Фурията на курсора

Глава 9

Тави прекара деня и по-голямата част от нощта в палатката до приятеля си. Валиар Маркус го смени за време достатъчно, за да се изкъпе и да хапне студена храна.

Самият капитан Сирил дойде в часовете преди разсъмване, при което Тави просто се свлече на пода и заспа, както си беше в бронята и всичко по нея. Събуди се в късната утрин, скован и ненаспан, протегна се, разкърши стави, полагайки всички сили да не обръща внимание на оплакванията на тялото си.

Преди да тръгне, капитанът изчака Тави да се събуди напълно, след което го остави да продължи да бди при приятеля си.

Фос дойде няколко пъти, за да провери състоянието на Макс.

— Може ли да го сложим в леглото? — попита Тави.

Фос изсумтя.

— Свали му бронята. За него е по-добре да остане във водата, докато не започне да замръзва.

— Защо?

— Моята фурия все още е във водата — каза Фос. — Прави всичко по силите си, за да му помогне.

Тави се усмихна.

— Тя?

— Бернис. И не ме гледай така, младежо. Знам, че вие, гражданите, се присмивате на селските ни навици да им даваме имена. Както при мен у дома, гледат те, смеят се и казват, че „нямат нужда от тях“.

Тави поклати глава.

— Не, не ви съдя, лечителю. Честно. Всъщност е важен само резултатът.

— И аз така мисля — отговори Фос и се ухили.

— Как така дойдохте тук? — попита Тави.

— Записах се доброволец — отговори Фос. После наля във ваната вряла вода от чайника, като се стараеше да не попари пациента в нея.

— Всички сме тук доброволно — каза Тави.

Фос изръмжа:

— Направих кариера в легионите. На Защитната стена. От Антилус до Фригия и обратно, в битки с ледените хора. Първо в един град, после в друг. И така тридесет години.

— Замръзнахте ли? — попита Тави.

— Аз така си говоря — каза Фос и намигна на Тави. — Съпругата от Фригия разбра за съпругата от Антилус. И реши, че ще ми е много интересно да разбера колко е добър югът в призоваванията.

Тави се усмихна.

— Не играй с него на карти, лъже — внезапно се обади Макс със слаб глас.

Тави скочи от столчето и отиде при приятеля си.

— Ей — каза той. — Реши най-накрая да се събудиш, а?

— Махмурлук — каза Макс с приглушен глас. — Или нещо по-лошо. Какво ми се е случило, Калдерон?

— Ей, Макс — каза Тави с леко настойчив глас, — не се опитвай да говориш. Надигни се бавно. Нека лечителят да те прегледа.

Фос седна до ваната и погледна Макс в очите, след което помоли младежа да следи пръста му и започна да го движи наляво и надясно.

— Калдеронец? — попита той. — Мислех, че си риванец.

— Да — спокойно отвърна Тави. — Първото ми назначение беше в Рива. Бях в една от кохортите новобранци, изпратени в гарнизона.

Фос изсумтя.

— Бил ли си се във Втора Калдеронска?

— Да — каза Тави.

— Чух, че там било горещо.

— Да — каза Тави.

Фос погледна Тави изпод косматите си черни вежди, погледът му беше замислен.

После изсумтя и каза:

— Максимус, излизай от тази вана, преди да съм те удавил. В живота си никога не съм лъгал на карти.

— Не ме принуждавай да ти хвана ръката — каза Макс, гласът му беше само сянка от предишния. Той се опита да излезе от ваната, но изстена след втория опит, омекна и се отпусна назад.

— Ведро — нареди Фос на Тави. Тави грабна едно ведро и го хвърли на Фос. Лечителят го постави до ваната, Макс наклони глава навън и повърна, докато Фос го придържаше със свободната си ръка.

— Тук, човече. Не се стеснявай. Беше на косъм.

След минута Макс се облегна назад във ваната, примига няколко пъти и съсредоточи погледа си в Тави.

— Сципио — каза той, като леко наблегна на думата и Тави реши, че Макс определено си е събрал мислите. — Какво стана?

Тави вдигна поглед към Фос.

— Лечителю, бихте ли ни оставили за минута?

Фос изсумтя, стана и мълчаливо напусна палатката.

— С теб се случи нещастен случай по време на учения — тихо каза Тави веднага след като Фос излезе.

