Черната призма

77.

Гавин успя някак си да издържи обедните ритуали и да оцелее. Луксиатът, напълно добронамерен млад зелен, през цялото време трепереше като лист. Гаристън не беше точно първокласно назначение, така че без съмнение младежът не бе очаквал някога дори да зърне Призмата, камо ли да го срещне, а пък камо ли да отговаря за провеждането на Слънцедневния ритуал заедно с него. Избутаха го някак си, като на два-три пъти Гавин подсказа репликите на младежа. Всичко отне час и половина — и то при положение, че Гавин съкрати списъка, когато молеше Оролам да благослови всеки благородник в Седемте сатрапии и всеки чиновник в Хромария.

— Ако дори Оролам не може да им запомни имената, значи може би не са чак толкова важни, а? — каза на луксиата, което накара младежа да зяпне.

Докато успее да се измъкне, стана ранен следобед. „Измъкването“ му беше относително, разбира се. Придружаваха го дузина черногвардейци, секретар, четирима вестоносци и дузина градски стражи. Той се отправи към пристанището.

Там намери Корван да командва вещо бъркотията. Тълпата не бе толкова голяма, колкото предполагаше. Може би хората се надяваха, че Гавин ще ги спаси. Може би след като го бяха видели да построява невъзможна стена смятаха, че силите му са безгранични. Може би някои просто съблюдаваха стриктно религиозните обичаи — в този най-свят ден трябваше да се върши само най-наложителната работа.

„Хубаво, че оцеляването не се брои за най-наложително.“

Много благородници сключваха бартер с корабните капитани. На палубите бяха струпани купища ценности — навити гоблени, които сигурно бяха висели в големите зали на фамилиите, варакосани мебели, предмети на изкуството, лабиринт от сандъци, натъпкани с Оролам знае какво.

— Лорд Призма — каза генерал Данавис. — Идвате точно навреме.

„Което означава, че се каниш да ми прехвърлиш някое наистина неприятно задължение.“

— Вчера заповядах никой кораб да не напуска пристанището, за да можем да ги използваме, ако се наложи евакуация. Обявих, че неподчинението ще означава конфискация на кораба и смърт за този, който го е наел.

Присъдата бе сурова, но войната изискваше сурови присъди. Всеки, който откараше кораб от града, обричаше на смърт десетки хора, ако Гаристън бъде превзет и започне клане. Проблемът със суровите присъди бе, че винаги някой се опитва да докаже, че блъфираш — веднъж и за последно.

— Кой е? — попита Гавин. Струваше му се, че вече знае.

— Губернатор Красос. Хората му стреляли срещу черногвардейците, които отишли да ги спрат.

Черногвардейци ли? Как бе успял Корван да ги накара да се подчинят на заповед от типа „доведете ми оня пленник“?

— Има ли ранени?

— Не, лорд Призма.

— Той тук ли е? — попита Гавин. Трябваше да се махне от пристанището. Антуражът му пречеше на движението на хората на Корван по улицата и блокираше достъпа до кейовете. Но не можеше да се отклони от това задължение. По-добре беше да се справяш с такива неща по начин, който утвърждава тежестта на закона, но най-добре беше да се справяш с тях бързо, преди други да са нарушили същия закон и да ти се наложи да убиеш повече хора. Когато пясъкът в часовника изтича, забавеното правосъдие е също толкова лошо като липсата на правосъдие. — Докарай и моряците и товара, който е носил — каза тихо Гавин на Корван.

Губернатор Красос всъщност бе само на десетина крачки от тях. Просто бе заобиколен от стражи, много по-високи от него, които го скриваха от поглед. Ръцете му бяха вързани зад гърба, а едното му око бе отекло. Заедно с губернатора напред бяха изведени разнородна сбирщина контрабандисти — дрипави сурови хора, които бяха приели работата с ясно съзнание за рисковете.

Гавин вдигна ръце над главата си и разпръсна малко ветрило от искри. Всеки, който досега не бе гледал към него, вече гледаше.

— Свиквам този съд под светлината на Ороламовото око. Нека справедливостта бъде въздадена.

При тази неочаквана молитва навсякъде по пристанището се склониха глави. Обвиняемите бяха натиснати да коленичат. Смирение пред правосъдието.

„Щом ще задръствам пристанището, поне мога да свърша нещо, докато съм тук.“

— Губернаторе, вие сте обвинен, че сте наели кораб, за да избягате от града, в разрез със заповедите на командващия генерал. Вярно ли е?

— Генерал ли? Аз съм губернатор на тази лайняна дупка! Никой не може да ми казва какво да правя!

