Фурията на курсора

Глава 45

Настъпи нощ, тъмна и непрогледна под буреносните облаци, създадени от шаманите.

През нощта бойният вик на канимите звучеше още по-страшно и Тави почувства как неизбежния примитивен страх от зъбите и гладните им усти нараства в дълбините на мислите му. Когато притича до поста си над портата, магическите лампи не осветяваха стените и единствената светлина беше златната ивица на отиващия си залез.

Не можеше да вижда мъжете на стената достатъчно добре, за да разгледа израженията на лицата им, но когато мина, той чуваше неспокойното движение сред тях — и си отбеляза, че всички са много по-спокойни от повечето по-опитни ветерани. Първото копие се грижеше за кохортата рибки на стената.

— Маркус? — попита Тави, когато стигна до средата на стената.

— Сър — неохотно откликна тъмната фигура до него.

— Готово ли е всичко?

— Да, сър — отговори Първото копие. — Готови сме.

— Хората знаят ли сигнала?

— Да, сър — сдържано изръмжа Маркус. — Това имам предвид, когато кажа, че сме готови, сър.

Тави се канеше да се озъби в отговор, но сдържа езика си. Той мълчаливо стоеше на стената, докато светлината продължаваше да избледнява. Отвън се чуха барабани. Прозвучаха и рогове. Падна нощ, единствено проблясъците на алените светкавици разкъсваха тъмнината.

После внезапно настъпи тишина.

— Идват — каза Тави.

Воят нарастваше във въздуха, все по-силен и по-силен. Земята започна да трепери.

— Пригответе лампите — изрева Тави.

Командирите на копия повториха заповедта по цялата дължина на стената. Блясък на мълния освети пред Тави масата на облечените в черни брони каними да се приближава до портата и той извика:

— Лампите, сега!

Дузина големи магически светилници, окачени на вериги от външната страна на стените на около пет фута под горния ръб, едновременно грейнаха. Те хвърлиха студена синя светлина върху земята пред стените, като осветиха пространството за алеранските защитници и едновременно с това заслепиха атакуващите каними.

— Огън! — извика Тави и легионерите се заеха да стрелят по двойки — щитоносец и стрелец.

Стрелите полетяха надолу, към окованите в брони каними, но този път много нападатели носеха тежки щитове от червена стомана и стрелите почти не нанесоха щети.

Смъртоносни тежки дротици полетяха в отговор, поразявайки стоящите между зъбците легионери. Един от стрелците загуби прекалено много време за прицелване и копието го удари, върхът мина през него и щръкна от гърба му, а силата на удара го събори от стената и той падна върху камъните на двора.

Друг легионер не беше хванал щита си добре и когато копието го удари, горният ръб на щита го перна в лицето и изкриви ръката му с оглушителен пукот.

— Там — каза Тави и посочи плътна група каними, която се приближаваше в две редици. — Първият им таран. Пригответе смолата.

— Пригответе смолата! — изрева Маркус.

Таранът приближи до портите и ги удари. После мъжете над портите изляха смолата върху нападателите, но явно нещо не беше наред, защото отдолу не се чуха писъци на болка.

Тави рискува за секунда и подаде глава извън зъбците, за да погледне надолу. Дълъг дървесен ствол, не по-дебел от крака на Тави, лежеше тлеещ в локва смола, но беше твърде лек, за да бъде истински таран. Канимите сигурно го бяха хвърлили след първия удар по портите, който направиха само за да привлекат внимание.

Това е било примамка, осъзна Тави.

Втора група се втурна напред и се насочи към портите, прикрити под нещо като подвижен навес, направен от припокриващи се щитове.

Тави стисна зъби. Дори да имаха повече подготвена смола, тя щеше да е безполезна срещу защитения с навес таран.

Великолепно.

Таранът се вряза във вратата достатъчно силно, за да накара стената под краката на Тави да потрепери. И още веднъж — само за половината от времето, което би било необходимо на група алеранци да ударят отново. Бум, бум, бум, а след това, със следващия удар, се раздаде единичен, рязък пукот, когато една от трупите на портата поддаде.

— Това е всичко! — каза Тави. — Дворът!

Легионерите в двора се обърнаха кръгом и бързо започнаха да се оттеглят от портата в посока към моста, вървейки покрай рядко разположени магически лампи. Щом започна отстъплението, много куки с прикрепени към тях стоманени вериги прелетяха над стената и докато портите поддаваха, още повече бронирани воини се покатериха по стените под прикритието на свистящи във въздуха дротици.