Макс го гледа известно време и Тави видя отчаяние в очите на приятеля си.

— Разбрах. Кога?

— Приблизително по това време вчера. Един от твоите новобранци загубил контрол над меча си и го хвърлил към врата ти.

— Кой точно? — безизразно попита Макс.

— Шулц.

— Врани — промърмори Макс, — младежът има реални способности като призовател на метал, и дори не го знаеше, преди да попадне при нас. Малко опит — и може да стане рицар. Мечът не би се измъкнал от ръцете му.

— Всички казват, че се е измъкнал — отговори Тави. — Капитанът е съгласен, че, поради липса на доказателства за противното, това е нещастен случай.

— Ами да. Винаги е така — вяло прошепна Макс с тъга в гласа.

— Какво? — попита Тави.

Макс поклати глава и с бавни, болезнени движения се опита да седне изправен. Водата се стичаше по мощните мускули на гърба и раменете му, плавното й движение се нарушаваше от груб белег с дебелина на пръст, който пресичаше горната част на гърба му.

Той потърка с ръка врата си и много внимателно ивицата розова, възстановена от фуриите, кожа в мястото, където го беше ударил меча.

— Хвърли ми кърпа.

— Това май не е първият път, когато ти се случва подобно нещо? — попита Тави, хвърляйки кърпата към него.

— Петия — отговори Макс.

— Врани — промърмори Тави. — И все тя ли?

Макс кимна.

— И какво ще правим с това? — попита Тави.

Макс се избърса с бавни, предпазливи движения.

— Да правим?

— Трябва да направим нещо с това.

Макс се огледа наоколо, намери униформените си панталони и туниката на най-близкия стол, изпрани и старателно сгънати. Хвърли кърпата на пода и тръгна към тях.

— С това нищо не може да се направи.

Тави внимателно погледна приятеля си.

— Макс? Ние трябва да направим нещо.

— Не. Забрави за това.

— Макс…

Макс застина, раменете му се стегнаха и гласът му се вкамени.

— Млъкни. Точно сега.

— Не, Макс. Ние трябва…

Макс се извъртя и изрева:

— Какво?!

В момента, в който го каза, земята пред Тави се надигна и го подхвърли във въздуха. Той тромаво падна на хълбок.

— Да направим какво? — изкрещя Макс, размахвайки туниката си като меч към един от стълбовете на палатката в жест на безсилна ярост.

— Не мога да направя нищо. Никой не може — той поклати глава. — Тя е твърде умна. Прекалено силна. Врани! Ще й се размине всичко, което направи — той скръцна със зъби и туниката му внезапно се обви в пламъци, които затанцуваха около него, но без да му причиняват никаква вреда на кожата. Тави почувства горещина — силна, почти болезнена.

— Но…

Макс вдигна ръце в безнадежден жест и люспите черна пепел, останали от туниката му, се посипаха на пода. Седна, облегна гръб на стълба и поклати глава.

Тави се накани да стане и видя как главата на Макс се навежда напред. За известно време настана тишина. После той прошепна:

— Тя уби майка ми. Бях на пет.

Тави отиде до приятеля си и седна до него.

— Хората като нея правят всичко, което пожелаят — каза Макс тихо. — Не мога просто да я убия. Тя е твърде умна, за да се хване. И дори ако това се случи, тя има семейство, приятели, необходимите връзки, хора, които контролира и шантажира. Тя никога няма да застане пред съд. И един прекрасен ден тя ще ме докопа. Знам го от четиринадесет годишен.

И изведнъж Тави започна да разбира Макс малко по-добре. Макс беше живял целия си живот със страх и ярост.

Беше избягал, за да се присъедини към легиона, само и само за да не може мащехата му да стигне до него, но знаеше, или по-точно беше убеден, че всеки опит за бягство е само една отсрочка.

Макс вярваше, че рано или късно тя ще го убие, вярваше в това на толкова дълбоко ниво на подсъзнанието си, че беше станало част от същността му.

Ето защо неговият приятел беше толкова ентусиазиран да пие в столицата, пропускаше почти всички занятия в Академията и при всяка възможност се отдаваше на пиене, жени и песни.

Вярваше, че всеки негов ден може да бъде последен.

Тави положи ръка на рамото му.

— Няма непобедими, Макс. Никой не е съвършен. Тя може да бъде победена…

Макс поклати глава.

