Фурията на курсора

Епилог

Исана се събуди от звука на далечни тръби и шума в коридора пред стаята й. Тя седна, дезориентирана. Беше в леглото си.

Някой я беше измил и сега беше облечена в мека бяла нощница, която не й принадлежеше. На масата до леглото имаше три купи и обикновено канче.

Двете купи бяха празни. Третата до около половината беше пълна с някакъв бульон.

Тя седна, което се оказа невероятно трудна задача, и отметна косата от лицето си.

Тогава си спомни. Ваната за изцеление.

Фейд.

Ваната беше изчезнала, както и осакатеният роб в нея.

Ако не беше толкова уморена, сърцето й на мига щеше да подскочи от страх за съдбата на мъжа. Но в състоянието, в което беше, този проблем само леко я разтревожи. Исана стана от леглото, макар това да беше акт на чиста воля, толкова слаба се чувстваше.

Една от нейните прости сиви рокли висеше на облегалката на стола и тя я нахлузи над нощницата си, след което внимателно пристъпи към вратата.

От коридора отвън се чуваха викове и глух звук на забързани стъпки. Тя отвори вратата и завари Джиралди да стои в коридора пред полуотворената врата на отсрещната стая.

— Може и да е така — изръмжа старият войник, — но не вие сте този, който ще реши дали вече сте оздравял или не — той млъкна, когато трима юноши, вероятно пажове, минаха покрай него. — Лейди Верадис каза, че сте имали късмет да останете жив. Ще останете в леглото, докато тя не каже друго.

— Не виждам лейди Верадис наблизо — каза мъж в легионерска туника и ботуши.

Той стоеше на прага и гледаше по коридора, така че Исана го видя в профил. Изглеждаше величествен, стабилен, в кафявата му коса проблясваха сиви косъмчета, а прическата му беше стандартна за легионер.

Беше мършав, но сякаш се състоеше само от мускули и сухожилия, държеше се със спокойна увереност, дланта на ръката му по навик си почиваше върху дръжката на меча, висящ на хълбока му. Гласът му беше дълбок и мек.

— Затова и очевидно не може да каже нищо. Защо не отидем да я попитаме лично?

Мъжът се обърна към Джиралди и Исана видя, че другата страна на лицето му е ужасно обезобразена от жигосване, с което бележеха легионери, проявили страхливост.

Исана усети как челюстта й увисва.

— Арарис — прошепна тя.

Джиралди изсумтя изненадано и се обърна към нея.

— Холтър. Не знаех, че сте се събудила…

Исана срещна втренчения поглед на Арарис. Тя се опита да каже нещо, но всичко, което успя да изтръгне от себе си, беше:

— Арарис.

Той се усмихна и направи малък, официален поклон.

— Благодаря ви за живота си, милейди.

И тя го почувства. Почувства го в него сега, почувства го, когато срещна неговия поглед. Никога досега не го беше усещала преди, нито веднъж за всичките тези години, през които той служеше на нейния брат, а след това и на нея. Това бяха неговите очи, помисли си тя.

През всичките тези години поради дългата му, падаща отпред коса тя не беше виждала лицето му, не беше го поглеждала в очите. Той никога не й беше давал възможност да го види. Не й беше позволил да разбере какво чувства към нея.

Любов.

Безкористна, безмълвна, силна.

Именно любовта го беше подкрепяла през многото години работа и самота, любовта го беше подтикнала да се откаже от собствената си личност, към това да бъде заклеймен, да се промени до неузнаваемост, въпреки че това му беше коствало званието, гордостта, кариерата на войник и семейството.

Той по-скоро беше готов да убие всичко, което го правеше самия него, отколкото това, което изпитваше към Исана. Тя почувства това в него, както и горчивината, изпълващата го скръб и любовта към своя повелител и приятел Септимус и — като следствие — към съпругата на приятеля си и неговия син.

В името на тази любов той се бореше в опит да защити семейството на Септимус, като стоически понася всички трудности на тежкия труд в ковачницата на холта. В името на тази любов той разруши своя живот и ако се наложи, без колебание щеше да даде последния си дъх, щеше да пролее последната си капка кръв, за да ги защити. Такава любов не беше способна на нищо по-малко.

Очите на Исана се напълниха със сълзи, когато силата и топлината на тази любов се изляха върху нея като тих океан, чийто вълни бият в такт със сърцето й. Това предизвика в нея едновременно страхопочитание и смирение.

И нещо трепна в нея в отговор. През последните двадесет години тя беше изпитвала нещо подобно само в сънищата си. Но сега нещо се счупи вътре в нея, като парченце лед, натрошено от чук, и сърцето й се заля от възторг. Тя избухна в чист, кристален смях, който смяташе за изгубен завинаги.

Ето защо тя никога не го е усещала в него. Тя не осъзнаваше какво се случва в душата й в продължение на дългите години труд, мъка и съжаление. Тя никога не си беше позволила да разбере, че това чувство е пуснало корени и е започнало да расте.

То спокойно и търпеливо е чакало края на суровата зима на траур, скръб и тревоги, които бяха замразили сърцето й. В очакване на затоплянето.

В очакване на пролетта.

Неговата любов погуби Арарис Валериан.

Нейната го върна към живота.

Не беше сигурна, че може да върви, затова просто му протегна ръка.