— Пробиха! — рязко каза Маркус.

Отвън канимските рогове започнаха да тръбят атака и множеството воини в черна броня се раздели, за да позволи на рейдърите да стигнат безпрепятствено до портите.

Хиляди ожесточени рейдъри се понесоха като огромна вълна от мускули и зъби.

— Отстъпваме! Тигана! — закрещя Тави. — Отстъпваме! Тигана!

Портите всеки миг щяха да се разпаднат и канимите изреваха. Тави и легионерите по стената се втурнаха надолу в безумно темпо. Един млад легионер се спъна, претърколи се няколко стъпала и се просна в цял ръст на двора. Чу се рязък, съскащ звук и той изпищя от внезапната болка. Двама негови другари го сграбчиха и го завлякоха нататък.

— Напред! — извика Тави, побутвайки легионерите, които минаваха по стълбите покрай него, докато той се взираше в царящата наоколо тъмнина и неразбория, за да се увери, че никой не е останал. — Хайде, по-бързо, напред!

— Това са всички! — извика Маркус.

Двамата забързаха към двора и се втурнаха да го пресекат.

След няколко стъпки Тави започна да усеща неприятна топлина през подметките на подкованите си ботуши. Той чу как зад него портите падат и канимите вият триумфално.

До него Маркус извика и Тави видя как Първото копие пада. Канимски дротик го беше уцелил в долната част на крака и сега стърчеше точно под коляното му.

Маркус успя да подложи щита, за да попречи на тялото си да докосне камъните и да започне да се пържи като парче сланина, за разлика от злополучния легионер, паднал няколко секунди по-рано. Той се опита да извади копието от крака си, но не успя — върхът вероятно беше заседнал в костта.

Тави рязко спря и се върна при Първото копие. На няколко фута от него дротик изтръгна искри от камъка. Тави хвана Маркус за ръката и го повлече, принуждавайки го да раздвижи краката.

Първото копие изпъшка от болка през стиснати зъби и закуцука колкото може по-бързо, но не достатъчно, затова в отчаянието си Тави подложи рамо под него и те хукнаха.

Когато стигнаха края на двора, той видя фигурите на рицарите Аери, седнали на покривите на къщите. Силен вихър премина покрай тях, прераствайки в буря, която се насочи към портите, отклонявайки всякакви летящи оръжия.

Тави хвърли поглед през рамо към рейдърите, нахлули през отворените от воините порти, точно за да види как те започнаха да вият от болка, когато босите им крака докоснаха горещите камъни в двора. Но те вече не можеха да се обърнат срещу собствената си атака, по-скоро биха могли да плуват нагоре по водопад. Хиляди техни свирепи братя се изсипаха през разрушените порти и писъците им разцепиха въздуха.

Канимите отчаяно се опитаха да намерят убежище от горещите камъни, скачайки върху къщи, магазини и други сгради, разположени около двора. Потокът обаче не спираше и в рамките на няколко секунди вече не останаха такива места.

Канимите падаха в агония, но това само увеличаваше площта на съприкосновение на плътта им с камъните на двора. Бурният вятър заслепи очите им, оглуши ушите им и запуши носовете им и паниката превърна атаката в безумен дом от мъртви и умиращи каними.

И все повече каними нахлуваха в двора, където обезумели и виещи жадни за кръв рейдъри скачаха върху изгорелите или горящи тела на мъртвите си или умиращи другари, за да намерят спасение от съскащите камъни в двора.

Целта им беше мостът и Тави видя как смятат да го атакуват. Той наведе глава и хукна, заобиколен от рицарите Аери, които се придвижваха от покрив на покрив и не позволяваха на най-близките каними да видят Тави и последните останали войници.

Изглежда мина цяла вечност, докато пробягат няколкостотинте ярда до Елинарх и до защитните съоръжения, изградени от инженерите. Използвайки глина от речното корито и с помощта на земни фурии те бяха построили поредица от пет стени, равномерно разпределени по моста, а след това с помощта на огнени фурии ги бяха изпекли до състояние на камък, оставяйки отвори, през които с труд биха минали двама мъже.

От южната страна на моста имаше още една преграда, но за разлика от другите, тя беше висока колкото самите градски стени.

