Черната призма

83.

Карис никога досега не бе участвала в истинско сражение, но бе наблюдавала няколко с генерала на Гавин Тичащия вълк. В някоя друга епоха щяха да го почитат като велик предводител. Вместо това той на три пъти се изправяше срещу Корван Данавис и на три пъти бе надвиван от по-малобройни сили, командвани от мустакатия гений. Независимо от това Тичащия вълк беше мил старец, който имаше слабост към Карис и ѝ обясняваше какво вижда, когато далечните редици се сблъскат. Разбира се, често бе прекалено зает, за да разговаря надълго с нея, но в други случаи разсъжденията на глас сякаш му помагаха. Затова сега, докато препускаше надолу по хълма, насочвайки се към мелето, Карис успя да схване доста неща.

Сградите, долепени от двете страни на стената — и които в крайна сметка щяха да я обрекат, Карис бе сигурна в това, — в краткосрочен план всъщност помагаха. Те бяха като сипей, достатъчно широки, за да затрудняват всеки, който изнесе напред обсадни стълби, и твърде непредсказуеми, за да могат атакуващите да ги изкатерят лесно на всяко място. Рано или късно хората на крал Гарадул щяха да разберат кои места са стабилни и колко тежест могат да поемат, но дотогава рухващите сгради избиваха и забавяха щурмуващите стената мъже.

Докато Карис се приближаваше, маговете за първи път се появиха вкупом на върха ѝ. Стената не бе висока, но достатъчно широка, за да могат бранителите да се придвижват по нея с голяма скорост, а те бяха видели пристигането на кавалерията на крал Гарадул.

Червени и подчервени заработиха в екип, като едните мятаха лепкаво огнено желе върху нападателите долу, а другите го подпалваха. Крал Гарадул бе изкарал отпред редица от собствените си притеглящи. Сините и зелените сред тях се опитваха да отклонят огненото желе във въздуха и да го запратят обратно към стената. Червените мятаха свой собствен луксин нагоре към бранителите, макар че екипите на Гарадул не бяха толкова добри във възпламеняването му и не всеки път успяваха. Мускетарите и от двете страни правеха всичко по силите си да избиват противниковите магове.

Защитниците вземаха връх в тази схватка, но нападателите бяха толкова много, че Карис не виждаше как биха могли да издържат дълго. И защо крал Гарадул бе довел кавалерията си тук и сега? Право срещу стената конниците губеха предимството на своята маневреност и ставаха лесни мишени за сините притеглящи, които се подаваха иззад бойниците, изстрелваха по няколко сини кинжала и пак се скриваха.

Всичко, което трябваше да направи Карис, бе да си пробие път през тълпата — което не представляваше трудност, когато си на кон, — да открадне някой мускет, да оцелее достатъчно дълго, за да се приближи до крал Гарадул, и да му пръсне главата. Сред яростта, кръвта, хаоса и какофонията на битката бе много възможно никой дори да не осъзнае, че смъртоносният изстрел е дошъл отзад.

Карис чу зад себе си вик, по-различен от останалите крясъци. Завъртя глава, все още приведена ниско над галопиращия кон. Десетина Огледалци я преследваха на огромните си жребци. Сърцето ѝ се сви.

Значи подмолната тактика нямаше да свърши работа.

Тя зачовърка пак наочниците. Кожата в ъгълчето на окото ѝ се късаше, но все още нямаше никакъв напредък в свалянето на проклетите неща. Ако можеше да притегля, би имала шанс.

На осемдесет крачки пред себе си видя редица мускетари, които презареждаха оръжията си. Огледа ги, търсейки някой с кремъклийка — колесен затвор нямаше да свърши работа в случая. После забави коня, за да уцели нужния момент, и връхлетя точно когато един от офицерите довърши презареждането и вдигна мускета към рамото си. Карис го грабна направо от ръцете му.

Командир Железни често я бе мъмрил за акробатичната ѝ езда, задето упражнява неща, от които и двамата знаеха, че няма друга полза, освен да впечатляват новобранците в Черната гвардия. Докато пъхаше мускета в калъфа на седлото, през главата ѝ прелетя видение как едрият мъж клати отчаяно глава. Беше облечена в тази проклета рокля, която хем я оставяше полугола, хем затрудняваше движенията ѝ. Нали нямаше наистина да… Карис освободи крака от стремената, посегна зад гърба си да стисне здраво задния лък на седлото, натика юздите под предния и скочи, докато конят продължаваше да тича в лек галоп. Веднага щом докосна земята, се оттласна и се завъртя във въздуха, усещайки как ръкавите на роклята ѝ се разпарят. Беше упражнявала този номер с по-високи коне, така че едва не прескочи седлото. Отне ѝ половин секунда, но все пак успя да се намести върху него, обърната назад. Извади мускета, вдигна го, опита се да поеме с коленете си колкото може по-голяма част от друсането на коня, помъчи се да прецени колко време ще изтече между дърпането на спусъка и изстрела. Прицели се в главата на водещия Огледалец на четирийсет крачки зад нея и натисна спусъка.

