Фурията на курсора

Глава 35

Обратният път до конете бе дълъг и изморителен, също толкова уморителна беше и ездата към укрепленията на легиона в Елинарх. Тави пристигна в най-студения и тъмен час на нощта.

Той все още продължаваше да се удивлява, че въпреки изгарящата жега в края на лятото в югозападната част на Империята, нощите тук бяха също толкова неприятно студени, колкото в долината Калдерон.

На два пъти им се озъбваха забити в земята колове против конница, а докато пресичаха последното открито пространство пред града, Тави забеляза безмълвни фигури сред дърветата — най-вероятно местни стрелци и горски хора, които се движеха на запад с несекваща бдителност. Сигурно Първото копие ги беше изпратил, за да наблюдават и тормозят настъпващата армия на канимите и да се опитат да заловят техните разузнавачи. Това беше мярка, която и Тави щеше да предприеме, но той остави Валиар Маркус да отговаря за отбраната.

Тави и Кайтай влязоха в Елинарх през южните му покрайнини, след което минаха по голям мост, а стъпките им кънтяха в камъка. Миризмата на вода, кал и риба от великата река Тибър се издигаше към тях.

Бяха на повече от сто фута над водата, на върха на арката на моста, и Тави затвори уморени очи, за да се наслади на студения бриз, който полъхваше.

Новината за завръщането му летеше пред него, предавана от един часови на друг. Магнус, като старши камериер на капитана, беше там, за да го посрещне и да го придружи до командирската палатка, сега вече стандартна легионерска палатка, вместо по-големия модел на Сирил.

Няколко души влязоха и се отдръпнаха, за да направят място и на тези, които ги следваха, всички се движеха оживено. Трябваше да се сбутат един в друг, което и направиха.

Като цяло тази палатка изглеждаше изключително малка и неподходяща, в центъра на кръга изпепелена от мълнията земя. Това е символично, помисли си Тави. До известна степен той също се чувстваше дребен и неподходящ.

— Не, враните да го вземат — изръмжа гласът на Валиар Маркус от палатката. — Ако нашите източници на храна са на южния бряг и псетата ги превземат, ще трябва да ядем собствените си ботуши, когато се оттеглим на север.

— Но аз току-що накарах цялата си центурия да носи храна като стадо мулета — възнегодува втори глас.

— Отлично — рязко отвърна Маркус. — Значи знаят пътя, за да върнат всичко обратно.

— Маркус, тези складове са на доковете, извън стените на града. Не можем да ги оставим без охрана, а нашите собствени хранилища все още не са завършени.

— Тогава ги сложете някъде другаде. Или реквизирайте някоя къща.

Тави се плъзна от коня, вкочанените мускули го боляха.

Той кимна на Кайтай и тя се наведе към него. Тави промълви тихо молбата си и тя кимна, преди да се обърне и да сръчка коня с пети, отправяйки се към лагера на последователите.

Магнус намръщено я изгледа как се отдалечава. Тъмнината и качулката скриваха чертите й от стария курсор, но все пак беше очевидно, че е жена.

— Кой е това, сър? — попита той Тави.

— По-късно — отвърна Тави. Той показа с очи към палатката. Магнус се намръщи, но после кимна.

Тави спря за момент, за да подреди мислите си и да се опита да излъчва целия авторитет, на който е способен, след което влезе в палатката.

— Не бива да „реквизираме“ къщи — каза той, — намерете доброволци. Няма да имате никакви проблеми с намирането на жители, готови да направят малка жертва за благото на единственото нещо, което стои между тях и ордата на канимите.

В палатката имаше две маси, набързо стъкмени от празни бъчви и дъски. Документи, много от тях частично повредени от пламъците, бяха разпръснати в пълен безпорядък и върху двете. Няколко рибки седяха на всяка маса, опитвайки се да се ориентират в запазилите се документи в светлината на самотна магическа лампа.

Първото копие и центурионът, спорещ с него, се изправиха и отдадоха чест.

— Сър — каза Маркус.

Новобранците зад центурионите спряха работа и започнаха да стават. Тави беше сигурен, че ако го направят, ще съборят самоделните маси и ще унищожат цялата свършена работа.

— Не ставайте — каза им Тави. — Продължавайте работа — той кимна на Маркус. — Първо копие. И центурион?

— Клетус, сър.