Арарис се движеше предпазливо, очевидно все още се възстановяваше. Тя не можеше да види всичко, само размити очертания, но ръката му докосна нейната топло и нежно и техните пръсти се сплетоха. Тя отново започна да се смее през сълзи и усети, че и той се смее в отговор. Ръцете му я обхванаха и те се прегърнаха, задъхвайки се от смях и сълзи.

Не произнесоха нито дума.

Всъщност те не им трябваха.

Амара уморено търсеше нещо в книгата, когато кръглата дръжка на вратата, която водеше към техните стаи в крилото за гости на лорд Церес, се завъртя. Вратата се отвори и Бърнард влезе, държейки поднос, пълен с най-разнообразна храна. Той й се усмихна и попита:

— Как се чувстваш?

Амара въздъхна.

— Сигурно си мислиш, че вече съм свикнала с болката за всичките тези години. Имам ги всеки месец, още откакто станах на тринайсет — тя поклати глава. — Не нямам гърчове и най-малкото повече няма да хленча.

— Това е добре — тихо отговори Бърнард. — Ето чай от мента, любимият ти. И малко печено пиле…

Той прекоси стаята до мястото, където тя седеше свита в кресло пред камината. Въпреки летните горещини, дебелите каменни стени на цитаделата на Церес охлаждаха въздуха вътре така, че й беше некомфортно, особено по време на болките й.

Поради уморителното пътуване, синините, ожулванията, изкълченото рамо и отвратителните спомени за смърт и насилие, разочарованието й достигна чудовищни размери.

Дотолкова, че тя прие предложението на Бърнард да присъства на съвещанието с Първия лорд и Върховни лордове Церес и Плацида, без да напуска това място.

Може би това беше непрофесионално от нейна страна. Но едва ли върхът на професионализма би била истерията, на която можеше да се поддаде в неспособност да понесе тежестта на всичко, което се стовари върху нея.

Без съмнение по-късно щеше да съжалява за това решение, когато спомените за болката отшумят, но сега, страдайки непоносимо физически и емоционално, тя не жалеше време за възстановяване.

— Как мина съвещанието? — попита тя.

Бърнард сложи подноса на коленете й, махна капака от пилето и й сипа сметана в чая.

— Яж. И пий.

— Не съм дете, Бърнард — каза Амара. Прозвуча рязко, въпреки че не искаше. Бърнард разчете изражението на лицето й и се усмихна.

— Не го казвай — заповяда му тя.

— Нямах намерение — той придърпа стол за себе си и седна. — А сега си изяж обяда и си изпий чая, а аз ще ти разкажа всичко.

Амара го възнагради с още един сърдит поглед и се зае с чая. Беше с идеална температура, охладен достатъчно, за да се пие, без да пари, и тя се наслаждаваше на топлината му, когато той се спускаше от гърлото към стомаха.

Бърнард изчака, докато тя си взе първото парче пиле, и започна:

— Основното е, че силите на Калар се оттеглят. Това е добре, защото вече не идват насам, и лошо, защото все още има легиони, готови да се бият.

— Акватайн разби двата легиона, като държаха стратегически важните пътища от Черните хълмове, въпреки това те успяха да се оттеглят в доста добро състояние.

Амара се усмихна.

— Той сигурно е преговарял с техните офицери и се е опитал да ги подкупи. Защо да ги унищожава, ако може да ги привлече за себе си?

— Прекарала си прекалено много време в компанията на лейди Акватайн — отвърна Бърнард. — Довърши пилето си и аз ще направя нещо приятно за теб.

Амара вдигна вежди, после недоверчиво сви рамене и се върна към храната.

— Щом дъщерята на Атикус бе освободена — продължи Бърнард — и той се уверил, че Калар няма тайно да го нападне в момента, в който се разкрие, Атикус замразил кървавия разлив и го покрил с дебел лед.

След това прекарал легионите си през него, за да отреже източните легиони на Калар и ги хванал в крепостта, която били превзели. Сега те са обсадени в нея и Гай изпраща Втори имперски да му помогне.

— А облаците? — попита тя.

— Очевидно пролуките в тях над градовете във вътрешността на страната започнали да се появяват ден преди да стигнем до Калар. След два-три дни напълно се разсеяли.

Амара замислено отпи от чая си.

— А разбрахме ли как ги създават канимите?

— Засега не.

Тя кимна.

— Как легионите на Плацида успяха да пристигнат толкова бързо в Церес? Стигнаха преди нас, а ние се носехме като вятър. Мисля, че той ги е карал да тичат през целия път до града.

— Подозирам, че всеки е трябвало да мисли така — отговори Бърнард. — Но вместо това той прехвърлил и трите си легиона във вътрешността, до самата граница на своята територия, ден след като Калар заловил жена му. И след като Гай го информирал, че Ария е в безопасност, той с форсиран марш е минал целия път до Церес. Така че му е отнело по-малко от един ден, ако е пътувал по права линия.

Амара вдигна вежда.

— Всичките три легиона?

Бърнард кимна.

— Казал, че или Ария ще бъде освободена и той ще се притече на помощ на Церес възможно най-бързо, или, в случай че тя бъде убита, ще поведе всеки свой войник към онази скапана врана, която се е осмелила да го направи — Бърнард поклати глава. — А аз бих казал, че той не създава впечатление за мъж, който не би понесъл мисълта, че този, който се е осмелил да докосне жена му, е жив.