— Забрави за това — каза той. — Стой настрана. Не искам да се забъркваш в тази каша.

Тави изсъска от разочарование.

— Кървави врани, човече, какво става с теб?

Макс дори не го погледна.

— Просто си върви.

Шум от стъпки се разнесе до палатката и в отвора се появи главата на маестро Магнус. Той бързо се огледа.

— Е — каза Магнус. — Събуди ли се?

Фос избута Магнус от палатката и намръщено погледна Тави.

— Стига толкова. Всички вън.

— Какво? — попита Тави.

— Всички вън. Пациентът трябва да бъде измит, облечен, напоен и да го прегледам, преди да може да си тръгне. Пулещи се в него хора няма да ми помогнат в това. Така че всички вън.

— Всъщност, добра идея — каза Магнус, вперил поглед в Тави.

Тави му кимна и каза:

— Добре. Ще бъда отвън, Макс.

— Аха — каза Макс, правейки неопределен жест с ръка. — До скоро.

Тави излезе от палатката, придържайки се по-близо до Магнус.

— Къде бяхте? — попита го Тави.

— Следях трибуна по медицина — отговори Магнус. Той отведе Тави на няколко десетки крачки от палатката, там, където тренираха няколко групи новобранци. Те викаха, на тях викаха — имаше достатъчно шум, за да се заглуши всеки разговор.

— Някой влиза ли?

— Капитанът и Първото копие — тихо каза Тави. — Сутринта този рицар, Красус, беше наблизо, но не се приближи.

— Успя ли да научиш нещо за пратеника, който се движи между трибун Брахт и селото? — попита Магнус.

— През цялото време бях с Макс — отговори Тави. — Маестро, в този момент това беше по-важно от…

— Нашия дълг? — лукаво попита Магнус. — Не, Тави. Безопасността на Империята е много по-важна, отколкото всеки един от нас. Помни защо сме тук.

Тави стисна зъби, но веднага отривисто кимна.

— Мисля, че ще успея да разбера нещо в следващите два дни.

— Добре. Докато се занимаваш с това, искам да разбереш всичко, което можеш, за майстора на ковачите и неговите хора. И за онзи ветеран, прехвърлен в пета кохорта.

— Вече го направих — каза Тави, — те са на афродин. Купуват си го в местен бардак.

Магнус изсъска през зъби.

— Наркоманите също могат да бъдат шпиони. Разбери от кого го купуват там. С кого говорят.

Тави се закашля.

— Тази среда е по-подходяща за Макс, отколкото за мен.

— Велики фурии, човече! Няма да позволя на Макс да се доближи до свърталище на афродин, особено сега. Това ще го погуби.

— Сър, Макс обича да се влачи по жени и да пие, и фуриите са ми свидетели колко добре го знам. Понякога той пие подсилено вино. Но той… той не зависи от това.

— Въпросът не е дали той може да се контролира — настоя Магнус. — Просто още един нещастен случай е много по-лесно да се случи, ако се търкаля на пода на бардак в наркотичен транс, вместо да се оглежда някой да не му забие нож в гърба.

— Кой — мащехата му ли?

— По-тихо — изсъска Магнус, оглеждайки се. — Макс ли ти разказа за семейството си?

— Не — отговори Тави. — Но винаги съм смятал, че белезите по гърба му ми казват достатъчно.

Магнус поклати глава.

— Максимус е незаконен, публично признат син на Върховен лорд Антилус. Върховният лорд се оженил три години след раждането му и това било политически съюз.

— Лейди Антилус — каза Тави.

— А Красус е резултатът от техния съюз.

Тави се намръщи.

— Той смята ли Макс за заплаха за себе си?

— Максимус е много популярен в северните легиони и има благоразположението на поне още един Върховен лорд. Той е много надарен призовател, някой ден може да стане един от най-добрите мечоносци в историята на Алера и има много приятели в Академията.

— О — каза само Тави, — той е много дружелюбен. Но не съм сигурен, че всеки, прекарал време с него, може да се нарече негов приятел.

— Ще се изненадаш, ако разбереш колко често съюзите възникват от мимолетни интрижки — отговори Магнус. — И по-конкретно, на всички е добре известно, че той е доста близък с пажа на Първия лорд, между другото, и много дързък, когато става въпрос за власт.