— Центурион Клетус. Знам, че хората ви са уморени. Всички сме уморени. И на всички ще ни се наложи да се уморим още повече. Но да ме вземат враните, ако позволя легиона да е изтощен и гладен. Затова намерете помещение за склад и охранявайте храната.

На Клетус това явно не му хареса. Никой центурион не би искал да принуждава хората си да работят, когато костите им пукат от умора, ако може да го избегне. Но той беше част от ядрото на легиона, така че просто кимна веднъж.

— Да, сър — той се обърна да се оттегли.

Тави кимна одобрително.

— Вземете една центурия рибки, за да ви помогне с носенето. Зърното и пушеното месо на първо място, нетрайните продукти последни.

Клетус спря и наведе глава, мълчаливо благодарейки на Тави, след което си тръгна.

Набитото Първо копие беше изгубил голяма част от късо подстриганата си коса от едната страна на главата си, а новата кожа, където лечителите бяха успели да му помогнат най-добре, беше розова, блестяща и леко отекла. Това не правеше външния му вид по-малко свиреп, карайки неговото грозно, грубо, набръчкано лице да изглежда още по-грубо и грозно.

— Капитане — изръмжа Маркус. — Радвам се да видя, че се връщате цял и невредим. Антилар каза нещо от рода, че отивате на разузнаване при канимите.

— Не съвсем — каза Тави. — Разузнавачът намира следа и я следва, докато… — той хвърли поглед към рибките, седнали на масата.

— Така е — каза Маркус. — Момчета, излезте. Вземете си някаква храна и докладвайте на своите центуриони.

— Магнус, доведете трибуни Антилар и Антилус, моля — каза Тави. — Искам и те да чуят това.

— Веднага, сър — каза Магнус и се измъкна от палатката, оставяйки Тави и Първото копие сами.

— Изглеждаш като враните знаят кой, Маркус — каза Тави.

Първото копие присви очи към Тави, след което насмешливо изсумтя.

— Като момчето, което бях някога, сър.

Тави се усмихна и седна на един от столовете.

— Какво е положението ни?

Първото копие махна раздразнено с ръка към отрупаните с документи маси.

— Трудно е да се каже. Грахус беше добър трибун по снабдяването, но така е водил документацията, че сякаш там е бушувал малък горски пожар. Все още се опитваме да разберем къде какво има и това затруднява избистрянето на цялостната картинка.

Тави въздъхна.

— Моя грешка. Забравих да назнача резервен трибун по снабдяването за координация, преди да тръгна.

— За да бъда честен, при всички случаи нямаше да постигнем нещо повече.

— Трябваше да се погрижа за това. Ами опълчението?

Първото копие се намръщи.

— Това е крупен център за контрабанда, сър.

Тави изсумтя.

— Корупция, така ли?

— Те имат най-добрия градски съвет, който може да се купи за пари — потвърди той. — В складовете на града няма и двеста комплекта брони и всъщност те изобщо не са следили какво става. Мисля, че има големи шансове някои от незаконните легионери на Калар да носят изчезналите оттук брони. Малко по-добра е ситуацията с мечовете, но не много. Въпреки че има много мечове в частно притежание. Плацида ги оставял на своите легионери, когато са приключвали службата си, и има много жители на Плацида, които са се пенсионирали по този начин.

— Какво става с холтовете? — попита Тави.

— Съобщението е изпратено, но пристигането на всички доброволци ще отнеме известно време. Засега се появиха мъже само от най-близките холтове.

Тави кимна.

— Отбраната?

— В същото състояние като оръжията, доста добре. Дайте ни два дни и ние ще я повишим до установеното ниво.

— Няма да ни дадат два дни — каза Тави. — До обяд ни трябва план за сражение.

Изражението на Маркус стана по-мрачно и той кимна.

— Тогава препоръчвам да се концентрират усилията на инженерната кохорта върху южната стена. Легионът трябва да е в състояние да я удържи достатъчно дълго, за да могат инженерите да завършат другите рубежи.

Тави поклати глава.

— Не. Искам укрепления на моста. Камъни, торби с пясък, огради с колове, всичко, което можете да направите, за да задържи врага. Искам пет линии на отбрана на самия мост. След това изпратете инженери на нашите последни укрепления в северния край на моста и им кажете да ги направят възможно най-големи и неприятни.