— Не — тихо каза Амара. — Не създава. Но винаги ще се намерят идиоти, които ще вярват, че ако човек не търпи насилие и използва всякакви средства, за да го избегне, то това е знак за неговата слабост и уязвимост.

Бърнард поклати глава.

— Броят на глупаците като цяло е неизчерпаем. Вземи например лорд Калар. Помниш ли, ти ми каза, че мислиш, че той е в заговор с канимите?

— Абсолютно съм сигурна, че той никога не го е наричал заговор — промърмори Амара.

— Мълчи и яж — измърмори Бърнард. — Гай ме помоли да те уведомя, че е имало значително нахлуване на каними, което е започнало приблизително по същото време, по което и метежа на Калар.

Амара шумно си пое дух.

— Наистина ли? Какво се е случило?

— Засега са известни малко подробности — каза Бърнард. Курсорите на място били нападнати от Кървавите врани на Калар. Няколко загинали, още повече изчезнали и вероятно са минали в нелегалност. Но изглежда, Гай някак е успял да види какво се случва там веднага щом облаците спряха да го смущават. Канимите акостирали на брега около… — той се намръщи — голям мост над Тибър. Не мога да си спомня името. Не съм го чувал преди.

— Елинарх — каза Амара. — Единственото място, където една голяма армия може безопасно да премине реката.

— Точно така — съгласи се той. — Той изпратил Първи алерански легион да удържи моста.

— Първи алерански? Този… клоунски легион? Сред курсорите вървят залози колко години ще минат, преди този цирк да види истинска битка.

— А? Надявам се, че не си заложила много.

Веждите на Амара се вдигнаха.

— Очевидно са успели да отблъснат около шестдесет хиляди каними.

Тя едва не се задави с хапката пиле.

— Какво?

Бърнард кимна.

— Те не само че не позволили на канимите да превземат моста, но също така се придвижили на юг и защитили няколко укрепени града в района и по крайбрежието.

— Канимите никога досега не са правили подобно нещо — каза Амара. — И не са нападали толкова масирано — тя прехапа долната си устна. — Шестдесет хиляди…

— Да, практически десет от техните собствени легиони — каза Бърнард.

На вратата чу почука. Бърнард стана и отиде да отвори. Дълбокият му глас тихо боботеше, докато Амара приключваше с яденето, а след това се върна с Ария Плацида.

Лейди Плацида отново беше царствена, спокойна и безупречно облечена в зелена коприна. Тъмнокестенявата й коса падаше свободно на раменете, тя топло се усмихна на Амара, когато пристъпи и сведе глава.

— Графе, графиньо.

Амара започна да избутва чая назад и да се надига, но лейди Плацида вдигна ръка.

— Не, Амара, моля те. Знам, че сте била ранена. Моля, почивайте си.

Бърнард одобрително погледна лейди Плацида и й предложи стола си.

— Не, благодаря, графе — каза тя. — Няма да ви задържам дълго. Просто исках да ви видя вас двамата и да ви благодаря, че ме спасихте от онова ужасно място. Задължена съм ви.

— Ваша светлост — каза Амара и поклати глава. — Няма нужда…

— Благодаря — прекъсна я лейди Плацида, — защото вие просто си вършехте работата и аз трябва да благодаря на Първия лорд, да, да. Не си правете труда да говорите, Амара. Това, което направихте, беше нещо повече от работа. Особено като се има предвид, че тъмна група беше в ролята на ваши съюзници. Което, между другото, беше много ловко направено — очите й искряха от злорадо веселие. — Особено това, че им взехте дрехите.

Амара поклати глава.

— Щеше да е по-добре, ако не го бяхме правили.

— Никога не се страхувай, скъпа — каза лейди Плацида. — Ти си твърде порядъчна, за да спечелиш разположението й, твърде умна, за да вярваш на всичките й думи, и твърде предана на Империята, за да се вкарваш в дребните й игрички. Ти можеш да бъдеш единствено враг на Инвидия — тя се усмихна. — Ти просто… малко избърза. С тактиката.

Амара почувства как се усмихва.

Лейди Плацида стана сериозна.

— Вие действахте извън служебния си дълг — тя се обърна към Бърнард и отново кимна. — И двамата. Моят господар-съпруг ви е задължен. Ако имате нужда от нещо, само кажете.

Амара се намръщи и после погледна Бърнард.

— А Рук…?

— Говорих на Гай в нейна защита — каза тихо Бърнард. — Тя е опростена и освободена.

Амара се усмихна, донякъде изненадана от чувството на удовлетворение, породено от думите му.

— Тогава, лейди Пласида, има нещо, за което бих искала да ви помоля.

— Само — каза тя строго, — ако спреш да ме наричаш лейди. Имам си име, скъпа.

Усмивката на Амара се разшири.

— Ария — каза тя.

— Говори.

— Рук и дъщеря й няма къде да отидат, те дори собствени дрехи нямат. Тя не иска да бъде въвлечена отново в играта, не и когато трябва да издържа дъщеря. Ако това не ви затруднява много, може би знаете холт, в който тя би могла да се установи. Нещо тихо. Безопасно.

Ария сви устни и замислено погледна Амара.

— Мисля, че знам такова място.

— И… — Амара се усмихна на Бърнард. — Нещо друго.