— Макс не би искал да стане Върховен лорд — каза Тави. — Ще избяга с писъци само след час. И го знае.

— И все пак — възрази Магнус, — той печели съюзници. Той има лостове за въздействие в няколко легиона — и на няколко лорда, включително в свитата на самия Гай. Забрави какво знаеш за него лично и погледни на всичко това от гледна точка на съставните елементи, младежо. А какво ще стане, ако изведнъж реши, че го иска?

Тави искаше да възрази, но после разгледа всичко от различни гледни точки, прехвърли в ума си множеството възможности, подсказани от логиката, инстинкта и примери от историята, с които го бяха запознали по време на обучението му за курсор.

— Той би могъл да го направи — каза тихо Тави. — Ако нещо се случи с Красус, Макс ще бъде единственият приемлив избор. В крайна сметка дори да не се случи нищо, Макс ще се ползва с по-голяма поддръжка от легионите на Антилус, отколкото по-малкия си брат, особено ако получи подкрепа от страна на другите Върховни лордове и Първия лорд. Тогава това няма да представлява особена трудност за него.

— Именно.

— Но той не иска това, маестро. Познавам го.

— Ти — да — каза Магнус. — Но мащехата му не го знае. И това не е първият нещастен случай на младия Антилар.

След като приключиха с разговора, те зарязаха кратката си обиколка по тренировъчното поле и се отправиха обратно към лазарета. Пристигнаха точно навреме, за да видят как лейди Антилус и Красус пресичат тренировъчния път и се насочват към палатките.

— Макс се страхува от нея — промърмори Тави.

— Тя е имала цял живот да го научи на страх — каза Магнус, кимайки в съгласие. — И тя е смъртоносно умна, младежо. Властна, зла, хитра. Няколко нейни врагове бяха сполетени от скръбна участ и няма ни най-малко доказателство срещу нея, нито една капка кръв не е изцапала ръцете й. В Империята има само няколко души, които са толкова опасни, колкото е тя.

— Тя ми изглежда позната — каза Тави тихо. — Вече съм я виждал някъде.

Магнус кимна и каза:

— Мнозина казват, че племенникът й Бренсис е неин огледален образ.

Тави скърца със зъби.

— Калар.

— Да — каза Магнус, кимайки. — По-малката сестра на лорд Калар е единствената, оцеляла сред братята и сестрите му.

Тави поклати глава.

— И бащата на Макс се е оженил за нея?

— Политически брак, както казах — Магнус гледаше как се приближават. — Съмнявам се, че лорд Антилус я обича повече, отколкото самия Макс. А сега, млади Сципио, аз се оттеглям, за да бъда с капитана и да правя много други неща. Мисля, че трябва да забавляваш милейди и нейния син, докато Максимус не се изправи на крака и не се срещне с нея на открито, в присъствието на свидетели.

Тави направи гримаса.

— Не съм много добър в усмивките и омайването.

— Да, да. Ти си верен слуга на Империята, Сципио. Сигурен съм, че ще се справиш — Магнус му се усмихна и прошепна. — Бъди внимателен.

После поздрави Тави и изчезна в обичайния шумен живот на лагера.

Тави за секунда гледа след него, след което обърна поглед към лейди Антилус и сина й.

Тя беше в небесно синьо, явно го предпочиташе пред тъмносиния цвят на град Антилус. Веднъж Макс отбеляза, че цветовете на града били избрани въз основа на оттенъка на кожата, който уж придобивал… е, придобивала определена част от тялото при студено време.

От чисто естетична гледна точка роклята отвсякъде подчертаваше красотата на лицето, косата и фигурата й. Тави си помисли, че от синьото кожата й изглежда твърде бледа, сякаш роклята е носена от манекен, а не от жив човек.

Тя говореше спокойно и уверено с Красус.

Синът й беше облечен с кафявата тренировъчна туника на легиона, отгоре носеше броня, която бе знак за отличие за новобранец в легионите. Като цяло само най-упоритите и перспективни новобранци получаваха броня преди края на обучението.

Или тези, които имат повече връзки, допусна Тави. Въпреки че трудно можеше да си представи подобно нещо, предвид всички обстоятелства. Красус се мръщеше, но изражението му беше по-скоро раздразнено, отколкото заплашително.

