Черната призма

92.

Тресеше го. Разрезът, който бе направил през гърдите си, и мръсната коса, натикана в него, бяха свършили работа. Смърт или свобода. Време беше.

Опита се да стане, но не можа. Трепереше прекалено силно. Може би бе чакал твърде дълго. Искаше — налагаше се — да изчака треската да стигне своя връх, за да има някакъв шанс. Ако не бе преценил точно, щеше просто да умре и да сложи край на всички проблеми на Дазен вместо него.

Това би било истинска трагедия.

Изправи се, като се подпря на стената, намери мръсната си паничка от коса, опита се да я огледа за несъвършенства за хиляден път. Не забеляза нищо. Искаше му се да заплаче, но треската му пречеше да направи дори това.

— Съжалявам, Дазен. Провалих те — каза той. Безсмислени думи. Дошли отникъде. Онази част от него, която бе киснала в синьото толкова много години, го намери за любопитно. Не неочаквано, но все пак странно. Защо трябваше да изпитва емоции просто защото кръвта му е по-гореща от нормалното, в буквалния смисъл? Странно, но незначително.

Разтвори среза в гърдите си, измъкна окървавената топка мръсотия и я захвърли. Не всичко излезе наведнъж. Част от нея бе заседнала в раната. Той изчовърка останалото с мръсния си нокът. От болката му прилоша.

Глупак. Беше използвал нокътя си? Докато се опитваше да почисти рана? Трябваше да притегли пинцети. Не разсъждаваше ясно. Премигна, тялото му се олюля. Не, нямаше да се провали. По-слаби хора биха се провалили. Но не и той. Не и без да изпробва плана си.

Отиде до плитката вдлъбнатина, която бе направил със собствените си ръце през последните шестнайсет години.

Е, някои хора нямат нищо, с което да се похвалят след шестнайсет години труд.

Засмя се.

Мъртвецът в стената изглеждаше угрижен. „Стегни се, Дазен. Гавин. Няма значение. Който и да си, днес си затворник, днес можеш да бъдеш свободен. Или мъртъв, което пак е някакъв вид свобода, нали?“

Взе паничката от коса и я положи в каменната вдлъбнатина. Пасваше идеално, е, почти. Беше я изплел така, че да пасва, и го проверяваше хиляди пъти, докато я правеше. Седнал пред вдлъбнатината и паничката в нея, Дазен развърза препаската си и се размърда непохватно, докато успее да я смъкне.

— Да можеше Карис да ни види сега, а? — рече мъртвецът. — Как би могла да избере него пред това?

Дазен му хвърли само един бегъл поглед. Мъртвецът седеше в лъскавата си синя стена, присмиваше му се, гротескно разкрачен пред една паничка от косми и плитка вдлъбнатина.

— Не можеш да ме унижиш — каза му Дазен. — Правя каквото се налага. Ако е извратено и гнусно, тъй да бъде. — Облиза сухите си устни. Не беше пил вода. Трябваше да е почти обезводнен за онова, което трябваше да направи.

Мъртвецът му отговори нещо, но Дазен не му обърна внимание. За миг беше забравил какво следва. Пикаеше му се. Искаше му се да полегне. Оролам, колко бе уморен. Ако можеше да си почине само малко, щеше да намери сили да…

Пляскане! Това следваше. „Още малко болка и после свобода, Дазен. Още мъничко. Ти си Гайл. Не можеш да бъдеш окован така. Ти си Призмата. Срещу теб бе извършена неправда. Светът трябва да изпита твоето отмъщение.“

Седнал неподвижно — нямаше причина да мърда оттук, а ако се преместеше, нямаше да е в състояние да се върне, — той изучи всяка видима повърхност на тялото си.

После започна да се пляска. Навсякъде. Силно.

— Това поведение разумно ли ти се струва? — попита мъртвецът. — Може би шестнайсет години сред синьото не са ти били достатъчни.

Гавин — Дазен, по дяволите — не му обърна внимание. Пляскаше се по ръцете, корема, по гърдите — с изключение на разреза: не искаше да загуби съзнание, когато е толкова близо до победата, — по краката. Пляскаше по всяка повърхност на тялото си, която можеше да види, докато не изтръпна, не стана безчувствен към болката и най-важното, не почервеня.