Първото копие го погледна неподвижно за момент. После каза:

— Сър, има много причини, поради които това не е много добър план.

— И още повече причини, поради които това е така. Направете го.

Настъпи пълна тишина и Тави рязко вдигна очи.

— Чухте ли ме, Първо копие?

Челюстите на Маркус се стиснаха и той приближи до Тави, като се поклони ниско, за да го погледне в лицето.

— Момче — каза той с глас, който не можеше да се чуе извън палатката. — Аз може да съм стар. И грозен. Но не съм сляп или тъп — шепотът му беше неочаквано твърд и свиреп. — Ти не си от легиона.

Тави примигна безмълвно.

— Склонен съм да ви позволя да си играете на капитан, защото легионът има нужда от това. Но ти не си капитан. И това не е игра. Ще умират хора.

Тави срещна погледа на Първото копие, а мислите му бясно препускаха. Валиар Маркус, Тави знаеше това, беше напълно способен да поеме командването на легиона от него.

Той беше добре известен сред легионерите-ветерани, уважаван от своите другари центуриони и като старши центурион законно беше следващият в командната верига след офицерите от легиона, които можеха да упражняват власт. Освен просто да го убие, Тави нямаше никакъв друг начин да попречи на Маркус да поеме командването на легиона, ако реши да го направи.

По-лошото бе, че Първото копие беше човек на принципа. Ако смята, че Тави искрено смята да направи нещо безполезно идиотско и ще убие легионери, които не е имало нужда да умират, Маркус щеше да поеме командването.

А ако това се случи, той няма да е готов да се изправи срещу последващата заплаха. Той ще се бие с чест и смелост, Тави беше сигурен в това, но ако се опита да приложи стандартната легионерска военна доктрина, легионът нямаше да оцелее до следващия залез.

Всичко това означаваше, че следващата битка на Тави ще се проведе точно тук, във ветеранските ум и сърце на Първото копие. Ако той има подкрепата на Маркус, повечето от другите центуриони ще го последват.

Тави трябваше така да убеди Валиар Маркус, че той да започне активно да подкрепя действията на Тави, а не просто да го приема като един досаден началник, на чиито заповеди трябва да се подчинява. Мълчаливата, косвена съпротива срещу решенията, които той възприема като глупави, можеше да убива също толкова добре, колкото и канимите.

Тави затвори очи за момент. После каза:

— Веднъж попитах Макс как сте получили почетното си име. Валиар. Член на Палатата на доблестта на короната. Макс ми каза, че когато той бил на шест години, ледените хора се спуснали и похитили жени и деца от лагер на дървосекачи. Каза ми, че вие сте ги преследвали в течение на два дни, по време на една от най-тежките зимни бури, която хората са виждали, и сте нападнали целия отряд ледени. Сам. Че сте освободили отвлечените и сте ги върнали у дома. И Антилус Хрипливия ви е дал своя собствен меч. Именно той ви е предложил за Палатата на доблестта и е казал на Гай да ви приеме или той ще го призове на дуел на честта.

Първото копие кимна, без да каже нищо.

— Било е глупаво да правите това — каза Тави. — Да тръгнете в бурята. Сам, без никаква помощ. И да нападнете колко? Двадесет и пет ледени самичък?

— Двадесет и трима — каза той тихо.

— Бихте ли изпратили Клетус да го направи? — попита Тави. — Бихте ли изпратили мен? Или някой от рибките?

Маркус сви рамене.

— Никой не ме изпрати мен. Направих това, което трябваше да направя. И честно казано, първо изчаках повечето от ледените да заспят и прерязах гърлата на половината, преди да успеят да се събудят.

— Предполагах, че се е случило нещо подобно. Но преди да тръгнете, вие не сте знаели колко са на брой. Или че ще имате шанс да ги убиете, докато спят. Не сте знаели, че времето няма да се влоши и няма да ви убие. Там, по онова време, това си е било акт на чисто безумие.

— Това не беше безумие — каза Маркус. — Аз ги познавах. Знаех какво трябва да направя. Имах преимущества.

Тави кимна.

— Точно както и аз.

Старият войник повдигна вежди.

— Сега не говорим за банда мръсни марати, момче. Това не ти е личната казарма на някой лорд или незаконен легион. Ние ще се бием срещу каними. Ти не ги познаваш. Никога не си виждал нещо подобно.

— Грешиш — каза Тави.

