Фурията на курсора

Глава 38

Тави мина покрай припукващия огън, в който легионерите му бяха превърнали тарана на канимите. Миризмата на изгоряло дърво и нещо тръпчиво и горчиво изпълни носа му.

Пламъците се издигнаха, копитата на коня му удариха в земята и той премина към бавен галоп. Граченето на враните вече се възприемаше като постоянен, слаб фонов шум, подобно на рева на вълните в крайбрежен град.

Просто казано, сумрачният следобед в пространството между армиите беше тих до нелепост.

За Тави това беше добре. Така можеше да спре по-далеч от армията на канимите и въпреки това да бъде чут не по-лошо.

Галопът сякаш продължи безкрайно и колкото повече се приближаваше към канимите, толкова те изглеждаха все повече и повече. Тави беше свикнал да усеща непреодолимото, опасно присъствие на канимите, но дори и така гледката на чудовищните воини предизвикаше примитивна, инстинктивна тревога, която заплашваше да подкопае самообладанието му много по-силно, отколкото очакваше.

Те седяха клекнали на земята в подредени редици, в собствената си версия на свободна стойка, езиците им висяха от отворените уста, докато почиваха след нападението.

В следващия миг чуждата, остра миризма на каними го удари в носа. Секунда по-късно конят му започна да потръпва, уплашен от миризмата.

Тави се задейства бързо — стисна здраво юздите на нервния кон и го накара да продължи с галопа, без да губи темпо. Дори на коня си не можеше да позволи да проявява страх, колкото и оправдан да беше той.

Тави препусна успоредно на редиците им, на около стотина ярда от тях. По време на нападението на воините, рейдърските групи се бяха разпръснали, оформяйки огромен полукръг около града, като така бяха затворили алеранците между превъзхождащите сили и реката.

Той обърна коня си и потегли обратно по линията, като накрая спря пред центъра на канимската войска, пред окованите в черни брони редици на техните воини. Кобилата пръхтеше и тръскаше глава, дори се опита да се изправи на задни крака, но Тави държеше животното под контрол, вперил поглед към канимите с вирната брадичка и вдигнато в дясната ръка знаме на Първи алерански.

Тави си пое дълбоко дъх.

— Сари! — извика той. Гласът му проряза тишината и отчетливо звънна във въздуха. — Сари! Знам, че си тук! Знам, че водиш тези воини! Излез и се срещни с мен лице в лице! Излез отпред, за да мога да говоря с теб!

Не последва никакъв отговор. Само хиляди кървавочервени канимски очи и десетки хиляди зъби.

— Сари! — извика пак той. — Аз съм капитанът на легиона и стоя сега пред теб! Дойдох при теб сам, за да поговорим! — той ловко прехвърли знамето в лявата ръка и извади меча, като го държеше така, че канимите да го виждат.

После с жест на презрение го хвърли настрана.

— Аз съм алеранец! Сам! Невъоръжен! Предлагам ти, лешояд такъв, да излезеш при мен! — гласът му прозвуча подигравателно. — Гарантирам твоята безопасност, ако присъствието ми те плаши толкова много, че се страхуваш за жалкия си живот!

Нисък, едва доловим тътен се разнесе от черните редици на воините. Това беше глухо напрежение, приглушено ръмжене, но то излезе от десетки хиляди гърла и Тави почувства как от звука елементите на бронята му завибрираха.

И тогава един каним се изправи на крака. Беше огромен, почти толкова висок, колкото Варг, и подобно на посланика, въгленовочерната му козина беше нарязана от лабиринт от стари белези. Лакираната му черна броня беше покрита със сложна плетеница от яркочервени линии.

Канимът внимателно се вгледа в Тави. После леко обърна глава и хвърли поглед през рамо.

— Лешояд! — извика отново Тави. — Сари! Излез отпред, страхливецо!

Внезапно прозвуча рог. В задната част на армията се появиха две колони каними в дълги черни полуплащове и раса с мантии от бледа кожа. Първият от всяка колона носеше бронзово кандило, висящо на тъмни, плетени върви.

