— Значи дори няма да се престориш, че не ми четеш пощата? — попита Гавин.
Смехът на Бялата приличаше повече на лай.
— Защо да обиждам интелигентността ти?
— Сещам се за няколко причини, което ще рече, че ти сигурно се сещаш поне за сто — отвърна Гавин.
— Избягваш въпроса. Имаш ли син? — Въпреки твърдата ѝ решимост да получи отговор — а Гавин знаеше, че този път тя няма да му позволи да се измъкне, изкусно или не, — гласът ѝ бе тих. Бялата разбираше по-добре от всички сериозността на ситуацията. Дори черногвардейците не биваше да чуят това. Но щом тя бе прочела незапечатаното писмо, би могъл да го направи и всеки друг.
— Доколкото знам, не е вярно. Не виждам как може да бъде.
— Защото си внимавал или защото наистина е невъзможно?
— Не очакваш да ти отговоря на това — рече Гавин.
— Разбирам, че една Призма е подложена на сериозни изкушения, и оценявам твоята сдържаност или дискретност през годините, независимо за кое от двете става въпрос. Не ми се е налагало да се оправям с бременни млади притеглящи или с разярени бащи, които настояват да се ожениш за дъщерите им. Благодаря ти за това. В замяна аз не съм се присъединявала към натиска на баща ти да се ожениш, макар че това без съмнение щеше да улесни и твоя, и моя живот. Ти си умен човек, Гавин. Надявам се, достатъчно умен, за да знаеш, че можеш да ме помолиш за нова робиня, или няколко, или каквото там искаш. В противен случай, надявам се да си… много внимателен.
Гавин се прокашля.
— Извънредно внимателен.
— Не претендирам, че съм в състояние да следя всяка твоя стъпка, но доколкото знам, не си ходил в Тирея след войната.
— От шестнайсет години — каза тихо Гавин. „Шестнайсет години? Той наистина ли стои там долу от шестнайсет години? Какво ли ще направи Бялата, ако разбере, че брат ми е жив? Че го държа в специален ад под същата тази кула.“
Тя повдигна вежди, изтълкувала смутеното му изражение по друг начин.
— Аха. По време на война хората, които си мислят, че ще умрат, правят какво ли не. Тогава бяха по-бурни времена за теб. Така че може би това разкритие е особен проблем.
Сърцето на Гавин изстина. От всички хиляди неща, случили се преди шестнайсет години, най-важното в момента бе, че по времето, когато би трябвало да е заченато детето, той беше сгоден за Карис.
— Ако си напълно сигурен, че не е вярно — рече Бялата, — ще пратя човек да вземе бележката от Карис. Опитвах се да ти направя услуга. Знаеш я какъв нрав има. Реших, че и за двама ви ще е по-добре, ако тя научи за това, докато е далеч оттук. След като гневът ѝ поохладнее, предполагам, че ще ти прости. Но ако се закълнеш, че не е вярно, няма нужда тя изобщо да знае, нали?
За миг Гавин се зачуди на дъртата вещица. Бялата без съмнение проявяваше любезност, но също така бе уредила тази сцена да се развие пред нея и единствената причина да го направи бе, че така можеше да види искрената реакция на Гавин. Това беше едновременно любезно, жестоко и хитро — и съвсем не случайно. Гавин за стотен път си напомни да не предизвиква гнева на Орея Пулор.
— Нямам спомени за тази жена. Никакви. Но времената бяха ужасни. Аз… не мога да се закълна. — Знаеше как ще го приеме Бялата. Щеше да помисли, че той си признава, че е изневерил на Карис по време на годежа им, но вярва, че винаги е бил внимателен. Обаче младите мъже допускат грешки.
— Трябва да вървя — каза той. — Ще стигна до дъното на тази работа. Това си е моя бъркотия и аз ще я оправям.
— Не — каза Бялата безизразно. — Сега бъркотията е на Карис. Няма да те пратя в Тирея, Гавин. Ти си Призмата. Достатъчно зле е, че трябва да те пращам да гониш цветни бесове…
— Ти не ме пращаш. Просто не ме спираш.
Първият титаничен сблъсък на волите им се бе състоял именно по този въпрос. Тя бе отказала да позволи на една Призма да се излага на опасност, нарече го лудост. Гавин изобщо не спори с нея, просто отказа да бъде спрян. Тя го затвори в покоите му. Той изби вратите.
Накрая тя се предаде и го накара да си плати за това по други начини.
След кратко мълчание Бялата каза много, много тихо:
— След всичкото това време, Гавин, след всички убити бесове и всички спасени хора, болката отслабва ли?
— Чувам някакви приказки за ерес — каза рязко Гавин. — Някой отново проповядвал вярата в старите богове. Мога да ида да проверя.
— Вече не си промахос, Гавин.
— Като че ли дори петдесет от полуобучените им притеглящи могат да спрат…
— Това, което си, е най-добрата Призма, която сме имали от петдесет, а може би и от сто години. Освен това те може да имат петдесет и един или петстотин притеглящи в своя малък еретичен Хромарий, така че не искам и да чувам за това. Карис ще провери тази жена и сина ѝ и ще види какво може да научи, докато разследва този „крал“ Гарадул. Можеш да очакваш завръщането ѝ до два месеца. Впрочем, като си говорим за цветни бесове, току-що са забелязали особено силен син бяс в покрайнините на Кървавата гора. Насочвал се към Ру.
Син бяс да се насочва към най-червените земи на света? Странно. Сините обикновено бяха изключително логични. Това бе отвличане на вниманието, само че добро, и не му оставяше почти никакво време да настигне Карис.
— В такъв случай, с вашето разрешение, върховна — каза той. Добрите му маниери винаги бяха донякъде иронични. Не изчака одобрението ѝ, преди да събере магията си и да се втурне към ръба на кулата.
— А, не, няма да го бъде! — рече Бялата.
Той спря. Въздъхна.
— Какво?
— Гавин! — смъмри го тя. — Не може да си забравил, че обеща да изнесеш урок днес. За всеки клас е върховна чест да се срещне с теб. Чакат го с месеци.
— Кой клас? — попита той подозрително.
— Надвиолетовите. Само шест са.
— Това не е ли онзи клас с момичето, дето аха-аха ще прелее от деколтето си? Как ѝ беше името? Лана? Ана? — Едно беше жените да преследват Гавин, но това момиче му се хвърляше в краката още от четиринайсетгодишно.
Бялата изглеждаше умърлушена.
— Говорихме с нея няколко пъти.
— Виж какво — каза Гавин. — Отливът започва, трябва да настигна Карис. Ще изнеса урок на този клас следващия път, като се видим. Без извинения и без караници.
— Даваш ли ми дума?
— Давам ти дума.
Бялата се усмихна като сита котка.
— Преподаването ти харесва повече, отколкото си признаваш, нали, Гавин?
— Пфу! — отвърна Гавин. — Довиждане!
И преди тя да е успяла да каже още нещо, се затича към ръба на кулата и скочи.