— Не разбирам защо не можем просто да приключим с това — казваше той.

— Мило дете, разсъждаваш като глупак — отсече лейди Антилус. — Имам известен опит по тези въпроси. Те трябва да бъдат ускорявани.

Тя сложи ръка на рамото на сина си, заставяйки го да замълчи, когато Тави приближи.

— Добър ден, ваша светлост — каза Тави, поклонявайки се на лейди Антилус едновременно с поздрава.

Той кимна на Красус.

— Сър, рицарю.

Красус поздрави Тави, удряйки с юмрук по нагръдника си.

— Подтрибун.

Лейди Антилус съвсем леко наклони глава към Тави, дарявайки го с каменен поглед.

— Просто исках да ви попитам, ваша светлост — каза Тави. — Разбрах, че тренировъчният режим на нашите начинаещи рицари бил, ъ-ъ, натоварващ за тях. Мисля, че бихме могли да намерим начин да добавим повече мляко или сирене към порциона на по-младите рицари, за да не чупят костите си прекалено често.

— Това вероятно не е чак толкова ужасна идея — съгласи се лейди Антилус, въпреки че тези думи сякаш й се отдаваха трудно.

— Ще бъдем благодарни за това, сър — каза Красус, тонът му беше уважителен и внимателно неутрален.

— Мисля, че ще се радвате да разберете, че Максимус се възстановява — каза Тави, усмихвайки се учтиво. — Всъщност той стана и се облече преди няколко минути.

Лейди Антилус погледна покрай Тави в палатката и се намръщи.

— Наистина ли? Дошъл е на себе си?

— Доколкото мога да съдя, ваша светлост — каза Тави. — Мисля, че капитанът също се кани да го посети.

Гласът й стана безцветен, тя престана да излъчва учтивост.

— Наистина.

— Той се отнася много сериозно към самочувствието на своите хора — каза Тави, опитвайки се да изглежда учтив и да не обръща внимание на нейната реакция.

— Както майка се грижи за своя син, предполагам? — промърмори тя.

Тя погледна към Красус.

— Изглежда ще трябва да…

— Исках също да ви попитам — каза Тави, прекъсвайки я. — Травмата на Максимус наистина е доста необичайна, като се има предвид, че не видяхме никакви реални бойни действия. Лечителите в последния ми легион препоръчваха силно вино и месо с кръв за възстановяване след нараняване с такава загуба на кръв, но съм чел и други, които предлагат билкови чайове и повече зеленчуци.

— Къде сте го чели? — настоятелно попита лейди Антилус.

— В трактата на лорд Плацида за най-разпространените военни рани и усложнения, ваша светлост.

Лейди Антилус завъртя очи.

— Плацида трябва да продължи да си пасе кравите и да остави лечителството на онези, които го разбират по-добре — каза тя.

Тави се намръщи и наклони глава.

— Как така, лейди?

— Да започнем с това, че на Плацида рядко му се е налагало да си има работа с наранявания след интензивна кампания — каза тя. — Неговите войски, като правило, са дислоцирани за кратко време, което се отразява на храненето им. Билките му са полезни за хора, които ядат прясно месо всеки ден или на всеки два дни, но за хора в поход, които се хранят с пушено месо и сухари, хранителните изисквания…

Тя се намръщи, втренчена в него, очите й се присвиха. После махна с ръка в пренебрежителен жест.

— Макар да предполагам, че Максимус трудно може да се нарече жертва на зимните лишения, нали така? Дайте му всичко, каквото сметнете за полезно.

— Да, ваша светлост — каза Тави и сведе глава. — Трябва ли да се спазват някакви правила при приготвянето на храната?

— Защо, подтрибун? — каза лейди Антилус. — Ако нямах възможност да се убедя в обратното, бих могла да си помисля, че се опитвате да ми попречите да видя доведения си син.

Тави вдигна и двете си вежди.

— Ваша светлост? Сигурен съм, че не знам за какво говорите.

Тя му се усмихна.

— А аз съм сигурна, че не знаете с какво си играете, Сципио — тя погледна към палатката, после отново към Тави. — Откога познавате моя Максимус?

Тави й отговори със същата весела усмивка, която използваше винаги, когато леля му Исана го молеше да отговори на въпроси, разчитайки на чувството си за емпатия, за да разбере дали казва истината.