— Какво? — попита Бърнард. После на лицето му се изписа разбиране и той се усмихна. — Ах, вярно.

Амара отново погледна Ария и каза.

— Тя също така се нуждае от пони. Нали знаете, дъщеря й. Рук й даде обещание и аз искам тя да го изпълни.

— На нея ще й трябват две понита — каза Бърнард, усмихвайки се на Амара. — Аз моля за още едно пони.

Лейди Плацида ги погледна и поклати глава, а на лицето й цъфна усмивка.

— Мисля, че ми харесвате все повече и повече — каза тя тихо. После отново им се поклони, този път по-ниско, и каза. — Ще се погрижа за това. Сега трябва да се оттегля.

— Разбира се — каза Амара и сведе глава. — Благодаря ви.

Бърнард придружи лейди Плацида до вратата и се върна при Амара. За миг той насочи поглед към нея, в него се четеше гордост. А после се наведе и започна да целува челото й, очите, устните.

— Знаеш колко много те обичам.

Амара му се усмихна.

— И аз те обичам.

— Време е да се забавляваме — каза той и я сграбчи. Повдигна я с лекота и се отправи към леглото.

— Бърнард… — започна Амара. — Наистина те желая, но днес не е най-доброто време…

— Дори не съм мечтал за това — отговори Бърнард. — Но всички тези полети само с малко парче червена коприна не са се отразили добре на кожата ти.

Той я сложи на леглото и внимателно свали дрехите й. После взе малко бурканче от нощната масичка и го отвори. Сладък аромат на канела се разнесе във въздуха. Бърнард седна на леглото до нея и изсипа малко от съдържанието на бурканчето в дланта си. Приличаше на ароматно масло. За миг събра длани и прошепна:

— Лечителят каза, че това най-добре възстановява кожата. Мисля да започнем с краката ти.

Когато силните му топли ръце се плъзнаха по краката й, втривайки масло в раздразнената, болезнено суха кожа, Амара почувства как се разтваря в морето от приятно изтощение и за следващите няколко часа просто се предаде в ръцете му.

От време на време той преместваше ръцете и краката й, а после я обърна, за да покрие и другата страна. Топлината на маслото, усещането за нежните му ръце върху изтерзаните мускули, удоволствието, приятната тежест на храната в стомаха я сгряха и потопиха в блаженство. Тя безсрамно се наслаждаваше.

По-късно Амара се събуди в прегръдките му, сложила буза на рамото му. Беше тъмно. Светлина идваше само от жаравата в камината.

— Бърнард? — прошепна тя.

— Тук съм — каза той.

Гърлото й се стегна и тя прошепна:

— Съжалявам. Никога досега не съм имала закъснения — тя стисна очи. — Не исках да те разочаровам.

— Да ме разочароваш? — промърмори Бърнард. — Това означава само, че трябва да се опитваме по-усилено — той прокара пръст по шията й, от докосването по тялото й премина тръпка. — И много по-често. Не мога да кажа, че съм разочарован заради това.

— Но…

Той се обърна към нея и много нежно я целуна по устните.

— Мълчи. Няма за какво да се извиняваш. И нищо не се е променило.

Тя въздъхна, затвори очи и потърка буза в топлата му кожа. Разяждащата я болка утихна и тя почувства сънливост да запълва празнотата, останала в нея.

Една мисъл я посети точно на границата преди съня и тя чу сънливото си мърморене.

— Нещо пропускаме.

— А?

— Лейди Акватайн. Тя взе за помощници Алдрик и Одиана.

— Така е. Бях там.

— Но защо не е взела Фиделиас? Той е най-опитният й подчинен и е провеждал подобни спасителни операции десетки пъти.

— Аха — гласът на Бърнард звучеше сънливо. — Може би го е изпратила някъде другаде.

„Може би — помисли си Амара. — Но къде?“

Часът беше късен и Валиар Маркус стоеше сам в центъра на моста Елинарх, гледайки спокойно реката.

Бяха минали десет дни от края на битката. С изключение на южната стена, градът бе защитен от много по-внушителни укрепления в очакване на ново нападение на канимите, което така и не последва.

Работата беше завършена бързо, след като събориха овъглените останки от сградите, изгорени от капитана, а инженерите възстановиха тази част от града с камък, като проектираха улиците така, че да направят кошмарен живота на нашествениците, ако стените някога отново бъдат преодолени.

Неестествените облаци се стопиха, след като в продължение на няколко дни изсипваха непрекъснат дъжд, а нивото на реката се повиши с повече от три фута. Водата долу още кипеше от акули, пируващи с останките на мъртви каними, които биваха изхвърляни там в продължение на повече от седмица.

Няколко магически лампи, оцелели от битката, както и погребалните клади за падналите алеранци, бяха онези слаби източници на светлина, които Маркус можеше да забележи.

Последните огньове все още горяха в местата за погребения северно от моста — просто имаше твърде много тела за правилно, персонално погребение, освен това дъждът пречеше на погребенията и гасеше огньовете, и Маркус се радваше, че най-трудната работа, да положат падналите, е приключила. Лицата на загиналите щяха да му се явяват насън в продължение на няколко нощи или десетилетия, но те нямаше да нарушат неговия мир така, както биха могли преди три години.

