Фурията на курсора

Глава 51

Тави трепереше под дъжда, полагайки максимални усилия да го скрие от хората около себе си. За нищо друго не мечтаеше така силно, както за топлина и сън.

Алеранците се подготвиха за посрещане на следващото нападение за по-малко от час. Факлите и омагьосаните фенери разпръскваха мрака много по-ефективно, отколкото по време на първата опустошителна атака, а самите легионери бяха по-организирани и по-решителни.

Поне Тави се надяваше, че бяха.

Тави стоеше на последната глинена стена заедно с Валиар Маркус. Първото копие се движеше с видимо накуцване, благодарение на канимския дротик. Кракът му беше плътно стегнат с окървавена превръзка, раната беше зашита с игла и конец, което доказваше колко претоварени бяха лечителите на Фос. При нормални обстоятелства рана като тази на Маркус щеше да бъде затворена и заздравяла, а Първото копие щеше да се е върнал в строя практически невредим. Но лечителите трябваше да се справят с толкова много леки наранявания — както и да затварят много по-ужасни в опит да спасят живота на тежко ранените, за да могат да се справят с тях по-късно — че Първото копие, според чутото, помолил ранен ветеран да извади дротика, след което той лично почистил и зашил раната си, превързал я и се върнал обратно на поста си.

Дъждът продължаваше да пада, студен и неизменен. Редките проблясъци на алени мълнии осветяваха малко повече от само дъждовна пелена. Тави забеляза случайни движения в тъмното, но издигнатите от алеранците отбранителни стени на моста му пречеха да види каквито и да било подробности.

Но самият факт, че можеше да стои на стената и да гледа, му казваше едно: канимските стрели спряха да свирят своята смъртоносна музика.

— Мислех, че сте се пенсионирали, Първо копие — каза Тави.

Маркус хвърли поглед към най-близкия легионер и понижи глас, за да не би случайно мъжът да го чуе.

— Никога не съм се занимавал с четене, сър.

— Ще се справите ли? — попита Тави.

— Да, сър — отговори Маркус. — Нямам намерение да участвам в надбягване, но мога да стоя на стената.

— Добре — каза тихо Тави. — Имаме нужда от вас.

— Сър — каза Маркус. — Невъзможно е да се предвиди дали воините им ще отстъпят.

— Не. Но има смисъл — отговори Тави. — Техните воини отговарят за разбиването на отбраната. После идват рейдърите и разчистват територията. Това намалява загубите сред най-ефективните им формирования и позволява на рейдърите да придобиват опит.

— Това няма смисъл — изръмжа Маркус. — Още един силен удар и те ще ни довършат.

— Аз го знам — каза Тави. — И вие го знаете. Да предположим, че и Сари и шаманите също го знаят. Но не мисля, че те искат да дадат славата от победата на майстора на боя Насаг, особено да изглежда толкова чисто негова. Сари трябва да ни довърши сам, за да остане в добра позиция пред кастата на творците. Това ще му донесе слава и ще му позволи да заеме място в техните редици. Творците ще имат правото на първи глас при разпределението на плячката, ако най-младият от тях ни е разбил. Насаг ще бъде избутан. А Сари ще укрепи авторитета си сред творците.

— Ако сте прав — каза Маркус.

— Ако не съм прав — каза Тави, — ще получим възможността да получим някои от тези стоманени болтове, преди времето ни да изтече.

Първото копие изсумтя.

— Поне ще се случи бързо — в гласа му се усети нехарактерна горчивина.

Тави погледна за миг към жилавата, груба фигура на Маркус. После каза:

— Съжалявам. За първата кохорта. Хората от вашата центурия.

— Трябваше да съм там с тях — каза Маркус.

— Вие бяхте ранен — възрази Тави.

— Знам.

— И аз бях там с тях вместо вас — каза Тави.

Застиналата поза на Маркус леко омекна и той погледна Тави.

— Чух. След като ме изнесохте буквално като куца овца.

Тави изсумтя.

— Овцете, с които съм работил, бяха два пъти по-големи от вас. А овните бяха още по-големи.

Маркус се подсмихна.

— Живели сте в холт?

Тави стисна челюсти. Той отново беше забравил за ролята си. Може би се дължеше на умората, но колкото и да е, Руфус Сципио никога не се беше приближавал до холт.

— Работил съм там известно време. Родителите ми казаха, че това ще бъде полезен опит.

— Най-лошият занаят, който бихте могли да учите, ако сте се надявали да поведете хора след себе си, сър.