Той се научи да я блокира още преди да навърши тринадесет години. Разбира се, сега нямаше намерение да позволява на това същество да прави нещо, което не позволяваше дори на леля си.

— От един сезон или там някъде. Заедно пристигнахме тук от столицата.

Тя се намръщи леко и присви очи.

— Изглежда доста добре сте се сприятелили с него за толкова кратко запознанство.

Тави добави малко истина, за да я обърка.

— По пътя за насам бяхме нападнати от въоръжени бандити. Заедно се бихме с тях.

— Аха — каза лейди Антилус. — Съвместен опит. Сигурен ли сте, че не сте го срещали преди?

— Ваша светлост? — каза Тави. — Не, сигурен съм, че бих го запомнил. Максимус е от тези хора, които се запечатват в паметта.

Красус тихо изсумтя.

Лейди Антилус погледна сина си, после се върна на Тави.

— Казаха ми, че бил доста близък с паж на служба при короната.

— Възможно е, ваша светлост — съгласи се Тави. — Можете да го попитате за това, ако искате.

— Искам ли? — притисна го тя. — Вие сигурен ли сте, че не сте същият онзи млад човек от Калдерон, подтрибун?

— Бях там в течение на около седмица преди битката, ваша светлост. След това служих в град, наречен Марсфорд, на двадесет мили южно от Рива.

— Не си ли Тави от Калдерон? — попита тя.

Тави сви рамене в отговор и се усмихна.

— Съжалявам.

Тя отговори на усмивката му със собствена, достатъчно широка, за да се видят острите й зъби.

— Е, тогава разбирам. Ще бъдете ли така добър, подтрибун, да запалите огнището?

Тави усети как за миг усмивката му трепна.

— Моля?

— Огън — каза лейди Антилус така, както разговарят със селските глупаци. — Вярвам, че билковият чай ще бъде полезен за всички нас, особено ако Максимус се е изправил на крака. Ти притежаваш основните умения в призоваване на фурии. Видях препоръките ти. И така, подтрибун Сципио. Запали огъня.

— Мамо, аз ще го направя… — започна Красус.

Тя рязко махна с ръка и усмивката й стана още по-широка.

— Не, скъпи. В крайна сметка ние сме в легион, нали? Дадох на скъпия Сципио пряка заповед. Сега той трябва да я изпълни. Като всеки от нас.

— Да запаля огън? — попита Тави.

— Само малко огнено призоваване — кимна тя. — Хайде, подтрибун.

Тави я погледна, после към слънцето и прехапа устни.

— За да бъда честен, ваша светлост, огънят не е моето нещо. Не съм практикувал откакто издържах изпитите.

— О, защо се отказваш толкова бързо, Сципио? — каза лейди Антилус. — Дали защото си изрод без фурии?

Тави се застави да се усмихне максимално естествено.

— Разбира се, че не. Но ще ми трябва време.

— О — отвърна тя, вдигна полите си и се отдалечи от подготвеното, но незапалено огнище близо до лазарета. — Готова съм дори да ви предоставя свободно пространство.

— Благодаря ви — каза Тави. Той пристъпи до огнището, клекна и извади ножа си. После взе най-тънката съчка и бързо настърга стърготини.

Тави вдигна поглед, за да види как лейди Антилус го наблюдава от разстояние десетина фута.

— Не позволявай да те разсейвам — каза тя.

Тави й се усмихна. След това избърса ръце в бедрата и като ги протегна над праханта, присви очи.

Зад него Макс излезе от палатката и тръгна към тях, стъпките му ставаха все по-гръмки.

— О — възкликна той, но гласът му беше все още слаб.

— Здравей, мащехо. Какво правите?

— Гледаме вашия приятел Сципио, който демонстрира уменията си на призовател на огън, Максимус — каза тя, усмихвайки се. — Не бързайте да му помагате. Той не трябва да пропуска шанса да се покаже.

Стъпките на Макс спряха за секунда, след което той продължи да върви.

— Не може да повярвате, че той притежава начални умения на призовател на огън?

Лейди Антилус говореше така, сякаш изпитваше трудности да сдържа смеха си.

— Съжалявам, скъпи. Понякога просто трябва да имам потвърждение, че доверието ми в другите е оправдано.

— Сципио… — каза Макс, снишавайки глас.

