Черната призма

20.

Макар че никога не бе притегляла и капка синьо, Карис открай време чувстваше влечение към така наречените сини добродетели. Обичаше да има план. Обичаше реда, структурата, йерархията. Дори като дете ѝ харесваше да изучава етикета. Харесваше ѝ да седи на официална парийска вечеря и да знае точното предназначение на всяка лъжичка и черупкотрошачка, да знае колко пъти да изтръска водата от пръстите си, след като се измие в купата между първото и второто ястие, и къде точно да постави тризъбия урум, за да покаже на прислужващите роби, че е свършила да яде. Това ѝ вдъхваше някакъв покой. Ако сложиш бокала си наполовина над страничния разделител, това означаваше, че искаш точно още половин чаша вино. По вертикалата означаваше, че искаш да минеш от бяло на червено. Знак и ответен знак. Призивът на луксиата и отговорът на събора. Тя обичаше да танцува и можеше да изпълни повечето танци в Седемте сатрапии. Обичаше музиката и можеше да свири на окарина или да си акомпанира на псантрия, докато пее. Но нищо от наученото не ѝ помагаше сега. Тук нямаше структура, нямаше йерархия, нямаше ред, който да я води.

В момента трябваше да е още на кораба. Трябваше да се срещне с един шпионин на Хромария, преди да навлезе толкова дълбоко в Тирея. Той трябваше да я отведе нагоре по реката до армията на крал Гарадул и да ѝ даде фалшива самоличност, която да я вкара в армията, без да я убият. А вместо това се намираше на по-малко от ден път от тази армия, прогизнала, сама, без предварителна информация, без карта, без напътствия, без план. Гавин и копелето му бяха изчезнали надолу по реката преди няма и пет минути.

„Ставам безразсъдна. Червеното ще ме погуби.“

Изстиска тежкия черен вълнен плащ и започна да се оглежда за място, където да си устрои лагер. На склона на хълма растяха евкалипти и ароматът им изпълваше въздуха. По-нагоре се смесваха с по-високите борове и затуляха ярките лъчи на пламтящото око на Оролам. Отне ѝ само няколко минути да намери подходящо местенце, скрито до голяма степен от храстите. Събра дърва и направи от тях малка пирамида. Не си губи времето с подпалки: да си червен имаше своите предимства. Но все пак се огледа внимателно, преди да извади очилата от малкия джоб в единия си ръкав. Беше сама. Притегли тънка струйка червен луксин в основата на пирамидата.

Дори притеглянето на толкова малко червено раздуха въглените на гнева ѝ. Тя прибра червено-зелените очила и потисна мисълта да смачка ухилената мутра на Гавин. „«Обичам те»? Как смее!“

Поклати глава и тръсна пръст да изхвърли излишъка от червен луксин с умишлено нечист оттенък. Както всеки несъвършено притеглен луксин, той бързо се разпадна, изпускайки двойствена миризма: на смола, която бе обща за всички луксини, и странния аромат на сухи чаени листа и тютюн, характерен конкретно за червения.

Вместо да притегля подчервено, за да запали огъня, Карис извади кремък и ножа си. Вече бе поохладняла, така че започна да удря, за да изкара искра, като обикновена смъртна.

„Обичам те.“ Копелето му с копеле!

Докато мокрите ѝ дрехи съхнеха, се преоблече в резервните, които носеше в непромокаемата си раница. За щастие през последните петнайсет години тирейската мода бе станала практична. Макар че в обществото или в градска среда жените носеха рокли до прасеца или до глезена, с колани и често придружени от шал или елек за вечерта, на пътя и в провинцията често се обличаха в мъжки ленени панталони, макар и с ризи по-дълги от мъжките, в името на скромността, които не бяха затъкнати в панталоните, а прихванати с колан, като туники. Както ѝ бе обяснил командир Железни, след Войната на Лъжепризмата нямало достатъчно мъже и момчета да берат портокалите и другите плодове. Младите жени, които се включили в беритбата, скъсили полите си, за да им е по-лесно да се катерят по стълбите. Явно някой бе възразил срещу това. Едва ли младежите, държащи стълбите.

Така се появили панталоните.

На Карис това облекло ѝ харесваше. Беше свикнала да носи мъжки дрехи от тренировките на Черната гвардия и макар че тези свободни ленени одежди не следваха движенията ѝ така гладко и не бяха толкова меки като разтегливите, пропити с луксин дрехи на черногвардейците, пак държаха прохлада. Освен това се справяха по-добре с прикриването на тялото ѝ от прилепналите униформи. На Ясписите никой мъж не би се осмелил да подсвирне на някоя черногвардейка, та дори тя да се перчи мъничко със своята постигната с труд фигура. Но една жена, пътуваща сама в далечна страна, не бива да изкушава съдбата повече от необходимото.