Тави и прикриващите ги рицари Аери преминаха през прясно издигнатите защитни съоръжения, докато канимите, вбесени още повече от горещите камъни, се хвърлиха напред.

— Медик! — извика Тави.

Появи се Фос и Тави направо пусна Първото копие в ръцете на лечителя. После по груба стълба, прилепена към временните укрепления, той се качи горе на стената. Макс и Красус, заедно с най-добрата кохорта на Първи алерански, вече чакаха, заели позиция с другите рицари Аери по цялата дължина на стената. Последният от рицарите се издигна след Тави на стената.

Макс и Красус изглеждаха изтощени, Тави знаеше, че контролирането на огнените фурии, които използваха за нагряването на камъните, е изключително изморително. Но ако те изглеждаха зле, тогава кокалестият млад червенокос рицар на огъня до тях изглеждаше на девет десети мъртъв. Той седеше, облегнал гръб на зъбците, с очи, вперени в нищото, и леко трепереше от вечерния хлад.

Ерен се появи от нощните сенки, все още продължаваше да носи знамето на легиона. Тави му кимна и Ерен постави почернелия орел в гнездото във влажните тухли на стената, специално подготвено за това от инженерите.

В града имаше достатъчно омагьосани светилници, за да позволят на Тави да види втурналите се към тях рейдъри. Те използваха покривите и подскачаха между тях с нечовешка грация, очите им блестяха червени в заобикалящата тъмнина. Виковете и воят им ставаха все по-силни и по-силни.

Тави ги гледаше невъзмутимо, докато най-близкия, който виждаше, не стигна на петдесет ярда от моста.

— Пригответе се — каза той тихо на Макс.

Макс кимна и сложи ръка на рамото на Дженс.

Тави се опита да преброи приближаващите каними, но променящата се светлина, не само от фенерите, но и от извиващите се стълбове на червените мълнии, правеше това невъзможно. Бяха не по-малко от хиляда, може би дори два или три пъти повече. Той изчака още няколко мига, давайки на канимите повече време да напълнят града с възможно най-много войска.

— Добре — каза тихо Тави. — Тиганът е пълен. Време е за огън.

— Призовете вятър! — заповяда Красус и заедно със своите рицари Аери посрещнаха приближаващия се враг, вдигайки силен, постоянен вятър.

— Дженс — каза Макс на младия рицар. — Можеш да ги освободиш.

Дженс изпусна накъсана въздишка и се срути като човек, който изведнъж е изгубил съзнание от удар във врата.

И на мига цялата южна половина на града внезапно се превърна в огромен огън. Тави можеше да види с мисления си взор кутиите и бъчвите, пълни с малки стърготини, които доброволци от целия град и от лагера на последователите специално бяха направили през последните дни и ги бяха натъпкали във всяка опаковка, която успяха да намерят. Още повече дървени стърготини щедро бяха разпръснати във всяка сграда.

Във всяка кутия и бъчва имаше магическа лампа, поставена от самия Дженс, и всяка мъничка огнена фурия беше обвързана от волята му и той я удържаше от събуждане към живот сред малките запалими дървени стърготини.

Когато Дженс ги освободи, стотици мънички фурии, внезапно получили свобода, моментално започнаха да буйстват — и десетки, стотици бъчвички със стърготини избухнаха в пламъци.

Пълните с дървени стърготини сгради избухнаха като факли и силния вятър, насочен от рицарите на Красус, подхранваше огъня с въздух, като го разпалваше все повече и повече и го насочваше към настъпващия враг.

Тави наблюдаваше ужасната смърт на канимите, поглъщани от пламъци, хванати в капана на каменните градски стени. Някои от тях биха могли да оцелеят, предположи той. Но дори при този вятър, който гонеше пожара от моста, топлината му изгаряше лицето на Тави.

Пламъците издаваха страховит рев, който заглушаваше грохота на мълниите над главите им, виковете на умиращите каними и радостните викове на алеранците, наблюдаващи смъртта на техните ужасни врагове.

Тави изчака пет или десет минути. После даде сигнал на Красус, махайки му с една ръка, и трибунът на рицарите заедно със своите рицари Аери облекчено се отпуснаха, прекратявайки призоваването. По стените се възцари дълга тишина, нарушавана само от ниския рев на пламъците и редките стонове на горяща дървесина при срутването на горящи сгради.