Маркус скърбеше за тях, съжаляваше, че са станали жертви — но споменът за тях го правеше още по-силен. Тези хора може да са мъртви, но те все още бяха легионери, част от традиция, която се простираше далеч назад и се губеше в мъглата на алеранската история.

Те живяха и умряха в легиона, бяха частици на нещо, което беше много по-значимо от просто сбора на съставните му части.

Точно както и Маркус беше такава частица. И винаги е бил. Дори и ако в някакъв момент е забравял за това.

Той въздъхна, гледайки звездите, като се наслаждаваше на уединението, което мракът предлагаше на върха на моста и където вечерният вятър отнасяше остатъците от вонята на битката. Спомняйки си колко трудно и опасно беше сражението, Маркус осъзна, че е много доволен от това, че отново е във форма.

Отново може да води достойна битка в името на добра кауза.

Той поклати глава и се ухили.

Нелепо е. Подобни чувства бяха характерни за някой с много по-младо, не толкова ожесточено сърце. Той знаеше това. Но от това те не ставаха по-слаби.

Чу съвсем слабо шумолене на тъкан, развята от вятъра.

— Най-накрая — каза той тихо. — Точно си мислех кога ли ще се появиш.

Висок мъж в обикновен сив пътен плащ с качулка изникна до Маркус и също се облегна на перилата на моста, гледайки към реката.

— Е?

— Плащай — каза Маркус тихо.

Гай го погледна, като се наведе леко.

— Сериозно?

— Винаги съм ти казвал, Гай. Добрата маскировка не е способността да изглеждаш различно. Това е способността да бъдеш някой друг — той поклати глава. — Уменията на призовател на вода са необходими, но не са достатъчни.

Първият лорд отговори:

— Може би.

Известно време той гледа реката, а после каза:

— И така?

Маркус въздъхна тежко.

— Кървави врани, Секстус. Когато го видях в униформа да раздава команди на стената, за миг си помислих, че остарявам. Можеше да е Септимус. Същият външен вид, същият маниер на даване на заповеди, същата…

— Смелост? — предположи Първият лорд.

— Цялостност — каза Маркус. — Смелостта беше само част от това. А начинът, по който разигра всичко — врани, той е по-умен, отколкото беше Септимус. По-хитър. По-находчив — той погледна Първия лорд. — Можеше просто да ми кажеш.

— Не. Трябваше сам да го видиш. Както винаги.

Маркус се засмя за кратко.

— Може би си прав — той погледна Гай в очите. — Защо не го призна?

— Знаеш защо — отговори Гай тихо и горчиво. — Без фурии за мен ще е по-лесно сам да му прережа гърлото, отколкото да го направя мишена за мъже и жени, от които той не може да се защити.

Маркус се замисли и каза:

— Секстус. Не бъди глупак.

Последва секунда на леко объркване и Първият лорд каза:

— Какво, извинявай?

— Не бъди глупак — услужливо повтори Маркус. — Този млад човек манипулира враговете си до пълното им объркване и се справи с шаман, който беше поддържан от петдесет хиляди фанатични последователи. Той не просто успя да се защити, Секстус. Той го унищожи. Собственоръчно. Той стоя рамо до рамо с легионерите по време на битката, оцеля след магьосничеството на канимите, което унищожи деветдесет процента от офицерите на този легион — при това два пъти! — и използва своите рицари-призователи с невероятен ефект.

Маркус се обърна и махна с ръка към лагера на легиона от южната страна на моста.

— Той спечели уважението на тези хора, а ти знаеш колко рядко се случва това. Ако сега каже на легиона да се изправи и да тръгне към канимите, те ще го направят. Те ще го последват.

Гай дълго мълча.

— Не става дума за магията на фуриите, Гай — каза той тихо. — Никога не е ставало дума за това. Става дума за лична смелост и воля. Той има всичко това. Става дума за способност за лидерство. Той е лидер. За умението да внушава доверие. Той го прави.

— Да внушава доверие — повтори Гай, влагайки малко ирония в думата. — Дори и на теб?

— Той ми спаси живота — каза Маркус, — въпреки че не беше длъжен. И при това едва не го убиха. Той се грижи за своите хора.

— Искаш да кажеш, че си готов да го последваш?

Маркус замълча за момент. После каза:

— Казвам, че само глупак ще го захвърли единствено защото е лишен от фурии. Врани, той вече спря нашествие на канимите, сключи съюз с маратите и лично предотврати твоето убийство на Зимния фестивал. Колко още кървави проверки трябва да премине?

Гай обмисли това за минута, след което каза:

— На теб ти харесва да бъдеш Валиар Маркус.

Маркус изсумтя.

— След като се договорих с него и той напусна легионите на Защитната стена… забравих колко много ми харесва да съм него.

— Колко време трябваше да работиш върху лицето си?

— Около три седмици. По няколко часа всеки ден. Никога не съм бил силен във водното призоваване.

Известно време мълчаха. Маркус въздъхна.

— Враните да те вземат, Секстус. Само ако знаех.

Гай се усмихна горчиво.

— Само ако знаех.

— Но вече не можем да се върнем.

— Да — съгласи се Първият лорд. — Не можем.

Той се обърна към Маркус и каза:

— Но може би можем да продължим напред.

Маркус се намръщи.

— Какво?

— Ти го разпозна, когато най-накрая успя да се вгледаш в него. Не мислиш ли, че всеки, който някога е служил със Септимус, може да направи същото? — Гай поклати глава. — Той стана мъж. Няма да успее да остане незабележим още дълго.