Тави се засмя.

— Не планирах, че всичко ще се случи точно така.

— Войните и плановете не се разбират помежду си, сър. Едното убива другото.

— Вярвам ви — каза Тави.

Той погледна дългия, празен участък от моста, който се издигаше към центъра му — около двеста ярда дълъг и тридесет фута широк каменен мост, покрит с паднали алеранци и каними.

— Трябва да издържим до настъпването на утрото, Маркус.

— Искате да ги ударим със зората?

— Не — каза Тави. — На обяд.

Маркус чак се задави от изненада.

— Няма да станем по-силни. Колкото по-дълго продължава тази битка, толкова по-малка е вероятността да успеем да ги отблъснем назад.

— На обяд — каза Тави. — Ще трябва да ми се доверите за това.

— Защо?

— Защото не съм сигурен, че в лагера няма повече шпиони. Трябва да знаете само това, Първо копие.

Маркус го погледна за момент, след което кимна.

— Да, сър.

— Благодаря — тихо каза Тави. — Когато пробием до центъра на моста, аз смятам да се придвижа напред с една кохорта, докато инженерите работят.

— Една кохорта? — попита Маркус.

Тави кимна.

— Ако планът сработи, една кохорта ще бъде достатъчна. Ако не, ще имаме възможност да удържим канимите достатъчно дълго, за да позволим на инженерите да довършат работата си.

Маркус бавно си пое дъх. Беше разбрал подтекста.

— Смятам да взема доброволци — прошепна Тави.

— Ще ги получите — отговори Маркус. — Но не разбирам защо вместо да ги атакуваме с първите лъчи и да разрушим моста, трябва да чакаме настъпването на деня.

— Ако няма мост, те ще могат да защитят всички свои предни северни позиции само с няколко формирования, докато останалите каними ще бъдат свободни да убиват алеранци навсякъде другаде. Докато мостът го има, можем да държим легиона на територията южно от него и канимите няма да посмеят да разделят силите си — Тави присви очи. — Това е наша работа, Маркус. Не е много приятна, но не мога просто да я прехвърля на някой друг.

Раздаде се пълното с разочарование изсумтяване на Маркус, с което той признаваше тези аргументи.

— Ще изпратя доброволците да почиват преди нашата атака. Останалата част от Първи алерански е на ваше разположение, както и нашите рицари на дървото.

— Всичките шест — въздъхна Маркус.

— Кажете им да си държат главите по-ниско. Те ще бъдат единствения ни шанс за противодействие на техните стрелци, ако отново се появят.

— Учете баба си, сър — промърмори Маркус.

Тави изсумтя и се обърна към Първото копие.

— Трябва да ги задържите, Маркус. На всяка цена.

Маркус бавно издиша.

— Да, сър.

Той хвърли кратък поглед в нощта, преди да каже:

— Позволете да ви дам съвет, сър?

— Давай — каза Тави.

— Не разделяйте кохортата, когато получите своите доброволци. Тези хора се познават. Тренирали са заедно. Това значи много.

Тави се намръщи.

— Няма да взема със себе си никой, който не иска.

— Тогава се уверете, че мъжете, които са готови да умрат за вас, ще получат всички възможни шансове да оцелеят. Дължите им това.

Тави вдигна вежди.

— Цяла кохорта от триста и двадесет души да се предложат за доброволци? Колко вероятно е това?

Маркус му хвърли кос поглед и каза:

— Сър. Това е пехота.

Три кохорти доброволно пожелаха да оглавят атаката.

Тави избра една от тях с жребий. По времето, когато канимите възобновиха атаките си, той стоеше в северната част на Елинарх заедно с победителите. Или, помисли си той, със загубилите. В зависимост от това дали идеята му ще сработи или не.

Сърцето му прескочи няколко удара, но той строго му заповяда да се върне на работа.

— Сър — обърна се към него Шулц, — когато Антилар Максимус беше наш центурион, той беше старши центурион в тази кохорта и неговата центурия беше първа центурия. Но аз съм временно изпълняващ длъжността, сър. Не съм достатъчно старши, за да командвам първата центурия, още повече кохортата.

Тави хвърли поглед към рибката.

— Разговарях с другите центуриони. Те са съгласни, че вие знаете какво правите, Шулц, и че вашата центурия все още е най-дисциплинираната. Така че вие сте старши центурион, докато не кажа обратното. Разбрахте ли ме, войнико?

— Да, сър — веднага отговори Шулц.