Тави затвори очи. Успя едва доловимо да чуе друг звук отвъд звука на огъня — дългия, унил, гневен вой от скръб на канимите.

— Свободно, хора — каза Тави, без да се обръща специално към някого. — Максимус, Красус, вземете малко храна за себе си и хората си и си починете. Ще минат няколко часа, преди огънят да утихне достатъчно, за да им позволи да преминат. Но когато дойдат, ще бъдат много, много ядосани.

Красус се намръщи и гласът му прозвуча сериозно.

— Не мислите ли, че това може да ги убеди да отидат някъде другаде?

— Ние им струвахме много — каза Тави. — Но не и от най-добрите. А това те могат да си го позволят.

Красус се намръщи и кимна.

— Тогава какво следва?

— Сега ще получите малко храна и почивка. Предстои ни да защитаваме моста. Изпратете и нещо за първата кохорта.

— Да, сър — каза Красус.

Той отдаде чест и започна да раздава заповеди на своите хора, след което те слязоха от стената. Малко по-късно няколко рибки домъкнаха казани с ароматен чай и пресен хляб. След като Тави кимна, ветераните на стената отидоха да получат храна и питие.

Тави се възползва от момента да се отдръпне в далечния край на стената. Той бавно се отпусна, провеси крака от ръба и седна, облегнал глава на бойницата.

Тави чу стъпките на приближаващия Макс.

— Добре ли си? — попита Макс.

— Отиди да си вземеш някаква храна — каза Тави.

— По дяволите. Говори с мен.

Тави замълча за секунда, след което каза:

— Не мога. Не сега.

— Калдерон…

Тави поклати глава.

— Нека си е така, Макс. Предстои ни още много работа.

Максимус изсумтя.

— Когато приключим, ще отидем и ще се напием. Ще поговорим по-късно.

Тави направи усилие да се усмихне.

— Само ако ти плащаш. Знам колко можеш да изпиеш, Макс.

Приятелят му изсумтя и си тръгна, оставяйки Тави сам с неговите мисли.

Номерът на Тави сигурно беше подмамил половин легион каними на смърт в адския пожар, но светлината на горящите сгради осветяваше зоната оттатък стените, както и огромен брой каними, който се движеха към реката. От разстояние изглеждаше, сякаш враговете им изобщо не са понесли загуби.

Студената, неопровержима истина на цифрите брутално го притискаше. Знаеше, че армията на канимите превъзхожда армията на алеранците, но числата, отразени на хартия, на тактическа карта или при планиране на стратегия бяха напълно различни, когато ги приложиш към реален, физически, убийствен враг, който виждаш да марширува към теб. Гледайки хилядите каними в полезрението си, Тави получи нов поглед върху мащаба на задачата, с която се беше заел.

Това го накара да се почувства тъжен и смъртно уморен.

Поне получи няколко часа почивка за хората. Каквото и да струваше. С изключение на тези, които вече умряха, разбира се. Сега те имаха цялото време на света да почиват.

Той се отпусна за малко, наблюдавайки половината град, който беше принуден да подпали. Чудеше се колко ли къщи и магазини току-що бе унищожил. Колко ли поколения натрупани с труд богатства и знания беше принесъл в жертва. Колко ли незаменими семейни реликви и артефакти беше изгорил до основи.

Не беше сигурен кога точно заспа, но нещо студено докосна лицето му и го събуди. Той отметна глава нагоре и се намръщи, когато установи, че вратът му се е схванал след съня върху влажните тухли на бойницата, а мускулите му се бяха вдървили.

Потри врата си с ръка, опитвайки да се разсъни, и чу лек шум. След това още един. Студена вода го удари по бузата.

Дъждовни капки.

Тави погледна зловещите облаци и още повече капки започнаха да падат от тях, отначало леко, но все по-бързо се превърнаха в порой, буря, която облаците изливаха в толкова плътна струя, че Тави трябваше да плюе на всеки няколко вдишвания. Сърцето му трепна в паника и той бързо се изправи на крака.

— На оръжие! — изрева той. — Всички кохорти да заемат позиции!

Пелена дъжд покри горящия град и започна да задушава пламъка. Облаци пара и дим се издигнаха и заедно с дъжда напълно скриха врага от погледа.

За пореден път роговете на канимите зазвучаха.

