Фурията на курсора

Глава 43

Беше напълно естествено да се мисли, че промъкването в цитаделата на Върховен лорд на Алера, най-защитеният бастион на неговата власт, ще е почти невъзможна задача, размишляваше Амара.

И все пак, когато те води майстор-шпионин на същия този Върховен лорд, задачата очевидно става съвсем проста.

В крайна сметка Фиделиас й демонстрира същия този принцип само преди няколко години, когато вкара лейди Акватайн в цитаделата на Първия лорд в Алера Империя при отчаяната мисия по неговото спасяване, така че тя и нейният коварен съпруг да са сигурни, че те, а не Калар, ще са тези, които ще свалят Първия лорд.

Политиката, реши Амара, наистина те кара да спиш с когото дойде. Тази мисъл продължаваше неприятно да се върти в главата й, принуждавайки я да мисли за това, което ще изисква настоящата й роля.

Амара се олюляваше сънливо и крачеше по улиците на Калар в своя робски костюм, държейки се със спокойния вид на упадъчно момиче, устните й бяха леко разтворени, клепачите й — полуотворени. В движенията се усещаше необичайна чувственост и макар че част от нея напълно да осъзнаваше, че са в смъртна опасност, като така открито се разхождат из града, тя се опита да скрие своите разсъдителни и анализиращи страни в най-дълбоките области на съзнанието си. Ходенето беше това, което се превърна в занимание, което й даваше сладострастно, почти развратно усещане за разпуснатост, в равни части възхитително женствено и греховно възбуждащо. За първи път в живота си тя привличаше дълги, безмълвно изучаващи погледи на мъжете, покрай които минаваше.

Това беше добре. Това означаваше, че нейната маскировка е напълно завършена, иначе тези погледи нямаше да ги има. И въпреки че трудно щеше да си го признае, тя изпитваше почти детинско чувство на удоволствие, като се озова в центъра на вниманието и толкова желана.

Освен това Бърнард, в прости дрехи и със снаряжение на скитащ наемник, вървеше отзад на разстояние една протегната ръка и тя знаеше, след небрежен поглед през рамо, че той я гледа още по-внимателно от всеки от мъжете, покрай които минават.

Лейди Акватайн вървеше пред Амара. Тя беше променила външността си посредством водна магия, тенът на кожата й беше потъмнял до наситено червено-кафяв, присъщ на живеещите в Родос, а косата й се бе превърна в медночервени къдрици, падащи на причудливи вълни. Роклята й беше изумрудено зелена, но във всичко останало беше абсолютно същата като тоалета на Амара.

Върховната лейди се движеше със същата полусъзнателна форма на развратна чувственост и, честно казано, се справяше по-добре от Амара. Първа във веригата роби беше Одиана, в лазурна коприна, цялата беше тъмна коса, бледа кожа и съблазнителни извивки. Алдрик крачеше пред нея, високият мечоносец излъчваше такава аура на заплаха, че дори по претъпканите улици на Калар те и за миг не забавиха придвижването си през тълпата.

Рук вървеше до нея — с отегчено изражение на лицето си и делови маниери тя водеше групата към цитаделата.

Дори сега, съсредоточена върху ролята си, Амара продължаваше да забелязва детайлите на града и да прави заключения въз основа на своите наблюдения. Самият град наподобяваше, поради липсата на по-точно определение, окаяна помийна яма.

Не беше толкова голям, колкото другите големи градове на Империята, но в него живееше по-многобройно население от всеки друг град, с изключение на самата Алера Империя. Беше ужасно тясно. Голяма част от града изглеждаше порутена до невъзможност, тук-там мизерните бараки бяха заменени от по-солидни структури, в допълнение към това, че вече бяха превзели земята около градските стени с по няколкостотин ярда във всяка посока.

Градската канализация беше в ужасно състояние — вероятно е била създадена за много по-малък брой жители и не е била обновявана оттогава. А градът се беше препълнил и от всички страни се надигаше такава воня, че стомахът на Амара се сгърчи.

Местните жители бяха най-нещастният вид човешки същества, които някога беше виждала. Дрехите им бяха предимно груби, самотъкани и в преобладаващата си част — вехти. Всички крачеха по своите си работи толкова апатично бавно, че просто крещеше за поколения на лишения и отчаяние.