— Няма да успее — съгласи се Маркус. — Какво искаш да направя?

Гай го погледна и каза:

— Нищо, Маркус.

Валиар Маркус се намръщи.

— Тя ще разбере достатъчно скоро, независимо дали ще й кажа за това или не.

— Може би — каза Гай. — А може би не. Във всеки случай не виждам никакви причини това да се изплъзне от вниманието ти, както се случи с всички останали. И ми е трудно да повярвам, че тя ще е недоволна да има агент, който да е доверената дясна ръка на Октавиан.

Маркус въздъхна.

— Наистина. И предполагам, че ако откажа, ти ще приложиш стандартните мерки.

— Да — каза Първият лорд с леко съжаление в гласа. — А не искам това. Но ти знаеш правилата на играта.

— Мммм — проточи Маркус.

И двамата не произнесоха нито дума още десет минути, след което Маркус каза:

— Разбираш ли какво всъщност е той?

— Какво?

Маркус чу тихо, слабо изумление в собствения си глас, когато отговори:

— Надежда.

— Да — отговори Гай. — Невероятно…

Той протегна ръка и сложи няколко златни монети на каменната ограда до Маркус. После извади и друга — старинен сребърен бик, монета, износена от времето, и я постави редом до другите.

Маркус взе златото. И дълго време гледа сребърната монета, знак за властта на курсора.

— Ти и аз никога повече не можем да сме на една и съща страна.

— Не — каза Гай. — Но може би ти и Октавиан ще можете.

Маркус погледна сребърната монета — знак за вярност на курсора към короната. После я взе и я прибра в джоба си.

— На колко години беше Септимус, когато се проявиха фуриите му?

Гай сви рамене.

— На около пет, мисля. Подпали детската си стая. Защо?

— Пет — Маркус поклати невярващо глава. — Просто ми беше любопитно.

Мъжът в сивия плащ се обърна и си тръгна.

— Нямаше нужда да ми го показваш — каза Маркус зад него.

— Така е — отговори той.

— Благодаря ти, Секстус.

Първият лорд се обърна и сведе глава пред другия мъж.

— Пак заповядай, Фиделиас.

Маркус го изпрати с поглед. След това извади старата сребърна монета и я вдигна, така че светлината на далечните огньове да заиграе по повърхността й.

„Пет“ — помисли си той.

— Откога се познаваме, алеранецо? — попита Кайтай.

— Тази есен ще станат пет години — отвърна Тави.

Кайтай вървеше редом с Тави от момента, в който излезе от болницата — първата сграда, която той нареди на инженерите от легиона да възстановят.

Наложително беше да има чисто и сухо място, където да се грижат за ранените и болните, като се има предвид големия брой пострадали и изтощението на Фос и неговите лечители, особено през последните часове на битката, когато лечителите едва успяваха да стабилизират умиращите, а не да ги връщат в строя.

Тави прекара вечерта в посещение на ранените. Всеки път, когато имаше малко свободно време, той ги посещаваше, говореше с тях, въодушевяваше ги колкото може. Беше мъчително да гледа осакатените легионери, всеки от които беше пострадал при изпълнение на неговите заповеди.

Вземаше Кайтай със себе си по време на всяко посещение — всъщност той я вземаше където и да отиде, включително на щабните съвещания. Представляваше я като посланик Кайтай и повече не обясняваше присъствието й по никакъв начин, цялото му поведение показваше, че тя е доверен човек, а тези, които имат въпроси или коментари за нея, по-добре да ги запазят за себе си.

Искаше хората да свикнат да я виждат, да разговарят с нея, докато не разберат, че тя не представлява заплаха. Това беше метод за адаптация от чичовите му уроци по овцевъдство. Тави с удивление си помисли, че по същия начин би обучавал овцете да свикнат с нов овчар или куче.

Тя се отказа от дивашкото си облекло и започна да носи една от униформените туники на Тави, кожени панталони и ботуши за езда. Отряза дългата си коса в стила на легионерите, остана само естественият им цвят, сребристобял.

Докато вървяха, тя кимна.

— Пет години. През това време — каза тя, — опитвала ли съм да те измамя?

Тави посочи с пръст белия белег на бузата си.

— През първата нощ на нашата среща ме награди с това с помощта на каменния си нож. И си мислех, че си момче.

— Ти си муден и тъп. И двамата знаем това. Но опитвала ли съм се някога да те измамя?

— Не — каза той. — Никога.

Тя кимна.

— Тогава имам идея, която трябва да представиш на Първия лорд.

— Наистина?

Тя отново кимна.

— Ние ще възпираме известно време Насаг и неговите хора, нали?

Тави кимна в знак на съгласие.

— Докато Първият лорд не разгроми силите на Калар, ние ще трябва да останем тук, за да сдържаме и притесняваме канимите, като се надяваме да задържим колкото се може повече от тях тук, за да не се притекат на помощ на Калар и така да ангажират част от нашите войски.

— Тогава ще ти трябват много разузнавачи. Малки мобилни групи.

Тави направи гримаса и кимна.

— Да. И това никак няма да е забавно.

— Защо?