— Добре — каза Тави.

От легионерите на последната стена се надигна рев и всеки човек от кохортата тук почувства рязка възбуда. Канимските рогове ревяха, тежкият тътен на барабаните се търкаляше наоколо и оглушителния грохот на битката се спусна над града, когато останалата част от легиона се сблъска с канимите на моста.

Тави слушаше всичко това в течение на две минути, преди да види сигнала на стената — синьо знаме, вдигнато редом до знамето на легиона.

— Добра догадка, капитане — отбеляза Макс с доволен глас.

Той крачеше напред от задните редове на кохортата, беше махнал дългия си меч, предпочитан от дуелистите, и сега беше въоръжен с легионерски.

— Те направиха точно това, което предрекохте. Атакуваха ни с рейдъри.

Тави издиша много бавно и кимна.

— Ти готов ли си?

— Роден съм готов — весело отвърна Макс, предизвиквайки вълна от тихо хихикане от чакащия легион.

Единствените в легиона трима рицари на земята бяха дошли с него, доспехите им дрънчаха, а огромните им зловещи оръжия лежаха на раменете им.

Тави кимна на рицарите и повиши глас.

— Трибун Антилус?

— Готов при първата ви дума, сър — отзова се Красус от задната част на кохортата, където чакаше заедно със своите рицари Аери и инженерите на легиона, включително и новите им новобранци — танцьорките от клуба, облечени сега в брони на убити или ранени легионери.

— Е, добре — каза Тави. — Дръжте хората в този двор, но ги оставете да хапнат и да починат. Щом започнем, няма да имаме време за нищо друго.

Макс кимна на Шулц, който започна да раздава заповеди на неопитната си кохорта да се разпръсне за хапване, но да не се отдалечава.

— Капитане — каза Макс под прикритието на шума. — Седнете. Имаме малко време, а вие още не сте си починали.

— Не — каза Тави. — Трябва да бъда на стената с Първото копие, докато не настъпи време да продължим напред. Ще се върна и тогава ще те послушам.

— Капитане — каза Макс със същия тон. Този път обаче той сложи ръка на рамото на Тави и пръстите му го стиснаха като стомана. — Не можеш да направиш нищо там, което самият той да не може. Товариш се прекомерно и това забавя мозъка ти. А тъй като ние сме заложили всичко на него, сър, мисля, че за теб ще е по-добре да се увериш, че той е готов за шоуто — Макс улови погледа му. — Моля те, Калдерон.

Тави затвори очи за секунда и ужасната умора отново го притисна. Част от него искаше да се озъби на Макс, да го накара да млъкне и да изпълнява заповедите. Но останалата разбираше, че високият антиланец е прав. Той помоли тези хора да рискуват живота си, за да извършат действията, които той е планирал. Негов дълг пред тях беше да им осигури най-доброто командване, на което е способен, когато те излагат живота си на риск.

— Добре — каза Тави. — Ще седна. Но само за минута.

— Минута — каза Макс, кимайки. — Отлично.

Тави свали шлема си, седна, облегна гръб на каменните колони в основата на Елинарх и затвори очи. Не можеше и за миг да заспи, но поне щеше да използва няколкото минути тишина, за да подреди мислите си, да прехвърли възможностите и всичко, което може да се обърка в плана му.

Колкото и да се опитваше, той не измисли нищо друго, което да направи, и след няколко минути усилия поклати глава и отвори очи.

Мътна дневна светлина приветства погледа му, забуленото в мъгла слънце едва се виждаше през облачната покривка. Тави недоумяващо го зяпна в секундно объркване. Вратът му беше схванат, както и гърбът — болезнени мускулни спазми между лопатките го накараха да се намръщи. С усилие се изправи на крака и се наведе, опитвайки се да изпъне мускулите, докато спазмите му утихнат.

— Сър — произнесе Шулц зад гърба му.

— Центурион — промърмори Тави и се обърна. — Откога спя?

— От няколко часа, сър — отговори Шулц. — Трибун Антилар каза да не ви безпокоим.

Тави промърмори някои неща за Макс под носа си. В крайна сметка за капитана на легиона беше неприемливо да изразява всичко, което мисли за един от трибуните си пред неговите хора.

— Ох — възкликна Шулц.

Той преглътна и припряно отстъпи настрани, за да вземе чиния, покрита с мека салфетка, и голяма халба, поставена до нея.

— Той ми каза първо да ви дам това, сър.