Уличните продавачи продаваха жалките си стоки от проснати на улицата килими. Един човек, чиито дрехи го определяха като гражданин или богат търговец, мина край тях, заобиколен от дузина безмилостни, мускулести мъже, явно професионални главорези.

И навсякъде имаше роби, дори по-убити от свободните жители на града. Амара никога не ги беше виждала в такова количество. Всъщност, съдейки по това, което можеше да види, робите по улиците на Калар бяха почти толкова много, колкото и свободните хора. И на всяко кръстовище, разположени на равни разстояния, имаше войници в зелените и сиви ливреи на Калар.

Или най-малкото тук имаше мъже, въоръжени и облечени в брони с цветовете на Калар. Предвид скандалния външен вид, в който поддържаха себе си и екипировката си, Амара беше сигурна, че това не са истински легионери.

Но каквито и да бяха, тук ги имаше много и от машиналното благоговение и страх, които се виждаха в езика на тялото на онези, които минаваха покрай тях, ставаше ясно, че Калар разчита повече на силата на терора, отколкото на закона.

Това също така обясняваше как Върховен лорд Калар е успял да събере такова огромно богатство, надхвърлящо състоянието на всеки друг Върховен лорд в Империята, отправяйки предизвикателство на самата корона — беше възможно благодарение на систематичния и методичен грабеж на населението на Калар и околните земи. Вероятно от стотици години.

В последната част на града, пред самата цитадела, най-могъщите лордове на Калар бяха издигнали своите домове. Поне тази част на града беше толкова красива, колкото и в Рива, Парция или Алера Империя — изящен бял мрамор, осветени от фурии фонтани, грациозна художествена архитектура, всичко това представляваше толкова поразителен контраст с останалата част от града, че накара Амара да почувства буквално физическа болка.

Несправедливостта, очевидна дори при проста разходка из Калар, предизвика дълбок гняв в Амара, заплашвайки да подкопае концентрацията й. Тя се опита да отдели мислите от емоциите, но това се оказа почти невъзможно, особено след като видя колко богато живее елитът на Калар за сметка на своите неграждани.

Но след това те минаха през квартала на гражданите и Рук ги поведе нагоре по път с много по-малко струпване на хора — дълга права линия, която се изкачваше към портите на вътрешната крепост на Калар.

Стражите, застанали на пост при портата, изглеждаха може би малко по-малко вулгарно от колегите си в града долу, кимнаха на Рук и махнаха на нея и придружаващата я група роби, без да си правят труда да се надигнат от местата си на близката пейка.

След това им оставаше само да вървят нагоре по дългия склон, който водеше към главната порта на цитаделата. Цветовете на Калар се развяваха над зъбчатите стени, но в очите се набиваше отсъствието на алените и сини знамена на Дома на Гай.

Амара веднага забеляза, че стражите на портите са напълно различни от тези, които видяха в подножието на хълма или в града долу. Това тук бяха млади мъже в отлична физическа форма, всички внимателно подбрани. Броните им бяха изрядни и безупречно поддържани, позите и поведението им изразяваха подозрителност и предпазливост, както при всеки гвардеец на короната.

Когато приближиха, Амара забеляза и нещо друго — металният блясък на яките на вратовете им. Когато те заповядаха на Рук и нейната компания да спрат, тя се намираше достатъчно близо, за да види гравюрата върху стоманата: Безсмъртни. Отново Безсмъртните на Калар.

— Госпожа Рук — каза един от тях, очевидно командирът им. — Добре дошла обратно. Не съм уведомен за вашето пристигане.

— Центурион Орус — отговори Рук с любезен, но сух тон, — сигурна съм, че негова светлост не изпитва нужда да ви информира за пристиганията и заминаванията на личните си слуги.

— Разбира се, госпожо — отговори младият центурион. — Въпреки че, признавам, за мен е изненадващо, че влизате оттук, а не влетяхте с карета по въздуха директно в кулата.

— Пристигам пред негова светлост и офицерите му — отговори Рук. — Ще организирам подготовката на цитаделата за празника.

Очите на Орус светнаха, както и на другите Безсмъртни. Амара не забеляза особени проблясъци на мисъл в тези очи.