Плътно изглеждащи облаци сиво-зелени благовония се процеждаха от страните на кандилата. Канимите в раса бавно се придвижиха към първата редица на войската, а след това се разпръснаха по нея, като поддържаха десет ярда пред останалата част от армията. Те застанаха с лице към Тави и след това едновременно бавно седнаха.

От редиците излезе Сари.

Канимът изглеждаше точно така, както го помнеше Тави: мръсен, жилест, с червеникава козина, подаваща се изпод дрехите му, с остри черти и мънички злобни очи.

Макар че вместо облеклото си на писар сега носеше тъмно наметало и расо, същото като канимите, който излязоха преди него, както и плътна, кърваво червена лакирана броня. Тежка торба със същия цвят като мантията му висеше отстрани.

Шаманът тръгна към Тави с бавна, премерена крачка и спря на десет фута. Очите на канима пламтяха от кървава ярост.

За Тави беше очевидно, че Сари не е искал да излиза, но думите му и особено обвиненията му в малодушие не бяха оставили на Сари и най-малкия избор. Той имаше много по-голям шанс да оцелее, заставайки на открито пред един алеранец, отколкото пред собствените си воини, защото канимите, Тави знаеше това, не търпяха малодушие.

Тави върна погледа си към канима и след това направи кратко, разчетено движение на главата си, като леко я наклони встрани — канимски жест на поздрав и уважение.

Сари не върна жеста.

Тави не беше сигурен, но като погледна през рамото на шамана, му се стори, че очите на командира на воините се присвиха.

— Това не са твоите земи, Сари — каза Тави, позволявайки на гласа си да се извиси, без да откъсва нито за секунда поглед от канима. — Вземи хората си и си върви сега, докато все още имаш шанс да си отидеш. Остани тук и няма да намериш нищо друго освен собствената си смърт и смъртта на онези, които водиш.

Сари изпусна бълбукащи, ръмжащи звуци, които заменяха смеха при канимите.

— Смели думи — каза той, челюстите и глигите изкривяваха думите му почти до неузнаваемост. — Но празни. Разкарайте се от коптора, който защитавате, и ние ще си помислим дали да не ви убием някой друг ден.

Тави се засмя, изпълнен с арогантност и презрение.

— Ти не си вкъщи. Това е Алера, Сари. Всички шамани ли са толкова невежи извън собствените си земи? Или само ти?

— До този момент не сте се сблъсквали с широкомащабни нашествия, алеранецо — отговори Сари. — Никога досега не сте воювали с армията на нашия народ. Никога няма да ги победите. Ти ще умреш.

— Някой ден — каза Тави. — Но дори да убиете и мен, и всеки човек под моя команда, други ще заемат нашите места. Може би не днес. Не и утре. Но то ще се случи, Сари. Те ще продължават да идват. Ще ви унищожат. Когато изгорихте корабите си, вие превърнахте всичките си шансове за оцеляване в дим и пепел.

Сари се озъби и отвори уста да възрази.

— Няма да преминете — изръмжа Тави, прекъсвайки канима. — Няма да ви предам моста. Ако е необходимо, ще го унищожа, преди да попадне в ръцете ви. Ще похабиш напразно живота на своите воини. И когато лордовете на Алера дойдат да изчистят нашата земя от племето ви, тук няма да има кой да пее песни на кръвта за падналите. Никой няма да отнесе имената им през тъмното море до земите на техните предци. Върни се, Сари. И живей още малко.

— Нхар-фек — изръмжа канимът. — Ще страдаш за своята надменност.

— Говориш много — каза Тави. — Не казвам ли истината?

Очите на Сари проблеснаха. Той вдигна ръка нагоре, тъмният му нокът сочеше мрачното, покрито с облаци небе.

— Гледай, алеранецо. Самото ви небе вече е наше. Ще те хвана. И ще те накарам да гледаш. И когато ти и другите нхар-фек бъдете хванати, всички, до последната жена, до последното пищящо дете, чак тогава аз ще ти изтръгна гърлото, за да можеш да видиш как земята ще бъде прочистена от твоето извратено племе.

Ръката на канима се насочи към чантата му.

Тави отдавна чакаше нещо подобно. Знаеше, че независимо какво ще се случи, Сари не може да си позволи да бъде предизвикан толкова открито.