Първото копие вдигна устна в презрителна усмивка.

— Мислиш, че ги познаваш? Опитваш се да ми кажеш, че си воювал с тях, така ли, момче?

Тави издържа твърдо погледа му.

— Воювал съм с тях както рамо до рамо с легионери, така и сам. Виждал съм ги да убиват легионери, които познавах лично, и усетих кръвта им по своето лице. Виждал съм убити каними. Единият убих собственоръчно.

Маркус подозрително присви очи.

— Освен това — каза Тави, — съм разговарял с каним. Учих се да играя на лудус с един каним. Запознат съм с тяхното общество. Дори говоря езика им малко, Първо копие. Ти разбираш ли нещо от езика на канимите, Валиар Маркус? Знаеш ли нещо за родината им? За техните водачи?

Маркус мълча минута, преди да отговори:

— Не. Всеки каним, който съм виждал, беше твърде зает да се опитва да ме убие, а не да ме учи на нещо.

— Те не са чудовища. Не са като нас, но не са бездушни машини за убиване. Знаеш ли разликата между техните рейдъри и редовните им войски, която аз разбрах?

Първото копие изсумтя.

— Рейдърите не са достатъчно силни бойци. Никога не съм виждал редовните им войски, но съм разговарял с хора, които са се били с тях. Те са по-сериозни. По-големи, по-силни, по-добри като бойци. Няма да ги победиш без подкрепата на рицари и без жертви.

— Рейдърите са техните новобранци. Те дори не са тяхното опълчение. Основната сила са техните воини. Конкретно, те произхождат от специална социална каста на наследствени воини. Това е тяхната военна каста.

Маркус изсумтя:

— Нещо като нашите граждани?

— Нещо подобно — съгласи се Тави, — но има и други касти, които имат различно виждане. Шаманите. Като тези, които са призовали този облачен покров. Като тези, които удариха капитана.

— Хрр — изръмжа Маркус. — Те владеят фурии?

— Мисля, че не точно — каза Тави. — Е, или поне не така, както го правят алеранците. Но те имат някаква сила, с помощта на която правят подобни неща. Преди три години изпратиха поредица от бури към нашите брегове. Първият лорд лично помогна да ги спрем. Фантус каза на Сирил, че тези облаци над нас не са призовани с помощта на фурии. Но без значение как го правят, това работи.

Първото копие стисна устни.

— Тоест тези кучета шамани са опасни. Но Калар никога не би сключил сделка с тях, ако не беше сигурен, че след това ще може да ги смаже.

— Аз мисля, че канимите са го измамили.

— Защо?

— Защото разузнавачът, когото последвах, беше открил следите на лейди Антилус — каза Тави. — Намерихме нейния лагер. Но двамата не бихме могли да я заловим. Можех да се опитам да я убия, но това, което чух, беше прекалено важно, не можех да позволя тази информация да се загуби.

Маркус поклати глава и издиша.

— Добре, момче. Слушам.

— Бях достатъчно близо, за да подслушам разговора й с нейния брат. Те общуваха с помощта на водни фурии. Оказа се, че са сключили договор с канимите.

— Какво? — изръмжа Маркус.

— Калар предложил сделка на един канимски шаман на име Сари. Калар искал той да призове този облачен покров, за да парализира комуникациите на короната и легионите. Поискал също канимите да нанесат удар по крайбрежието, за да може част от алеранските войски да се изтеглят от театъра на военните действия между Церес и Калар. Той смятал, че канимите ще унищожат цересианската реколта и така ще попречат на местното опълчение да помогне на короната срещу него.

Първото копие се намръщи замислено.

— Би могло да се получи.

— Ако се изключи, че вместо с няколкостотин канима, Сари се появил с десетки хиляди.

— Как смята да храни толкова много гърла? — каза Маркус. — Армията трябва да яде, а като слязат тук, те още преди да тръгнат към някой от големите градове, ще започнат да гладуват. Няма как да носят със себе си храна за повече от няколко седмици, а ние няма да им позволим да намерят достатъчно, за да се изхрани толкова голяма армия. Ще им се наложи да се върнат на корабите преди края на лятото.

— Не — каза Тави. — Те няма да се върнат.

— Защо?

— Защото, когато шпионирах канимите, се доближих достатъчно до Фоундърпорт, за да видя техните кораби в пристанището.