— Негова светлост е спечелил битката?

Рук му хвърли студен поглед.

— Нима сте се съмнявали?

Орус се изпъна в стойка „мирно“.

— Не, госпожо Рук.

— Отлично — каза Рук. — Кой е дежурен като трибун надзорник?

— Негово сиятелство граф Ерагус, госпожо — каза Орус. — Трябва ли да изпратя пратеник пред вас?

— Няма нужда — отговори Рук и се промъкна покрай него. — Знам къде е кабинетът му.

— Да, госпожо Рук. Но правилата забраняват на въоръжени васали да влизат в цитаделата. Той кимна към Алдрик и Бърнард и погледна извинително към Рук. — Страхувам се, че трябва да ги помоля да оставят оръжието си тук.

— В никакъв случай — каза Рук. — Негова светлост изрично подчерта много внимателно да пазя тези роби, докато лично не разреши достъп до тях.

Орус се намръщи.

— Разбирам. Тогава ще се радвам да ви дам няколко от моите собствени гвардейци за такъв вид задължения.

Амара с всички сили се опитваше да запази своята ленива, мрачно чувствена поза. Това не беше лесно, като се има предвид, че тя беше абсолютно сигурна, че Алдрик току-що леко размърда крак, за да заеме позиция, сякаш е готов да извади меч.

— Те евнуси ли са? — сухо попита Рук.

Орус изненадано примига.

— Не, госпожо.

— Тогава се страхувам, че не са достатъчно подходящи, центурион — Рук леко наблегна на званието му. — Мога да ви уверя, че непременно ще съгласувам това с граф Ерагус, но към този момент имам заповед. Както и вие. Останете на поста си.

На лицето на младия центурион се отрази нещо повече от просто облекчение. Той безупречно й отдаде чест и се върна на поста си.

— Ти — озъби се тя, поглеждайки Алдрик. — Насам.

Стражите застанаха встрани, докато групата на Амара спокойно влезе в цитаделата през главната порта.

— По-бързо — каза Рук тихо, след като преминаха покрай охраната и влязоха в малък двор от другата страна. — Докато не стигнем до горните нива, има голяма вероятност някой да ме види и да започне да задава въпроси.

— То някой вече започна — промърмори Бърнард.

— Някой, способен да разсъждава — уточни Рук. — Калар има пълен контрол над Безсмъртните, но яките ги лишават от възможност да задават въпроси и да поемат инициативата в замяна на абсолютно послушание. Безсмъртните няма да ме разпитват или да ми се противопоставят без заповед — но служителите и офицерите на Калар могат. Те са хората, които трябва да избягваме.

Тя ускори крачка и бързо ги поведе надолу, в посока към коридора, а след това към широко спирално стълбище, което се виеше в централната част на кулата.

Амара преброи сто и осемнайсет стъпала, преди да чуят стъпки отпред и един дебел блед мъж в прекалено тясна ливрея с петна от вино да се появи на четири стъпала над тях. Бузите му бяха покрити с белези, косата му беше сплъстена и разрошена, а лицето му — небръснато. Той замръзна на място и примигна към тях.

— Рук? — попита той.

Амара видя гърба на Рук да се напряга, но не показа никакви други признаци на нервност. Тя наведе глава и промърмори:

— Милорд Ерагус. Добро утро.

Ерагус изсумтя и погледна другите жени. Устата му се разплу в доволна усмивка.

— Довели са ни нови играчки?

— Да — каза Рук.

— Сладка компания — каза Ерагус. — Кога пристигнахте?

— Вчера късно през нощта.

— Не очаквах да се завърнете толкова скоро — каза той.

Амара видя извивката на бузата на Рук, когато тя изпрати обезоръжаваща усмивка на Ерагус.

— Имахме късмет по пътя.

Ерагус изсумтя.

— Не това имах предвид. Имаше съобщения, че вие може да сте заловена…

Той млъкна и се опули за миг. Очите му се прехвърлиха от Рук към Алдрик, а след това надолу към меча на едрия мъж и всички присъстващи замръзнаха. За една мъчителна секунда погледът на Ерагус се замята уплашено, после той облиза устни и започна бързо, дълбоко да диша.