Тави скръцна със зъби, но успя да се сдържи да не изтръгне чинията от ръцете на Шулц.

— Благодаря.

— Няма за какво, сър — отвърна Шулц.

После той бързо отстъпи, сякаш се страхуваше, че Тави ще му откъсне главата.

Тави потисна сърдитото ръмжене, докато поглъщаше храната и я поливаше с вода от халбата. Когато приключи, остатъчните спазми в мускулите изчезнаха.

— Вече можете ли да съставяте думи, сър? — попита Макс, приближавайки към Тави.

Той кимна на Шулц и изпълняващият длъжността центурион изкрещя заповед на кохортата да се строи. Легионерите започнаха да се надигат там, където спяха на земята или седяха в очакване на своя ред да се включат в битката.

— Не ме карай да те бия, Макс — каза Тави.

Той склони глава и се загледа намръщено нагоре по склона на моста, откъдето продължаваше да се чува звукът на битката.

— Каква е ситуацията?

— Валиар Маркус го направи — каза Макс. — Той ги задържа.

Тави погледна Макс.

— Но ти вече го знаеш — каза Макс. — След като ние все още стоим тук.

— Макс…

Макс леко му се усмихна.

— Просто се опитвам да смекча малко обстоятелствата, сър. Вие винаги сте голям мърморко сутрин — той кимна към стената. — Рейдърите нападаха цяла сутрин. Нашите рицари на дървото започнаха да ги заливат със стрели като вода, а Първото копие ги изненада между атаките и ги изтласка назад зад втората стена преди около час.

— Загуби? — попита Тави.

— Тежки — каза Макс и лицето му помрачня. — Без прилична порта някой трябваше да среща канимите на крака, когато пробиваха, а за всеки легионер е трудно да убие дори рейдърите им. А малко по-късно се включиха и шаманите им и започнаха да хвърлят димящите си кандила в нашите хора. Димът се оказа отровен. Много хора загинаха. Смъртта им не беше бърза.

— Какво се случи след това? — попита Тави.

— Нашите рицари на дърво започнаха да се целят във всеки шаман, който си покаже носа, а след изгрев-слънце вятърът се обърна. Сега, ако се опитат да повторят, димът ще се върне към канимите. Оттогава дим няма.

Чу се тропот и се появи каруца, теглена от два впрегатни коне — караше я малко момче. То я обърна и Тави видя светлина, отразяваща се от кръвта, която я покриваше отвътре. Момчето извика и от моста притичаха легионери, влачейки ранените си другари към каруцата. Изглеждаха напълно изтощени и натовариха мъжете толкова бързо, колкото можаха. Когато каруцата се напълни, момчето подсвирна на конете и ги поведе назад към лечителите с максимална скорост.

Тави погледна с отвращение към следващата каруца, която се появи след първата. Още много каруци последваха след първите две, за да вземат ранените и да ги закарат при лечителите.

Тави с усилие преглътна буцата в гърлото си.

— Колко?

— Ъ-ъ. Около единайсет стотици, мисля — каза Макс с тих, неутрален глас. — Приблизително толкова са извън строя. Фос и неговите хора изглеждат като… само враните знаят кой. Но всичко, което успяват да направят, е да спират кървенето, за да запазят живота.

Тави наблюдаваше как още повече легионери, изпълняващи заповедите му, бяха натоварени на половин дузина каруци.

Мъртвите бяха подредени като дърва за огрев в последната каруца. Тя беше най-голямата от всички, с високи канати, и за да я теглят, бяха впрегнали два невероятно силни, равнодушни вола.

— Първото копие докладва, че хората му са готови да атакуват — каза Макс. — Но са уморени и едва се държат на краката си. Той казва, че ако не ударим в най-близко бъдеще, няма да имаме друга възможност.

Тави си пое дълбоко дъх и кимна, след което сложи шлема си.

— Нашите рицари?

— В готовност, сър — каза Макс.

Тави затегна каишката на шлема и се насочи към чакащата го кохорта рибки. Макс крачеше до него, водейки след себе си окованите в броня рицари на земята. Преди Тави да успее да стигне до рибките, Красус и неговите рицари Рибки с ускорен ход пристъпиха към своето място редом до доброволческата кохорта. Красус заповяда да спрат и рицарите се подредиха с похвална дисциплина, като се има предвид колко малко време бяха отделили за строева подготовка. Междувременно инженерите спешно заеха позицията си зад другите две формирования.