— Остави ме, Макс — изръмжа Тави. — Не виждаш ли, че се опитвам да се концентрирам?

Настана тишина, в която въображението на Тави рисуваше образа на Макс, който го гледа отзад с отворена уста. След това той напрегна рамене, издавайки тихо ръмжене от усилието, и изведнъж от праханта се изви тънка струйка дим.

Тави се наведе и нежно духна към искрата, поставяйки в нея стърготини, първо малки, после по-големи, докато накрая огънят не се разгоря с пълна сила, след което го постави в подготвените за огъня дърва. Те веднага се хванаха и Тави се изправи и изтупа панталоните си.

Лейди Антилус го гледаше, самодоволната усмивка беше застинала на устните й.

Тави отново й се усмихна и се поклони.

— Ще донеса вода за чая, ваша светлост.

— Не — каза тя, гласът й беше прекалено рязък, ясен и учтив. — Всичко е наред. Спомних си за една важна работа. И Красус трябва да се върне в кохортата си.

— Но… — започна Красус.

— Веднага — каза лейди Антилус. Минавайки покрай Макс, тя стрелна Тави със злобен поглед.

Тави отговори с толкова неискрена усмивка, колкото можеше да изобрази. Внезапно той си спомни смъртнобледото лице на Макс, за водата, порозовяла от кръвта му, и спомените изплуваха все по-ярки пред очите му. Дишането му стана плитко и болезнено остро.

Миг по-късно Тави си спомни с болезнена яснота и жестоките ярки белези, които пресичаха гърба на приятеля му — следи от многоплетков камшик с шипове от метал или стъкло.

За да останат такива ужасяващи белези, раните трябваше да са му направени преди Макс да е овладял силата на фуриите си, тоест когато е бил на дванадесет години. Или дори по-рано.

И лейди Антилус, и синът й трябва да отговарят за това.

Тави осъзна, че хладнокръвно съставя план за действие.

Върховната лейди беше изключително силна в призоваването на фурии — и трябваше да бъде първата цел. Ако не умре веднага, тя можеше да се възстанови от смъртоносна рана или, докато умира, да нанесе ответен удар с достатъчно сила, за да убие Тави.

Да я нападне още тук, където стоеше, щеше да е малко сложно, но тъй като тя изобщо нямаше да очаква физическа атака, можеше да я удари с тънкия си кинжал в гърлото и да продължи да удря, докато порази мозъка. После да завърти, правейки раната по-широка, и ще остане само с Красус.

Младият рицар нямаше достатъчно опит и това беше единственото, което можеше да позволи на Тави да реагира навреме и да спаси живота си.

Рязък удар в гърлото, за да му изскочат очите, и младият лорд няма да може да се защити поради шока от болката. После Тави може да вземе парче дърво от току-що запаления огън, — доста символично ще се получи, помисли си, — и с рязък удар в незащитеното слепоочие да довърши Красус.

Изведнъж Тави замръзна.

Яростта, току-що бушувала в него, утихна, и той изпита пристъп на гадене, сякаш студената храна, която беше ял наскоро, се кани да напусне стомаха му.

Осъзна, че стои под яркото обедно слънце, гледайки двама души, които едва познава, и планира как да ги убие, студено и пресметливо, като тръстиков лъв, дебнещ кошута и нейното малко.

Тави намръщено погледна ръцете си. Леко трепереха. Той конвулсивно се бореше с кръвожадните мисли, които продължаваха да замъглят разума му и да го подтикват към действие.

Вече беше причинявал вреда на хора — съученици в Академията, които го тормозеха в най-неподходящите моменти. Тави им отвърна, при това доста грубо, но като цяло тогава нямаше избор.

И след това също му беше болно. И въпреки че е бил свидетел на отвратителните последици от насилието, той пак се отдаваше на планиране на подобни жестокости. Това плашеше.

Още по-плашещо беше осъзнаването, че наистина е способен да го направи.

Но независимо дали те бяха тези, причинили на Макс цялото това страдание, и колко жестоко яростта изгаряше душата на Тави, убийството на лейди Антилус и нейния син нямаше да излекува раните на Макс, да не говорим за последствията, които биха засегнали Тави и, по веригата, Първия лорд.

Тя не беше от онези врагове, които можеш просто да нападнеш и унищожиш. Всичко трябваше да бъде направено с други методи — и ако Магнус беше прав, лейди Антилус беше опасен съперник.