Докато огънят се разгаряше, Карис отдели време за оръжията си. Ятаганът щеше да стои скрит и лесно достъпен в раницата, след като черният плащ изсъхнеше и бъдеше навит. Към едното ѝ бедро под панталоните бе привързана „бич’хва“ — скорпион. Това оръжие се състоеше от метални пръстени, които се надяваха на пръстите, четири нокътя за замахване и кинжал — опашката на скорпиона — за мушкане. Не беше бързо достъпно, но тя винаги бе смятала, че е хубаво да има повече оръжия, отколкото се виждат. Още един дълъг нож бе затъкнат в колана ѝ. Бифокалните ѝ очила отидоха в раницата. Теглото им ги правеше прекалено очевидни, ако ги крие в широките свободни ръкави. Така че ѝ останаха само наочниците. Те представляваха лещи на червени и зелени хоризонтални ивици, които се закрепваха възможно най-плътно до окото. Тънка лента лепкав червен луксин по края им гарантираше, че ще останат на лицето ѝ — и ако не внимаваше, щяха да ѝ откъснат половината вежда, когато си ги маха. Червеният луксин бе защитен от ивица твърд жълт, който трябваше да бъде отстранен, преди да си залепиш наочниците.

Макар че на два-три пъти тези наочници ѝ бяха спасявали живота, Карис не ги харесваше. Дългите мигли бяха хубаво нещо на Бала на лукслордовете, но не чак толкова, когато имаш леща на един пръст от окото си.

Скри наочниците си на явно място — на една огърлица от едри разноцветни камъни, никой от тях толкова чист или интересен, че да изглежда ценна. Те щракнаха около една брънка и се сляха с другите камъни. Втори чифт наочници бе скрит под токата на колана ѝ.

„Протакам“, помисли си тя.

В сегашната ситуация имаше само два избора. Можеше да тръгне надолу по реката и да се срещне със свръзката си в Гаристън, а после да се върне обратно, или пък можеше да се опита да проникне в армията на крал Гарадул сама. Спускането по реката щеше да ѝ отнеме време и пак щеше да стигне прекалено рано. Освен това съществуваше и заплахата от разбойници. Тя предполагаше, че свръзката ѝ ще знае някакъв добър начин да ги избегне по обратния път, но това нямаше да ѝ помогне по пътя надолу. Да продължи сама пък би означавало да се опита да проникне във вражеска армия без подходящ инструктаж. А след като Гавин се бе спречкал с крал Гарадул, кралят знаеше, че Хромарият вече е пратил един притеглящ тук, така че без съмнение Гарадул щеше да е двойно по-подозрителен към всеки новопоявил се.

Всъщност малкото изпълнение на Гавин в Ректън вероятно бе направило работата ѝ невъзможна. Със сигурност имаше тирейци, бледокожи колкото нея, само че акцентът ѝ не бе местен и тя бе притегляща. За един недоверчив лагер всичко у нея щеше да крещи „шпионка“. Заповедите на Бялата не предвиждаха обстоятелствата, в които се бе озовала сега. Беше все едно да си мислиш, че седиш на достопочтена парийска вечеря с всичките ѝ правила, и изведнъж да откриеш, че вместо това се намираш сред шумни илитийски пирати, които се опитват да те нахранят с риба балон. В това също си имаше правила и ако ги нарушиш, ще изядеш хубава крехка хапка с отрова, която ще те хвърли в десетминутна агония, завършваща със смърт.

А Карис не знаеше правилата тук.

Разбира се, Гавин просто би изял цялата проклета риба — и по някакво чудо тя нямаше да му навреди. На него всичко му се удаваше без усилие. Никога не му се бе налагало да се труди усърдно, за да постигне нещо. Роден с огромна дарба и с богат баща интригант, той просто взимаше каквото си поиска. Дори правилата на поста му не го ограничаваха — той си пътуваше наляво-надясно из Седемте сатрапии, и то без никакъв ескорт, ако не го желаеше. А сега вече можеше да прекосява Лазурното море за няколко часа. В името на Оролам, той можеше да лети!

„Разкарай се от главата ми, лъжецо. Приключих с теб.“

Нищо не беше в ред. Лъжичките бяха изчезнали, а урумите имаха хиляда зъбци вместо три. Чудесно. Карис нямаше да се върне у дома. Нямаше да чака някакъв мъж да дойде да я хване за ръчичка и да я отведе в лагера на Гарадул. Нямаше да се провали. Имаше повече от един начин да узнае плановете на краля.

Разбира се, тя не знаеше какви са тези начини, но щеше да ги измисли. А засега си спомни нещо, което казваше брат ѝ Койос, преди да загине в огъня: „Когато не знаеш какво да правиш, прави каквото е редно и каквото ти е пред очите. Но не задължително каквото ти е точно пред очите.“

Село Ректън бе изгорено до основи. Имаше един оцелял. Можеше да има и други — и в такъв случай те щяха отчаяно да се нуждаят от помощ и закрила. Карис би могла да им ги осигури.

И ако това включваше подпалването на някой гадняр с огнено кълбо, голямо колкото къща, толкова по-добре.