— Първо, заради тяхната бавна скорост на придвижване — каза Тави. — Разузнавачите много лесно ще ги забележат или проследят, а след това и ще ги хванат — особено през нощта. А ние просто нямаме достатъчно коне, за да снабдим всички. Ако не измисля нещо, ще загубим много добри хора.

Кайтай наклони глава.

— Значи ти оставаш капитан?

— Засега, да — каза Тави и кимна. — Фос казва, че най-вероятно Сирил ще загуби левия си крак. Според закона на короната не се допуска офицер в легиона, който да не може да марширува и да се бие заедно с хората си. Но съм почти сигурен, че той ще бъде приет в легиона като аташе на короната или произведен в регионален консул по стратегия.

Кайтай вдигна вежди.

— Какво означава това?

— Че той ще ми дава заповеди, как и къде да се движа. Но аз ще вземам решения по време на битка.

— Аха — каза Кайтай. — Боен командир и мирновременен командир, както ги нарича моят народ. Единият взема решения по време на битка, а другият — през останалото време.

— Звучи като истина — каза Тави.

Кайтай се намръщи.

— Но ти не трябва ли да следваш същите правила? Не можеш да маршируваш заедно с твоите хора. Без да използваш фуриите, които вашия народ призовава на пътя.

— Точно така — усмихнато каза Тави. — Но те не го знаят.

Кайтай изненадано вдигна вежди.

— Какво? — попита Тави.

— Ти… ти не… — тя се намръщи. — Горчивина. Тъга. Всеки път, когато говориш за своята неспособност към магия, това ти причинява болка.

— Знам — каза Тави и беше донякъде изненадан, когато се чу да го казва спокойно, без познатата малка болка от разочарование и тъга от несправедливостта на всичко това. — Предполагам, че сега това не е толкова важно за мен. Знам какво мога, дори без да знам как да призовавам фурии. Прекарах целия си живот в очакване да се случи това чудо. Но ако никога не се случи, тогава нека бъде така. Не мога постоянно да стоя със затаен дъх. Време е да спра да чакам. За да живея.

Кайтай съсредоточено го погледна, после се изправи на пръсти и го целуна по бузата.

Тави се усмихна.

— За какво?

— За това, че намери собствена мъдрост — каза тя, усмихвайки се. — Може би още не си безнадежден, чала.

Тави изсумтя, когато се приближиха до втората каменна сграда, издигната от инженерите — командния център. Бяха го построили от най-големите камъни, които успяха да извлекат от земята, и бяха оставили по-голямата част от сградата толкова дълбоко под земята, че най-долните помещения, в това число и командирската му стая, всъщност се намираха под нивото на реката.

Тави не искаше да получи приоритет за тази сграда, но Магнус, заедно с останалите офицери, тихо пренебрегнаха властта му и го направиха така или иначе. Сградата беше напълно защитена от ужасните канимски мълнии, увериха го инженерите.

Тави трябваше да признае, че за всички наоколо е изключително полезно да има надеждно място, за да се приведе в ред легиона. Останалите легионери разположиха стандартно своите палатки около командната сграда и болницата и макар мъртвите и ранените определено да липсваха, усещането за нормален живот се върна в Първи алерански.

Той се справяше с проблемите по реда на възникването им, въпреки че през повечето дни се чувстваше като някакъв луд, който се опитва на случаен принцип да гаси горски пожар с одеяло, тичайки от един източник на дим към друг.

Ако знаеше, че смятат да правят апартамент със самостоятелна баня в командната сграда, щеше да им каже да не го правят. Но те просто го изправиха пред свършен факт.

Оказа се, че има малка всекидневна, баня и спалня, която би се считала за скромна по всякакви стандарти, с изключение на стандартите на легионерски лагер. Той без проблеми можеше да постави палатка вътре, а леглото му беше достатъчно широко, за да се просне напречно на него — ярък контраст със стандартното сгъваемо легло и походното одеяло, осигурявани на легионите.

Часовите, стоящи пред командната сграда, отдадоха чест, когато Тави мина покрай тях заедно с Кайтай. Той кимна на мъжете — и двамата бяха Бойни врани.

— Милиас, Джонус. Продължавайте.

Младата кохорта пое задълженията по охрана на жилището на капитана със спокойна решителност, дежурните винаги бяха внимателни, униформите им стояха безупречно, а враната от знамето на кохортата се виждаше ясно на техните нагръдници и по-детайлно — на техните шлемове и щитове.

Обгорялото знаме беше дублирано много пъти, винаги с черна врана, вместо с имперския орел, и едно от тези знамена висеше над вратата на командната сграда.

Той влезе вътре и се отправи към далечната част на първия етаж, където беше апартаментът му. Беше просто, но разумно обзаведен със здрави, функционални мебели. Той беше оставил някои неща тук по-рано, но за първи път щеше да остане да нощува.

— И така, каква е идеята?

— На мен — каза Кайтай — ми се струва, че имаш проблем. Твоите разузнавачи не са достатъчно бързи, за да избегнат врага, ако бъдат открити. И не могат да виждат в тъмното, за разлика от вашия противник.

— Аз казах точно същото.

— Значи имаш нужда от бързи разузнавачи, които могат да виждат в тъмното.

Тави се освободи от плаща си и го хвърли на стола.

— Да, нямаше да е лошо.

— Така се получава — каза Кайтай, — че сестрата на майка ми е точно такъв човек. Всъщност съм сигурна, че тя познава още няколко, които имат подобни на нея качества.