Ако Тави просто си тръгнеше след такава конфронтация, това щеше да е израз на слабост от страна на Сари пред погледите на другите каними, а сред тях показването на слабост беше смъртоносна грешка. Сари не можеше да позволи на Тави да напусне свободно и Тави знаеше — беше въпрос само на време Сари да направи своя ход.

Тави вдигна пръст и го насочи драматично към канима, а гласът му пропука от внезапно напрежение и заплаха.

— Дори не се опитвай.

Сари замръзна с оголени от омраза зъби.

Тави продължи да го гледа с насочен към него пръст, а конят под него неспокойно затанцува на място.

— В теб има някаква сила — каза той тихо. — Но знаеш на какво е способен алерански призовател. Мръдни ръката си с още инч и ще те изпържа и ще те хвърля за закуска на враните.

— Дори да успееш — изръмжа Сари, — моите аколити ще те разкъсат на парчета.

Тави сви рамене.

— Може би — той се усмихна. — Но ти вече ще си мъртъв.

Двамата стояха един срещу друг и моментът се разтягаше все повече и повече. Тави полагаше всички усилия да остане спокоен и уверен, както подобава на могъщ призовател на фурии.

Истината беше, че ако Сари реши да го разкъса на парчета, всичко, на което Тави можеше да разчита, беше да се довери на пъргавината на коня и да бяга. Ако Сари приложи каквото и да е заклинание, щеше да убие Тави. Във всички случаи той беше безсилен срещу канима.

Но Сари не го знаеше.

И веднага след като Сари беше изкаран от равновесие, той се уплаши.

— Разговаряме, за да сключим примирие — изръмжа той, колкото и да му беше тежко, и това беше единственото, което съхрани живота на Тави. — Върви си, алеранецо — каза той и отпусна ръка. — Ще се срещнем отново, много скоро.

— Въпреки че сме съгласни по нещо — каза Тави. Блъфът проработи. Безпокойството му започна да отстъпва място на главозамайващо облекчение, което беше почти толкова трудно да се овладее, колкото и страхът преди него.

Той започна да извърта коня си, но после спря, погледна стоящия канимски воин зад линията на шаманите на Сари и извика:

— Ако искате да вземете останките на падналите, ще оставя невъоръжени каними да ги отнесат, ако го направят в рамките на следващия час.

Канимът не отговори. Но след няколко секунди на размисъл той наклони съвсем леко главата си настрани. Тави повтори жеста и след това започна да се отдалечава, като обърна лицето си към мекия бриз.

Сари внезапно изсумтя, издавайки смъркащ звук, почти идентичен с това, което издава всяко куче, когато души.

Тави замръзна и чувството на облекчение, което беше започнал да изпитва, мигновено се превърна в почти панически страх. Той погледна през рамо точно навреме, за да види разширяващите се очи на Сари в момента на разпознаването.

— Познавам те — отвърна канимът. — Ти. Изродът. Момчето пратеник.

Ръката на Сари се стрелна към чантата му и я отвори и Тави внезапно разбра, че бледата кожа на раницата е човешка кожа, както и мантията на шамана.

Сари извади ръката си от чантата и я изхвърли точно над главата си. Ръката му беше покрита с прясна алена кръв и капките полетяха във въздуха, разсейвайки се и изчезвайки. Той зави нещо на езика на канимите и аколитите се присъединиха към него.

Тави обърна коня си и отчаяно се опита да избяга, но всичко наоколо започна да се движи кошмарно бавно. Преди да успее да наклони главата си към коня, облаците над него се превърнаха в пламнал ад от червени мълнии. Тави погледна нагоре, за да види как огромен кръг от алени мълнии изведнъж се уплътнява в една гореща точка точно над главата му.

Тави се опита да пришпори коня, но се движеше прекалено бавно и не можеше да откъсне очи от събиращия се импулс със същата мощност като онзи, който беше убил офицерите на Първи алерански, никой от които не беше толкова безпомощен, колкото Тави.

Огнената точка внезапно се разшири до ослепителна бяла светлина, съпроводена от лавина от яростен шум. Тави отвори уста и закрещя от страх и неверие. Но така и не се чу.