— През нощта? — каза Маркус. — Очакваш да повярвам, че си влязъл в окупирания град?

— Не се наложи — отговори Тави, — защото цялото пристанище беше осветено. Те изгаряха собствените си кораби. Виждах ги от разстояние може би шест мили.

Маркус примигна.

— Това е лудост. Как очакват да се върнат?

— Не мисля, че смятат да се връщат — тихо каза Тави. — Мисля, че очакват да завладеят земята и да я запазят.

— Инвазия — прошепна Маркус.

— Трябва да признаете, че времето за това е много добре подбрано — каза Тави. — Точно когато сме се хванали гуша за гуша.

Маркус изсумтя.

— Този идиот Калар им е казал кога точно трябва да дойдат, нали?

Тави кимна.

— Той е показал слабост на Сари и Сари е дошъл.

— Звучи, сякаш го познавате.

— Да — каза Тави. — Малко. Той е един биещ се в гърдите малък слайв. Страхлив, амбициозен, умен.

— И опасен.

— Много. И не обича кастата на воините.

— Това изглежда като недостатък за един военачалник.

Тави кимна.

— Не е просто недостатък. Слабост. Нещо, което можем да използваме.

Маркус скръсти ръце на гърдите си в очакване на продължение.

— Ако са толкова много, колкото каза Ерен, ние няма да можем да ги победим — каза Тави. — И двамата сме наясно с това.

Лицето на Маркус отново се намръщи и той кимна.

— Но аз не мисля, че те са много сплотени. Воините, които го следват, знаят, че Сари с голяма охота ще пожертва живота им без належаща причина. Те са отрязани от подкрепата на кастата си и ако се досещам правилно, те все още са тук само защото Сари ги заплашва с това. Той никога не би допуснал да е обграден от толкова много воини, ако не разполагаше със средства за контрол над тях. Мисля, че с радост биха отишли навсякъде, стига да не са под ръководството на Сари.

— Защо мислиш така? — попита Първото копие.

— Защото това обяснява изгарянето на корабите. Сари знае, че когато слезе на брега с воините, никога не би могъл да ги спре, ако решат да го напуснат и да отплават към дома. Той изгори корабите, защото искаше да хване в капан воините тук. Той иска от тях да нямат друг избор, освен да се бият и да победят.

Маркус се намръщи, асимилирайки казаното.

— Това е една от възможните причини — призна той накрая. — Но не виждам как това може да помогне на нас.

— Защото те не са единна сила — каза Тави. — Не са свикнали да действат срещу нас в толкова голям брой. Те не вярват на своите водачи. Не харесват настоящата командна система. Едва сдържат гнева си към Сари за това, че ги хвана тук в капан. Всичко, което изградят на такава основа, ще бъде ненадеждно. Мисля, че ако успеем да ги накараме да реагират на поредица от бързи удари, ще им бъде трудно да запазят силна позиция.

Маркус присви очи.

— Да ги примамим. А след това да ги ударим с пълна сила.

— Това е основната идея, да.

— Както сигурно сте забелязали, при нас има много рибки. Не е ясно дали ще успеем да поддържаме дисциплина на нивото, от което се нуждаем, за да ни се получат нещата.

— Може би не — въздъхна Тави. — Но нямаме много варианти за избор.

Първото копие изсумтя.

— Да предположим, че се справим с това и им подрежем крилата. Но това няма да ги убие всички.

— Не. Но ако успеем да разхлабим хватката на Сари, бихме могли да убедим останалите да отстъпят.

— Да разхлабим хватката му. Искате да кажете да го убием?

Тави поклати глава.

— Това няма да е достатъчно. Ако убием Сари, някой от неговите лейтенанти ще заеме мястото му. Трябва да разклатим властта му, да докажем, че е сгрешил, идвайки тук, че няма нищо друго освен смърт там, където се опитва да поведе армията си, и трябва да направим всичко това пред воините му.

— С каква цел?

— Канимските воини уважават лоялността, уменията и смелостта — каза Тави. — Ако разбием Сари, това може да ги накара да се оттеглят, поне временно. Биха могли да тръгнат да търсят по-лесна цел. Но дори и да не си тръгнат, това ще ни даде време да се подготвим по-добре, а може би и да дочакаме подкрепления.

Маркус издиша бавно и огледа твърде тясната палатка с уморени очи.

— А ако не се получи?