Веждите на Тави литнаха нагоре. Лелята на Кайтай беше Хашат, водачката на маратския клан на конете и вероятно втората по влиятелност сред вождовете на маратите.

— Тук да дойдат марати? — попита той.

— Опитът показва, че е възможно да оцелеят тук — отвърна сухо тя.

Тави изсумтя.

— Мислех, че Хашат е нужна на Дорога, за да държи всичко под контрол у дома.

— Може би — каза Кайтай. — Но нали на теб не ти трябва цял клан. Един или два отряда ездачи ще са напълно достатъчни за твоите нужди. Могат да бъдат привлечени по-големи сили, ако е необходимо да се обезпечи стабилността на твоята луда Империя, алеранецо. Редът в Алера означава за маратите също толкова много, колкото и нашата стабилност за вас.

— Достатъчно справедливо.

— А сътрудничеството между твоя народ и моя, дори в малък мащаб, може да послужи като важна стъпка за укрепване на нашето приятелство.

— Може да се получи — съгласи се той. — Нека да го обмисля. И ще говоря с Първия лорд.

— И това ще спаси животи, който иначе би трябвало да пожертваш.

Това трябва да се направи, помисли си Тави. Но после прозрението го удари и той вдигна вежди, наведе глава към Кайтай и се ухили.

— Правиш го само за да можеш по-често да яздиш коне.

Кайтай го награди с надменен поглед.

— Аз исках кон. А получих теб, алеранецо. Трябва да се възползвам максимално от това.

Тави пристъпи към нея и нежно я бутна към стената, след което я притисна с тялото си и я целуна. Дишането на момичето-марат се ускори и тя се разтвори в целувка, ръцете й се вдигнаха, докосваха го, тялото й се раздвижи с бавно, вълнуващо напрежение плътно под него.

Тави изпусна слабо ръмжене, когато целувката го накара да пламне от желание. Той пъхна ръце под края на туниката и ги плъзна по нежната, пареща кожа на талията и гърба.

— Може би ще пробваме ваната?

Тя прекъсна целувката, само за да каже:

— Тук. Сега. Ваната после.

После тя сграбчи с две ръце туниката му, скосените й зелени очи бяха страстни и диви, и го издърпа към спалнята.

Тави спря на прага и изпъшка.

— Чакай.

Гледайки в очите на Кайтай, Тави си помисли за гладна лъвица, която се готви да скочи, бедрата й се полюляваха, прилепнали към него, но тя спря в очакване.

— Лампата — въздъхна Тави. — Докато свети, часовите знаят, че съм на разположение, и ще пускат посетители.

Очите на Кайтай се присвиха.

— И?

— И има много малко неща, които мога да направя по въпроса. Трябва да отида да намеря Макс или някой друг.

— Защо?

— Защото не мога просто да кажа на светлината да изгасне.

Стаята потъна в мрак.

От шока Тави седна на пода.

Стоеше така и изпитваше странно, трептящо чувство в стомаха, а по главата сякаш тичаха множество малки остри крачета. Усети как космите по ръцете му настръхват.

— Алеранецо? — прошепна Кайтай, гласът й беше нисък, почти благоговеен.

— Аз… — проговори Тави. — Аз само казах… Аз исках тя да изгасне. И…

В един миг огромното значение на този факт го порази. Той забеляза, че хрипти, не можеше да диша нормално.

Той каза на фурията на лампата да угасне.

И тя угасна.

Той я накара да угасне.

Направи го сам.

Той подчини фурията.

— Светлина — заповяда шепнешком след малко. — Искам светлина.

И тя се появи.

Тави погледна Кайтай с широко отворени очи и тя му отвърна със също такъв недоверчив поглед.

— Кайтай. Аз го направих. Аз!

Тя продължи да го гледа внимателно.

— Светлина, изгасни! — каза Тави. Светлината угасна и той веднага каза: — Светлина, светни! — така и стана. — Кървави врани! — изруга Тави със смях в гласа. — Угасни! Светни! Угасни! Светни! Угасни! Кайтай, видя ли?

— Да, алеранецо — каза тя с тон, пропит с внезапна и дълбока обида. — Видях.

Тави се засмя и тупна с пета по каменния под.

— Светни!

Светлината отново се появи и освети намръщената Кайтай, застанала до него с опрени на хълбоците ръце.

— Какво? — попита Тави.

— През цялото това време — каза тя. — Ти се притесняваше. Тормозеше се заради това. Уверен, че това е толкова ужасно. Заради това?

— Ами. Да. Угасни!

Кайтай въздъхна.

— Типично.

Чу се шумолене на дрехи.

— Какво имаш предвид? — попита Тави. — Светни!

Когато лампата отново се запали, тя стоеше пред него, гола и прекрасна, и Тави едва не се пръсна от желание, когато вълна от страст, радост, любов и триумф го заля.

— Това, което имах предвид, алеранецо — каза тя тихо, — е, че през цялото това време ти се държиш така, сякаш това е някаква колосална задача. Когато всичко е толкова просто — тя се обърна, за да види фурията на лампата, и решително каза: — Угасни.

Лампата угасна.

И преди Тави да успее да се възстанови от шока, Кайтай го притисна към пода и покри устата му с целувка.

Тави реши, че тази проклета от враните лампа може и да почака.

Имаше много по-важни неща.