Фурията на курсора

Глава 7

Амара се намръщи, докато седеше на балкона на една от най-големите лекционни зали на Колегиума по тактика — един от обектите за гордост в Церес и една от най-големите военни академии в Алера. Тя беше едва ли не единствената жена сред петстотинте човека, събрани в залата, повечето от които бяха облечени в туники и брони.

Балконът над залата беше препълнен с млади любопитни благородници и студенти от колегиума. Амара седеше между двама млади мъже, които, съдейки по вида им, не знаеха как да се обърнат към млада жена, вече успяла да си спечели белег на бузата и носеща меч на бедрото си.

Платформата за презентации беше с размерите на сцена на малък театър и също беше препълнена с хора. Полукръг от столове ограждаше далечния й край. Няколко възрастни мъже седяха на тях, почти всички бяха опитни военноначалници в оставка и продължаваха да работят като маестро в колегиума.

На следващите два стола седеше центурион Джиралди, може би най-награждаваният офицер в Алера, доколкото сега на униформените му панталони се виждаха двойните лентички на Ордена на лъва. Сивокосият жилест ветеран куцаше, откакто беше ранен в битка с чудовищното създание, наричано „ворд“.

Сивата му коса беше късо подстригана, на бронята му се виждаха пукнатини и вдлъбнатини — резултат от многото сражения, в които беше участвал. И той явно изпитваше неудобство да бъде пред толкова огромна аудитория.

До Джиралди седеше сенатор Гантус Арнос, Генералният консул на колегиума. Той беше нисък, висок не повече от пет фута мъж, облечен в официалната тъмносиня мантия на Сената.

Сивата му мазна коса беше събрана в опашка, а ръцете му бяха сплетени пред лицето с изражение на трезва, мрачна разсъдливост. Сигурно го е тренирал пред огледалото, помисли си Амара.

Бърнард беше облечен в обичайните си цветове — зелено и кафяво, скромната му туника рязко контрастираше с луксозната мантия на сенатор Арнос. Той стоеше на подиума в центъра на платформата и гледаше към тълпата със спокойно авторитетно самообладание.

— С една дума — каза той — аз съм сигурен, че това, което наричаме ворд, е най-голямата и смъртоносна заплаха от всички, с които Империята някога се е срещала.

Гласът му ясно се чуваше във всеки ъгъл на залата благодарение на фуриите, вградени в това място така, че всички да могат да чуват говорещия.

Усилената от фуриите акустика беше необходима. Шепотът и тихите разговори изпълваха залата с непрекъснато жужене.

— Една от кралиците на вордите нахлу в моите владения — продължи Бърнард. — В рамките на месец вордът стана сила, която унищожи две трети от хората, в това число половин центурия рицари и цялото население на пограничните холтове. Той използва тактическите решения, за които центурион Джиралди и аз ви говорихме днес, което доказва, че тези същества са нещо повече от животни. Вордът е умна, целеустремена заплаха за цялото човечество. Ако не проявяваме високо ниво на предпазливост и незабавно не премахваме инфекцията, тогава заплахата може да ескалира прекалено бързо, за да може да бъде спряна.

Бърнард си пое дъх и Амара видя как лицето на съпруга й леко се отпуска, макар и не напълно. Бърнард явно с удоволствие приключваше речта си.

— А сега ще отговоря на вашите въпроси.

Веднага няколко десетки ръце се вдигнаха, но после трепнаха и се отпуснаха, след като сенатор Арнос хладнокръвно вдигна ръка.

Бърнард се намръщи, гледайки за момент залата, докато Джиралди не чукна крака му с бастуна. Бърнард го погледна, после се обърна към Арнос.

— Разбира се, сенаторе — каза Бърнард. — Заповядайте.

Арнос стана и огледа залата.

— Граф Бърнард — започна той. — Чух няколко разказа за случилото се в Калдерон и всеки от тях се оказваше все по-малко правдоподобен от предишния. Признавам, че вашият собствен разказ звучи по-фантастично от другите.

Ниско, насмешливо хихикане се понесе из залата.

Очите на Бърнард леко се присвиха и Амара разпозна първия признак на раздразнение.

— Това е истината, уважаеми сенаторе — отговори той. — Страхувам се, че нямам какво повече да ви предложа, освен истината.

— Истината — каза Арнос, кимайки. — Разбира се. Но аз мисля, че всички ние знаем колко… аморфна, така да се каже, може да бъде истината.