— Дори аз ли? — попита Гавин. — Генералът действа от мое име, с изричното ми пълномощие. Отговорете: наистина ли наехте този екипаж, за да ви изведе от града?

— Разполагате с петдесет свидетели, които ще ви кажат, че съм го направил. И какво от това? Ние ви помогнахме. Моето семейство застана до вас във войната. Без нас сега нямаше да сте тук! — Гласът на губернатор Красос изтъня до хленч. — Нима ще поставите тези селяци пред мен?

— Капитане — каза Гавин, като се извърна от губернатора, — признавате ли, че сте се опитали да избягате?

Капитанът се огледа предизвикателно, несломен, но не смееше да срещне очите на Призмата. Явно всички на пристанището бяха видели опита за бягство. Държането му бе на човек, който знае, че ще умре, и иска да умре достойно. Беше хванал куража си здраво в ръце.

— Тъй вярно. Губернаторът ни нае снощи. Аз вече исках да се измъкна. — Разбира се, че е искал. Всеки притежател на кораб искаше да се измъкне, и то по възможност вчера.

— Съществува стара традиция — каза високо Гавин на събралата се тълпа — по Слънцеднев да бъде помилван един човек. Както е милостив Оролам, така трябва да сме милостиви и ние.

— Слава на Оролам и на неговия наместник Призмата — възкликна губернатор Красос и се надигна тежко на крака. — Няма да съжалявате за това, лорд Призма.

Гавин притегли надвиолетово, заради неговата невидимост, и халоса Красос зад коленете, без дори да погледне към него. Мъжът се строполи. Гавин се обърна към капитана.

— Капитане, по закон би трябвало да ви заключа в килия и да ви оставя на съдбата. Вместо това ще ви освободя и ще ви дам своя кораб — кораба, който ви бе конфискуван — и екипажа ви. Ще ви държа под око, капитане. Служете добре.

Капитанът изглеждаше като ударен от гръм. После очите му се наляха със сълзи.

— Какво?! — възкликна Красос.

— Губернатор Красос, вие не се подчинихте на моя заповед и уронихте авторитета на службата си. Един губернатор трябва да помага на народа, а не да го потиска. Вие крадяхте от хората, които Оролам ви е дал да водите. Вие сте крадец и страхливец. Ето защо ви лишавам от губернаторския пост. Искахте да си вземете богатствата и да се махнете оттук? Така да бъде.

Гавин избра един от сандъците, които Красос бе взел със себе си. Той бе пълен с разкошни дрехи — голям и толкова тежък, че на един човек щеше да му е трудно да го държи. Проби големи дупки в капака, дъното и страните му. Даде заповеди и стражите сложиха сандъка в ръцете на Красос, а после го овързаха с въжета.

— Не можете да направите това! — викна Красос.

— Вече го направих — отвърна Гавин. — От вас зависи само как ще го посрещнете.

— Семейството ми ще чуе за това! — заплаши Красос.

— Тогава нека чуят, че си умрял като мъж — рече Гавин.

Сякаш го бе зашлевил през лицето. Явно семейството означаваше всичко за този човек.

Гавин притегли върху водата синя платформа.

— Искахте да избягате, лорд Красос? Ами, вървете.

Красос слезе по стълбите от син луксин и стъпи на плота, понесъл своя сандък. Измина около петнайсет крачки, преди луксинът да се напука и той да цопне във водата. След мигове вече риташе, за да попречи на сандъка да мине над главата му и да го удави.

В момента нямаше прилив или отлив, така че той просто пляскаше, без да бъде изтласкан към брега, нито завлечен към другите кейове или към Пазителката и оттам в открито море.

Хиляди очи го наблюдаваха безмълвно. След минута вече не му се налагаше да рита толкова силно, за да попречи на сандъка да го потопи — защото сандъкът вече газеше по-дълбоко във водата. Красос се опитваше да се взира предизвикателно към пристанището, към Гавин, но мократа коса падаше пред очите му и той не можеше да я отметне с тръскане на глава.

Точно преди да потъне, изкрещя нещо. Гавин не го разбра. Още смърт. Не беше харесвал Красос, мразеше отношението му, мразеше благородниците като него, които само грабят ли, грабят и дори през ум не им минава да дадат дори трошица. Но току-що бе убил един човек, беше превърнал семейството му в свои врагове — и то по средата на война, която би могла да свърши тази работа вместо него.

Потърси с поглед мехурчета, но не видя. Красос се бе отдалечил прекалено много от брега.

Вдигна ръце и ги събра.

— Нека Оролам се смили над него.

Вече бе прекарал тук прекалено дълго време. Обърна се.

В залива перка на акула проряза водата като стрела, устремена към своята цел.