— Мисля, че това е единствената ни възможност.

— Но ако не се получи?

Тави се намръщи и каза:

— Тогава ще унищожим моста Елинарх.

Маркус изсумтя.

— Първият лорд няма да изпадне във възторг от това.

— Но него го няма тук — каза Тави. — Ще поема цялата отговорност върху себе си.

— Инженерите вече обмисляха това — каза Маркус. — Мостът е направен от фурии, както и всяка настилка. Те са силни, почти неразрушими, а камъкът се самовъзстановява. Нямаме достатъчно земни призователи, за да свършим такава работа бързо. Ще бъдат нужни дни, за да го унищожим.

— Нека аз да се тревожа за призователите — каза Тави. — Знам къде можем да намерим няколко.

Първото копие стрелна с поглед Тави.

— Сигурен ли си, момче?

— Сигурен съм, че ако Сари не бъде спрян тук, той ще помете всеки холт оттук до Церес, просто за да получи достатъчно храна, за да оцелее.

Маркус наклони глава настрани.

— И ти мислиш, че си най-подходящият да го спреш?

Тави се изправи и срещна погледа му.

— Честно казано, не знам. Но ти обещавам, Маркус. Ще продължа напред, в самия център, през целия път. Няма да изисквам от нито един легионер това, което не бих могъл да направя сам.

Първото копие го гледаше и очите му се отвориха много широко.

— Кървави врани — прошепна той.

— Нямаме много време, Първо копие, и не можем да си позволим бъркотия или забавяне — Тави протегна ръка. — Затова трябва да знам още сега. Вие с мен ли сте?

Към палатката приближиха стъпки.

Първото копие погледна протегнатата ръка на Тави. После рязко кимна и вдигна юмрук към сърцето си. Отговорът му излезе дрезгав, нисък.

— Добре, сър. Аз съм с вас.

Тави кимна на Първото копие и върна поздрава.

Магнус влезе в палатката с Красус и Макс. Те поздравиха Тави и той им кимна.

— Нямаме много време — започна той без предисловия.

Прекъснаха го, когато платнището на палатката отново се отвори и госпожа Цимния влезе, висока и спокойна, с безупречна прическа и дрехи, сякаш не беше току-що извадена от леглото и принудена да се яви на укрепленията.

— Съжалявам, госпожо — веднага каза Магнус. — Страхувам се, че не можете да сте тук поради съображения за сигурност.

— Всичко е наред, Магнус — каза Тави. — Аз я помолих да дойде тук.

Възрастният маестро погледна намръщено Тави.

— Защо?

Цимния учтиво се поклони на Тави.

— Точно това е и моят въпрос, капитане.

— Имам нужда да направите нещо за мен — каза Тави. — Не бих ви молил за помощ, ако това не беше изключително важно.

— Разбира се, капитане. Ще направя всичко по силите си.

— Благодаря — каза Тави. — Господа, когато приключим, ще трябва да координирате своите действия с нашата нова трибуна по снабдяването, която е тук.

Челюстта на Макс увисна.

— Какво?

Очите на Цимния станаха много широки.

— Какво?

Тави вдигна вежди към Макс.

— Коя точно дума не разбрахте?

— Сър — започна Магнус с тежък, неодобрителен тон.

— Имаме нужда от трибун по снабдяването — каза Тави.

— Но тя е просто… — започна Макс. Но рязко млъкна, бузите му се зачервиха и той промърмори нещо под носа си.

Цимния насочи неподвижен и невъзмутим поглед към Макс.

— Да, трибун? Тя е просто… какво? Каква дума имахте предвид? Курва, може би? Мадам? Жена?

Макс срещна погледа й.

— Цивилна — тихо каза той.

Цимния за миг присви очи, после кимна в жест, наподобяващ леко извинение.

— Вече не — каза Тави. — Имаме нужда от някой, който знае от какво може да се нуждае легиона и който познава нашите хора. Някой с опит, лидерски качества, организаторски умения и който знае как да прилага своята власт. Ако на тази длъжност назнача някой центурион от легиона, това означава да отслабим центурията, от която ще го вземем, а ние имаме нужда от всеки един меч и от всяка центурия.

Той обходи стаята с поглед.

— Някой има ли по-добри предложения?

Макс въздъхна, но никой не проговори.

— Тогава хайде да се захващаме за работа — каза Тави. — Ето какво ще направим…