Гавин беше просто човек. Макар и суперхромат, дори той допускаше дребни грешчици. Точно на това залагаше Дазен. Ето защо Гавин не позволяваше нищо цветно да проникне тук долу. Ако бе направил синята светлина съвършена, само в една невероятно тясна част от спектъра, то от всеки предмет би се отразявало само синьо. Нямаше да има нужда Гавин да се тревожи дори затворникът му да притежаваше червени, зелени или жълти очила. Но мъничкият зелен проблясък, който Дазен зърваше всеки път, щом пикаеше във вдлъбнатината, преди цветът да се оттече от нея, му подсказваше, че има известно разсейване на спектъра.

Сега всичко зависеше от това какво количество и колко бързо може да притегли.

Разтреперан от треската и от ударите по кожата си, той се изпика. Не право във вдлъбнатината. Нито право в паничката. Тревожеше се, че ако струята е прекалено мощна, ще отмие мазнините, които така щателно бе втрил от вътрешната страна на съда от косми. Затова се изпика в ръката си и остави топлата течност да се стече леко в паничката.

„Ти ме превърна в животно, братко.“

Но ако беше животно, бе лисица. Обезводняването бе направило урината му максимално жълта, а плетената намазнена паничка от косми издържа. Сърцето на затворника подскочи от радост — направо му се доплака, — когато за първи път от шестнайсет години видя жълто. Жълто! Наистина имаше разсейване на спектъра! В името на Оролам, каква красота!

Притегли от него. Само мъничко, докато паничката бавно се изпразваше. Беше все едно да се опиташ да смучеш вода през тунел. Оформи жълта топчица, съвсем малка, в лявата си длан.

Тя моментално започна да се разпада на светлина — само че жълта светлина. Дазен за първи път видя килията си в друг цвят освен синия. Видя тялото си в друг цвят освен синия. И тъй като жълтото се намираше по средата на спектъра, направи червеното по-лесно за виждане. И накара спектъра да се разсее още повече, и в двете посоки.

А цялото тяло на Дазен бе почервеняло от пляскането.

Дазен притегли с всички сили червено и малкото жълто топче запращя и изчезна. Това стигаше. Трябваше да стигне. Кожата на дясната му ръка имаше неопределен мътен цвят в синята светлина, обгърнала отново килията, но той знаеше, че е червена.

А сега идваше ред и на онова, заради което си бе причинил треската.

Притегли топлина от собственото си тяло. Това бе ужасно неефективно. Никога досега не бе действало. Целият трепереше, треската му бе толкова силна, че не можеше да мисли. Със сигурност… със сигурност…

Почерпи от топлината на тялото си, опита се да си я представи как се издига на вълни, като от пустиня. Мъничък пламък, искрица — само това му бе необходимо. Събра колкото можеше. Надигна се и се подпря на стената като старец. Магията си имаше тегло, а при количеството, което смяташе да запрати, трябваше да си гарантира, че няма да падне още щом започне. Коленичи и се ухили на мъртвеца.

Мъртвецът отвърна на усмивката му, сякаш го очакваше. Сякаш бе чакал това от години.

Дазен събра ръце. Изстреля тънка начална струйка червено от дясната си длан право в лицето на мъртвеца. Лявата освободи наведнъж цялата насъбрана топлина…

И създаде мъничка искрица.

Червеното я подхвана и лумна. Изведнъж синята килия се изпълни с червена светлина и топлина. Дазен притегли още, и още, и го освободи като удар с чук, право към мъртвеца, право към слабото място в стената на килията.

Въпреки опитите му да се стегне трусът го събори. Беше запратил огненото кълбо с толкова много воля, че нямаше начин отслабеното му тяло да поеме отката.

Не мислеше, че е загубил съзнание, но когато отвори очи, светът още бе син. Неуспех. Мили Оролам, не!

Дазен се претърколи; очакваше да види как мъртвецът се хили насреща му. Но мъртвеца го нямаше. На негово място зееше дупка. Назъбена дупка в стената, с тлеещи краища, покрити със слузест, бавно горящ червен луксин. Дупка и тунел за навън.

Дазен не издържа и заплака. Свобода! Не можеше да се изправи, беше прекалено слаб, но знаеше, че трябва да се махне оттук. Че трябва да се отдалечи колкото може повече, преди Гавин да е открил, че го няма. Така че запълзя.

Щом се измъкна от синята луксинова килия, затаи дъх, сигурен, че тук ще има някакъв капан или аларма. Нищо. Вдиша дълбоко. Свежият, чист въздух изпълни дробовете му със сила и той запълзя към свободата.