През пороя се дочуха викове, приглушени от дъжда. Ботуши тропаха по камък. Тави стисна зъби и удари с юмрук по стената.

Ветераните по стената се движеха уверено, стягаха каишките на щитовете си и приготвяха лъковете, които щяха да са много по-малко ефективни поради дъжда. Когато пожарът утихна, фигурите на мъжете на стената започнаха да изглеждат мрачно.

— Светлина! — извика Тави надолу към хората на моста под тях. — Докарайте някакво осветление тук, бързо!

Един от легионерите на стената изкрещя и Тави се обърна, за да види силуети в черна броня, почти невидими в околния мрак, да се носят напред с невероятна скорост.

Тави се обърна, за да заповяда повече хора да бъдат изпратени до импровизираната „порта“ в стената, обикновена арка, чиято ширина едва стигаше за двама души да се разминат и която беше много тясна за каними.

Обръщайки се, той се сблъска с ветеран, който бързаше към мястото си с лък в ръце, при което и двамата се подхлъзнаха върху мократа стена.

В противен случай щяха да умрат заедно с другите.

Докато легионерите заемаха бойните си постове, се чу бръмчащ звук, последван от серия миниатюрни гърмежи. Капки кръв пръснаха от ветерана на три фута от Тави и мъжът падна без звук.

Надолу по стената същото се случи и с другите. Нещо удари през щита и уби ветерана зад него. Един от стрелците потрепна, после се срина. Главата на другия толкова рязко се отметна назад, че Тави отчетливо чу звука на чупещ се врат.

Трупът падна до него, главата му беше изкривена на една страна, застиналите му очи бяха отворени. Оперена метална стрела с дебелина два пръста стърчеше от шлема. Пред очите на Тави тънка струя кръв потече от невиждащото око на легионера, но почти веднага избледня и бе отмита от дъжда.

Няколко секунди по-късно Тави отново чу този бръмчащ, дрънкащ звук, последван от писъци от моста под него. Тогава се раздаде страшен яростен рев и Насаг се промъкна през мъничкото отверстие с ужасяваща простота и ловкост, стиснал извит боен меч в ръка.

Канимският майстор на боя уби трима легионери преди още някой от тях да успее да реагира, тежкият му меч трошеше кости дори през стоманената броня и разсичаше незащитена плът с плашеща ефективност.

Той парира атаката на друг легионер, сграбчи края на щита му с една лапа и с просто, ловко движение отхвърли мъжа на двайсетина метра, като го изпрати в полет покрай моста право в реката.

Насаг отблъсна настрана още няколко легионери и с няколко бързи ритника счупи донесените на стената магически лампи, като потопи всичко наоколо в мрак. При все по-честите проблясъци на червени мълнии Тави видя как още повече каними следват Насаг, дългите им тънки тела сякаш се смаляваха, докато се промъкваха през отверстието.

Ветеранът до Тави се изправи и вдигна лъка си, насочвайки го към Насаг.

— Не! — извика Тави. — Не се изправяй!

Прозвуча бръмчащ звук и една стоманена стрела се вряза в долната част на гърба на легионера, пробивайки бронята така, че върхът й щръкна на инч от нагръдника му.

Мъжът се задъха и падна, след секунда закрещя от чист, безсилен ужас, когато от мрака се чу свирепото ръмжене на канимите. Легионерите се сражаваха с нападателите в кошмарен мрак, разкъсван от проблясъци на кървави мълнии. Хора и каними крещяха от ярост, предизвикателство, ужас и болка.

Тави лежеше замрял. Ако се надигне, то всеки стрелец, който изпрати някоя от онези смъртоносни стоманени стрели към него, ще го убие, но нападението на канимите започна толкова бързо и ужасно, че Тави вече беше отрязан от легионерите под него. Ако се спусне към моста, ще се окаже сам срещу канимите, без да има нищо друго освен собствения си меч.

Тави не си спомняше как е извадил меча си, но пръстите го боляха от силата, с която стискаше дръжката, докато отчаяно се опитваше да измисли изход от положението.

И тогава тъмният силует на облечен в черна броня каним, чиито очи отразяваха светкавиците от червена светкавица в здрача, започна да се изкачва по стъпалата към стената. Тави знаеше, че оставаха броени секунди, преди да го забележат.

Просто времето му изтичаше.