— Простете ми — каза Бърнард. — Не исках да ви объркам, сенаторе. Трябва да променя изречението си. Нямам какво повече да ви предложа, освен факти.

— Факти — Арнос отново кимна. — Отлично. Имам въпроси относно някои от фактите, които вие ни предоставихте днес.

Амара почувства болка в стомаха.

— С цялото ми усърдие — кимна Бърнард.

— Правилно ли ви разбрах, че вие сте научили за присъствието на тези създания от варварите-марати?

— От Дорога от сабот-ха — каза Бърнард. — Най-силният и влиятелен от техните вождове.

— Но… — Арнос сви рамене. — Той е марат.

— Да — отговори Бърнард.

— Тоест от него узнахте, че те го наричат ворд?

— Да.

— Фактически — продължи Арнос, — никой от алеранците никога не е чувал за това същество, преди варварите да ви кажат за него.

— Предвид опасността, такава като вордите, подозирам, че когато някой разбере за тях, може вече да е късно да се бори с нея. Без предупреждението на Дорога ние най-вероятно вече щяхме да сме загубили половината от Империята.

— И вие вярвате в това? — попита Арнос.

— Да — отговори Бърнард.

— И все пак, ако вярваме на варварите, нямащи писменост, с племенен, примитивен фолклор, без цивилизация, без повелители на фурии — те някак са успели да победят вордите в миналото.

Бърнард замълча за кратко, преди да заговори. Амара разпозна този израз на лицето му: ставаше такова, когато поучаваше особено глупав подчинен.

— Те не са победили вордите, сенаторе — каза на глас Бърнард. — Останките от тяхната цивилизация е успяла да избяга и да оцелее.

— Аха — каза Арнос, в гласа му се долавяше недоверие. — Е, графе. Вие може ли да гарантирате, че цялата тази ситуация не е някаква уловка от страна на маратите? В света има много опасни същества. Струва ми се, че не бива да се страхуваме от този ворд само защото маратите са ви разказали за него.

Брадичката на Бърнард трепна.

— Дорога едва не плати с живота си, защитавайки мен и моите близки, когато заедно се изправихме срещу ворда. Той беше загубил почти две хиляди от хората си в битката с него, преди да дойдат в Калдерон.

Арнос размаха неопределено ръка.

— Е, Ваше превъзходителство. Колегиумът разполага с хиляди години военна история, правдиви разкази за стотици исторически битки, големи и малки. Моралният дух на войските на бойното поле обикновено бива сломен дълго преди те да понесат петдесет процента загуби. Наистина ли да вярваме на думите на варварина, че неговите хора се воювали, след като са загубили деветдесет процента от войските си?

— Щом Дорога го казва, аз му вярвам.

Сенаторът си позволи тънка лукава усмивка.

— Разбирам. Явно съвместното ви противопоставяне на това същество, за което варварите знаят всичко, е породило във вас чувство на доверие — той направи кратка пауза и добави — или доверчивост.

Бърнард известно време спокойно гледа Арнос. После си пое дълбоко въздух и каза с равен тон:

— Сенаторе, дори да махнете всички доказателства, които не съм видял със собствените си очи, вордът все още си остава умен, изобретателен, безпощаден враг, който не влиза в преговори с въоръжените сили пред себе си или с мирното население. Той несъмнено притежава всичко необходимо, за да нанесе непоправими щети на всеки, който за нещастие се окаже твърде близо до него.

Арнос сви рамене, на лицето му все още играеше тънка усмивка.

— Възможно е. Но изглежда, че неговата най-силна и плашеща особеност е способността му да се размножава потресаващо бързо. Така че дори да оцелее само един от тях, той ще може да възстанови популацията с невероятна скорост.

Той наклони глава и продължи:

— Изминаха вече три години, откакто се бихте с тях, графе, но никой повече не ги е виждал. Не ми остава нищо друго, освен да гадая дали това не е било лъжа от страна на маратите с цел да засилят чувството ви за опасност, като по този начин увеличат доверието, което изпитвате към тях, особено след като сте преодолели всичко това заедно.

— Искате да кажете, че Дорога ме е излъгал?

— Той все пак е варварин, графе.

Бърнард хладно се усмихна.

— Преди маратите да ни срещнат, в техните езици е нямало понятие за думата „лъжа“. Самата идея, че е възможно да се каже неистина, се появила сред тях преди няколко поколения и все още има много малко последователи. Ако един марат излъже друг — това е предизвикателство за бой до смърт и такова предизвикателство още никой не е отказал. Дорога не е лъжец.