Тави спря пред целия строй, огледа мъжете и се опита да измисли какво би могъл да им каже в такъв момент. После неочаквано замря и се загледа в бронята на двете групи мъже.

Бронята на легионерите беше различна. Вместо синия с червено орел на Първи алерански, емблемата над сърцата им беше придобила очертанията не на абсолютно черен орел, а на летяща черна врана.

До тях броните на рицарите Рибки също бяха претърпели промени. Отново оригиналната емблема на легиона беше заменена — този път с гравиран, изцяло черен силует на акула, с широко отворена уста.

Тави вдигна вежди и погледна Красус.

— Трибун. Какво сте направили?

Красус отдаде чест и каза:

— Тази сутрин гледахме как канимите се опитват да преплуват реката, сър. Очевидно нямаха абсолютно никаква представа колко много вреда може да им причини едно ято риби — Красус изправи гръб. — Това изглежда подходящо за ситуацията, сър.

— Хм-м — отвърна само Тави. После погледна Шулц. — А вие, изпълняващ длъжността центурион? Вашите хора на своя глава ли са внесли промени в униформите си?

— Сър — каза Шулц, вдигайки ръката си в рязък поздрав. — Ние просто се стремяхме към пълно съответствие със знамето, сър! — Шулц погледна към Тави. — И нека канимите знаят, че този път враните идват за тях, сър!

— Разбирам — каза Тави.

Той се обърна, за да говори с Макс, и видя до него Ерен, облечен в недобре прилепнал към гърдите му нагръдник. Миниатюрният курсор носеше знамето на Тави в дясната си ръка, а бронята и шлемът му го правеха да изглежда много по-страховит, отколкото Тави можеше да си представи.

До Ерен стоеше Кайтай. Момичето-марат носеше друга броня, която макар и очевидно да не й принадлежеше, стоеше на високата й атлетична фигура абсолютно перфектно. На всяко бедро висеше легионерски меч. Устата й се беше изкривила в лека, възбудена усмивка, а зелените екзотични очи горяха от очакване.

— Вие двамата какво правите тук? — попита Тави.

— Мен ме осени, капитане — каза Ерен. — След като Първият лорд получи съобщение за ситуацията около Елинарх, той и неговите капитани ще пристигнат тук най-вероятно до седмица или две, а на мен ще ми отнеме почти четири седмици, за да ги настигна. Така че най-бързият начин да предам съобщението си е като остана тук, капитане.

Кайтай изсумтя и каза:

— Алеранецо, наистина ли очакваш да ти позволим да ни заповядваш да стоим по-далеч от опасността, когато ти сам я посрещаш?

За един дълъг мълчалив миг Тави срещна погледа на Кайтай. После погледна Ерен.

— Нямам време да споря с вас двамата — каза той тихо. — Но ако оцелеем, ще ви смъкна кожите.

— Това — измърка Кайтай, — може да се окаже интересно.

Тави почувства как бузите му пламват и се обърна обратно към легионерите.

— И така, хора — каза Тави достатъчно силно, за да бъде чут от всички. — Канимите правят това, което очаквахме. Техните рейдъри се опитват да довършат това, което започнаха воините им. Първото копие Валиар Маркус и вашите събратя легионери не им позволиха да го направят. Така че сега, когато всички си починахме, дойде нашият ред. Целта ни е да ги отблъснем от централната стена, която е на върха на моста. Вие и аз, заедно с трибун Антилар, всички наши рицари и нашите братя легионери ще ги ударим така силно, че ще тракат със зъби по целия път назад през този от враните проклет океан.

Кохортата избухна в нисък ръмжащ смях.

— Ако всичко върви добре — каза Тави, — ще преживеем този ден, и бирата е от мен.

Той спря, изчаквайки новия взрив смях да утихне:

— Но без значение какво ще се случи, щом осигурим достъп на инженерите до мястото, където да унищожат моста, ще трябва и да го задържим. Без значение какво ще се случи, мостът трябва да бъде срутен. Знаехте това и въпреки това все още сте тук.

Тави извади меча, за да призове за внимание, и го вдигна, поздравявайки редиците белязани от враните млади хора пред него.

— Първи алерански, кохорта на Бойните врани! — изкрещя Тави. — Първи алерански, рицари Рибки! С мен ли сте?

Отговори му ревящ тътен от гласове и звън на стомана. Макс, Ерен, Кайтай и рицарите на земята заеха позиции около него, когато Тави се обърна и поведе своите Бойни врани и рицари Рибки по Елинарх.