Тави леко се усмихна на себе си. Той също можеше да бъде опасен. В този свят не само фуриите, и остриетата са оръжия, и няма врагове, които да не могат да бъдат победени.

В крайна сметка той току-що умело беше обърнал капана й срещу самата нея. И ако веднъж е успял да я надхитри, ще може и отново.

Лейди Антилус внимателно наблюдаваше лицето му, докато всички тези мисли плавно се сменяха една след друга в главата му и изглеждаше, сякаш не знае как да реагира. Проблясък на тревога се мярна в очите й. Може би в гнева си беше позволил на твърде много емоции да се отразят на лицето му. Може би тя беше почувствала желанието му да я убие.

Тя взе ръката на сина си, обърна се и без да каже и дума, си тръгна с царствено спокойствие. Не се обърна нито веднъж.

Макс прокара ръка по щръкналата си коса и попита:

— Добре. Какво, враните да те отнесат, стана тук?

Тави погледна към отдалечаващата се Върховна лейди, после към Макс.

— Ами тя реши, че съм някой, когото познаваш още от Академията.

Макс изсумтя, махна с ръка и Тави почувства лек натиск върху ушите си.

— Така — промърмори Макс, — сега няма да може да ни подслушва.

Тави кимна.

— Ти я излъга — каза Макс. — Гледайки я в очите. По дяволите, как го направи?

— Опит — отговори Тави. — Леля ми Исана е силна призователка на вода, така че имах причина да се науча на това още като дете.

— Не са много хората, способни на това, Калдерон — Макс посочи огъня, — но как, враните да те вземат, успя да направиш това? И защо го криеше от мен?

Тави се усмихна. После бръкна в джоба на панталона си, извади кръгла стъклена леща и обърна длан, така че Макс да я види.

— Страхотен слънчев ден. Стар римски трик.

Макс погледна стъклото и изсумтя.

После поклати глава.

— Врани! — лицето му порозовя, а раменете му се разтресоха от сдържан смях.

— Тя се опитваше да чуе фурията ти. И не я чу. Но ти все пак запали огън. На нея и през ум не би й минало за…

Този път той избухна в до болка познатия на Тави смях.

— Хайде, Сципио — каза Макс. — Намери ми нещо за ядене, докато не съм припаднал от глад.

Тави прибра лещата и промърмори:

— Последна възможност да хапна. Грахус ще ме вкара на колене в тоалетните веднага щом разбере, че вече не се грижа за теб.

— Това е бляскавият офицерски живот — отговори Макс. После се обърна, за да се отправи внушително към трапезарията, но загуби равновесие и залитна.

Тави веднага се озова до него, успявайки да го подхване.

— Ей. По-полека, Макс. Животът ти беше на косъм.

— С мен всичко ще е наред — изпъшка Макс. Поклати глава, възстанови равновесието си и продължи да крачи. — Ще се оправя.

— Ще се оправиш — съгласи се Тави. И добави малко по-тихо. — Тя не е по-умна, отколкото всеки един от нас, Макс. Може да бъде победена.

Макс наведе глава настрани и го погледна напрегнато и преценяващо.

— Уф, врани — каза накрая, — щом ти си способен на това, колко трудно може да бъде?

— Трябва да престана да те подстрекавам — въздъхна Тави. — Ще те държа под око. И заедно ще измислим нещо.

Направиха още няколко крачки, преди Макс тихо да каже:

— Или тя просто ще ни убие и двамата.

— Ще се заема с това сам, ако не си готов — изсумтя Тави.

Веждите на Макс литнаха нагоре. После той поклати глава и юмруците му удариха по раменете на Тави, карайки стоманата тихо да зазвъни.

— Никога няма да ме оставиш да си живея нормално — каза накрая.

— Дяволски вярно — няма да те оставя — отвърна Тави. — А сега хайде да вървим да ядем.

Той тръгна до приятеля си, готов да го подкрепи, ако внезапно отново загуби равновесие.

Тави трепна, когато с крайчеца на окото си улови погледа на лейди Антилус, която ги наблюдаваше от лагера и се опитваше да го прави незабелязано.

Това беше твърд, спокоен, внимателен поглед на гладна котка, но този път той разбра, че наблюдават не Макс, а него.