— Не мога да бъда сигурен в това.

— Аз мога, сенаторе — каза Бърнард. — Вярвам му. Аз съм граф, гражданин на Империята, ветеран от легионите, който е проливал и губил кръв, защитавайки Алера. И се кълна в живота си.

— Сигурен съм, че е така — каза Арнос с тон на мъдър старец, който говори на глупав младеж. — Нямам никакви съмнения във вашата искреност. Но мисля, че маратите ви манипулират.

Бърнард погледна сенатора и рамото му потрепна в жеста, който Амара беше виждала да прави, когато се готви да стреля с боен лък. Гласът му изведнъж стана остър и отчетлив, макар преди това да беше напълно учтив.

— Сенаторе, ако дори още веднъж наречете моя приятел лъжец, ще приема, че ме предизвиквате.

— Извинете? — каза Арнос, вдигайки удивено вежди.

— Предполагам, че търсите алтернативно, познато, устройващо ви абсурдно обяснение, за да можете откровено и безразсъдно да игнорирате очевидната заплаха за Империята просто защото не искате да повярвате в нейното съществуване. Ако не можете да се въздържите от клевети, ще се радвам да се срещна с вас на дуел, където лично ще изтръгна змийския ви език.

Всички звуци в залата спряха, възцари се гробна тишина.

Амара изпита силен прилив на гордост и внезапно осъзна, че се усмихва, гледайки надолу към Бърнард.

Лицето на Арнос се заля в червено и стана почти пурпурно. Без да каже нито дума, той се обърна и излезе, а яростните звуци на стъпките му отекваха из залата. Повече от една трета от присъстващите в помещението, включително няколко души на платформата, също станаха и напуснаха залата след сенатора.

Когато излязоха, Бърнард поклати глава и почти незабележимо намигна на Амара.

— И така — каза той, — следващият въпрос.

Веднага се появи гора от ръце. Тези, които останаха — всички в униформата на легионери или с прическа на легионери — се настаниха по-удобно, за да слушат.

Амара слезе в залата чак когато Бърнард отговори на всички въпроси. Той разменяше ръкостискания с няколкото члена на колегиума, останали след напускането на сенатора. Джиралди, облегнат на бастуна си, се извисяваше някъде отзад и си разменяше усмивки с няколко други войници, явно стари познати.

Амара се усмихна, когато Бърнард приключи с всички и отиде при нея.

— Ще изтръгнеш змийския му език?

Той й се усмихна леко.

— Мислиш, че прекалих ли?

Амара имитира резкия родезиански акцент на Арнос.

— Вие все пак сте варварин, графе.

Бърнард изхъмка насмешливо, но след това поклати глава и каза:

— Той не ми повярва.

— Той е идиот — отвърна Амара. — Знаехме, че ще има много такива, когато идвахме насам.

— Да. Просто не мислех, че един от тях ще се окаже сенатор, в чиято власт са всички предназначени за легионите средства на короната — Бърнард поклати глава. — А и той има последователи. Може би трябваше да му позволя да се прави на надут пуяк?

— Ако го беше направил, нямаше да си ти — отговори Амара. — Освен това така спечели подкрепата на много войници, които служат тук. А именно тяхното мнение ще бъде от най-голямо значение.

— Те много добре разбират, че първи ще пострадат от съкращение на бюджета — каза Бърнард. — Трудно е да се биеш с някого, когато оръжията ти са износени и се разпадат в ръцете ти. Дори този някой да е по-малко опасен от ворд.

— А дали умилкването към сенатора ще подобри вероятността той да увеличи златото, отпускано за легионите, за да могат те от своя страна да подобрят разузнаването и другите спомагателни поделения?

— Може би не — призна Бърнард.

— Тогава стига за това. Ти направи всичко, което можеше. А за това, как предизвика сенатора, присъстващите тук кадети с години ще разказват легенди. Ще стане източник на постоянни подигравки.

— Тоест най-малкото направих нещо полезно. Това ли искаше да кажеш?

Тя се засмя и го хвана за ръка, след което излязоха заедно от лекционната зала и закрачиха през кампуса.

Той се усмихна и наклони глава към нея.

— Днес изглеждаш… дори не знам. Щастлива. Усмивката не слиза от устните ти.