Преди да успее да вдигне тревога, Рук го удари с твърдия ръб на дланта си в гърлото. Ерагус я отблъсна с ужасна сила, която можеше да бъде генерирана само от фурии, и се обърна да бяга.

Преди да завърши движението си, Алдрик вече седеше на гърба му с нож в ръка.

— Стой! — изсъска Рук. — Чакай!

Преди още да довърши първата дума, Алдрик разряза гърлото му с ножа си. Ерагус потръпна и се изви, като успя да отхвърли Алдрик в каменната стена до стълбите.

Но ударът не нанесе много вреда на наемника и след няколко секунди Ерагус умря. Алдрик пусна трупа му и той падна на стъпалата.

— Идиот! — яростно изсъска Рук.

— Той можеше да вдигне тревога — измърмори Алдрик.

— Трябваше просто да му счупиш смърдящата шия — изсъска Рук. — Можехме да го завлечем в кабинета му, да разлеем вино по него и никой нямаше да забележи нищо необичайно, докато не започне да се надува.

Тя посочи петната кръв.

— Караулът ще е тук до петнадесет минути. Те ще видят това. И ще вдигнат тревога.

Алдрик се намръщи, гледайки Рук, и погледна Одиана.

— Тя ще почисти всичко.

— И ще вдигне тревога — каза яростно Рук. — Къде бяхте, когато ви говорих за мерките за сигурност? Всеки, който използва някакви фурии в кулата, без предварително да е получил разрешение от Калар, ще призове гаргойлите. Виждала съм труповете на двадесет и трима идиота, които направиха това въпреки моите предупреждения.

— Тогава го направи ти — каза Алдрик. — Ти си призовател на вода и една от приближените на Калар. Със сигурност имаш разрешение.

Очите на Рук се присвиха.

— Калар е самоуверен, сър, но не чак толкова, че да довери на своите убийци да имат пълен достъп до магията си в собствения му дом — Рук замълча, след което добави с разяждащ сарказъм. — И очевидно е бил прав.

— Очевидно? — попита Алдрик и гневът го накара да повиши глас. — Тогава би трябвало да бъде също толкова очевидно, че нашият приятел използва сила, увеличена от земни фурии. Физически не бих могъл да му счупя шията, затова пък той щеше да счупи моята, ако веднага не бях прерязал неговата.

Амара пристъпи напред и застана между тях.

— По-тихо, и двамата — каза тя.

Те млъкнаха. Тя кимна и продължи:

— Имаме малко време. А за обвинения и спорове изобщо нямаме — тя кимна на Рук. — Така че действай.

Рук веднага кимна и хукна нагоре по стълбите, като тропаше с токчета по камъка, стигна до коридора и влезе през отворена врата в малък кабинет. Амара я последва.

— Кабинетът на Ерагус — подхвърли Рук и пробяга с поглед по документите, сложени на масата. — Помогнете ми. Тук трябва да има бележки за това къде държат вашите граждани. Търсете всичко, което може да има отношение.

Амара се присъедини към нея, като бързо прехвърляше отчети, счетоводни записи и различни други документи.

— Ето — каза тя. — Тук пише за доставка на одеяла в птичарника.

Рук подсвирна.

— Това е на върха на кулата. Стоманена клетка на покрива. За да се стигне до там, трябва да се мине през кабинета на Калар. Да вървим.

Те побързаха обратно към стълбите и започнаха да се изкачват по тях, следвайки Рук към върха на кулата, като се стараеха да не светят в тесните прозорци.

— Спрете — изръмжа Бърнард. — Тихо.

Всички веднага замръзнаха на място.

Амара затвори очи и чу далечен звук, въпреки че малките отвърстия на прозорците не позволяваха да се чуе много.

— Какво е това? — попита Бърнард на глас.

Лицето на Рук изведнъж стана смъртно бледо.

— Ох — каза тя с глас, вцепенен от паника. — О, врани и кървави фурии. По-бързо.

— Защо? — попита Амара, едва смогвайки след Рук. — Какво е това?

— Това са фанфари — заеквайки от ужас, отвърна Рук. — Върховният лорд току-що се е върнал в цитаделата.

— Кървави врани — изръмжа Амара.

Веднага от долната част на стълбите се чу вик и камбаните на цитаделата на Калар започнаха да бият тревога.