— Не изглеждам щастлива — отвърна тя.

— Не?

— Не, Ваше превъзходителство — тя затаи дъх и каза: — Аз изглеждам цветуща.

Известно време той я гледна неразбиращо.

— Изглеждаш… — после очите му се разшириха. — О, боже!

Тя гледаше съпруга си и се усмихваше. В един момент й се стори, че сърцето й може да се изтръгне от гърдите й и да се устреми към небето.

Не можеше да се съпротивлява на това желание и полетя нагоре. Сирус я издигна на седем-осем фута над земята, завъртя я в танц и след това я хвърли обратно в обятията на Бърнард.

Усмивката му вече беше от ухо до ухо.

— Ти… Искам да кажа… Сигурна ли си?

— Толкова, колкото може да е сигурен човек на този етап — отвърна тя. — Май се оказа прав. Трябвало е само да сме заедно повече от няколко дни.

Бърнард се засмя, вдигна я на ръце и почти я смаза в мечешката си прегръдка, с което привлече вниманието на минаващите покрай тях кадети. Амара се наслаждаваше на този момент. Харесваше й да усеща неговата сила, неговата първична, невероятна сила, до която можеше да се чувства толкова лека, крехка и женствена.

До него се чувстваше прекрасна. Разбира се, тя носеше меч и дори при нужда го използваше по предназначение, но беше приятно да забрави за него за известно време.

— Все пак трябва и да дишам — промълви тя след известно време.

Той се засмя и я пусна на земята, след което продължиха напред. Бърнард я притискаше към себе си, сложил ръка на рамото й.

— Откога сме тук?

— Шест седмици — промърмори Амара, — много добре го знаеш.

— И според теб това много ли е? — попита Бърнард.

Тя го погледна изпод спуснатите мигли.

— Трудно е да се следи времето, ако някой толкова рядко напуска собствената си спалня, милорд.

Той изпусна нисък звук, нещо средно между смях и доволно ръмжене.

— Едва ли вината за това е моя. Светът извън спалнята не е толкова интересен в сравнение с това, което е вътре.

— Милорд — каза тя, изобразявайки шок на лицето си. — За какво говорите?

Пръстите му докоснаха талията й, галейки я леко. Тя потрепери.

— Ще ви покажа, с ваше разрешение.

— А Джиралди? — попита тя.

— Той не е поканен.

Тя нежно го мушна с лакът под ребрата.

— Нали няма да го зарежем сам днес?

— Разбира се, че не. С него ще се видим на вечеря, когато се срещнем с Исана. Дотогава той ще даде няколко урока по водене на бой в качеството си на инструктор-знаменитост.

— Чудесно — отвърна Амара, — ако не се заеме с нещо полезно, тогава със сигурност ще си потърси приключение на своя глава.

— Ти май си МОЯ жена — каза Бърнард.

— Отдавна се отказах да опитвам — отвърна Амара, — вие намирате неприятности независимо от това какво правя. Предполагам, че ви е семейна черта. Това обяснява всичко, което се случва с вас и вашия племенник.

— Колко несправедливо — възмути се Бърнард. — Тави изпада в неприятности много по-често от мен.

— Той е по-млад — каза Амара, усмихна се лукаво и го блъсна в бедрото.

— Ще ти покажа аз кой е по-млад! — изръмжа Бърнард, но по средата на изречението погледна през рамо и усмивката изчезна от лицето му.

— Какво става? — попита Амара и наклони глава, сякаш нищо не се е случило.

— Двама ни следят — отговори Бърнард. — Но не съм сигурен, че това е нашият ескорт.

— Какъв ескорт? — попита Амара.

Той вдигна вежди и я погледна сериозно.

— Добре — въздъхна тя. — Курсорите имат отряди, които наблюдават за потенциални съюзници. Не исках да те обидя.

Тя спря, уж за да оправи подгъва на полата си, и призова Сирус, завихряйки фурията в нов вид призоваване, което огледално преобразяваше видимото по такъв начин, че Амара не виждаше нищо, което се случва пред нея, но виждаше всичко, което се намира зад гърба й. Това призоваване беше трудно за възпроизвеждане и задържане, но на нея й стигаше само бърз поглед.

— Тези хора не са от ескорта — каза тя тихо. — Не ги познавам.

Бърнард присви очи.

— Тогава нещата намирисват.

— Да — отговори Амара, — и това изобщо не ми харесва.