Беше се прицелила идеално, бе изчислила времето точно, но мускетът не стреля. Тя дръпна отново ударника, провери механизма. Нямаше кремък. Беше изпаднал, вероятно по време на впечатляващата ѝ акробатика. Мамка му!

Захвърли мускета, размени местата на ръцете си, погледна през рамо, за да е сигурна, че ще отскочи от равна земя, и извърши обратната акробатика. Тя всъщност бе доста по-трудна от първата, но Карис я изпълни безупречно — и двата ѝ крака срещнаха земята едновременно и се оттласнаха точно когато движението на коня я изстреля във въздуха. Само дето докато се премяташе, половината глава на коня ѝ бе отнесена от мускетен куршум и животното се строполи на земята. Ако държеше юздите, щеше да падне и тя. Но вместо това се превърна в човешки снаряд. Силата на отскока ѝ и внезапното рухване на коня я накараха да се извие като котка. Летеше с главата надолу и с гърба напред.

Имаше време само за една мисъл: „Като паднеш, претърколи се.“

Но когато падна, нямаше време за нищо. Върху каквото ѝ да се бе озовала, то имаше много слоеве и беше меко — което не му попречи да извърти главата и крайниците ѝ в различни посоки. Когато най-сетне срещна земята, в течение на няколко дълги секунди не можеше да помръдне.

Някой ругаеше. Тя видя крака. Лежеше върху някакъв мъж, който се мъчеше да се измъкне изпод нея. Сигурно се бе врязала в гърбовете на петима-шестима войници — и ги бе помела всичките. Кракът на един от мъжете бе извит под лош ъгъл. Друг се обърна да я погледне; от носа му шуртеше кръв и той ругаеше.

Мощна експлозия, може би на около шейсет крачки оттам, отнесе думите му. Всичко на бойното поле сякаш застина за миг, а после нещата започнаха да се движат прекалено бързо, за да ги възприеме едновременно.

Карис скочи на крака — и едва не се свлече. Главата ѝ бе толкова замаяна, че трябваше да се съсредоточи докрай, за да не падне. Провери набързо състоянието си. По ръцете и краката ѝ имаше парещи ожулвания, роклята ѝ бе съсипана, но нямаше сериозни рани. Докосна очите си. Наочниците, разбира се, не бяха счупени. И на всичкото отгоре бяха оплескани с кръв, за да вижда още по-трудно през тях. Страхотно!

Сега, когато се намираше насред битката, светът се смали. Имаше образи като малки картини, но нищо цялостно. Зърна някакъв притеглящ горе на Портата на Майката — Изем Сини? Какво правеше той тук? Стоеше с изцяло синя кожа, протегнал ръце, и изстрелваше в бърза последователност сини кинжали — бе абсолютно смайващо да действа толкова бързо, да държи волята си съсредоточена и да стреля и от двете си ръце. Вършеше работата на дузина мускетари — даже три дузини, въпреки мъгливата утринна светлина. Накъдето и да се обърнеше, падаха мъже. Обърна се към Огледалците и Карис видя как сините остриета отскачат във всички посоки от огледалните им брони и кълцат всички около тях — но понякога улучваха процеп в бронята или попадението бе достатъчно пряко, за да я пробият.

Пред Карис стоеше обезглавено тяло и от шията му швиртеше кръв в ритъм с последните удари на сърцето му.

Гърмежът на мускетите и туптенето на кръвта в ушите ѝ се сливаха — пулс, живот и смърт, преплетени в едно.

Огледалците напираха към една пробойна в стената, широка може би седем крачки. Значи ето къде бе станала експлозията.

Някакъв червен притеглящ — от Свободните на крал Гарадул — бе полудял. Кикотеше се и мяташе огнено желе към всички около себе си. Опръсканите крещяха от страх. Някой го молеше да спре.

Един мъж се подхлъзна и падна с писък от натрошения ръб на стената.

Малко встрани, пак на стената, слънцето блестеше в медната коса на някакъв мъж. Очите на Карис се приковаха в него. Гавин! Той се приведе към друг мъж до себе си и му даде заповед. Корван Данавис. Значи този човек наистина беше генерал. И сега бе тук? Гавин го тупна по рамото и двамата се разделиха.

Карис си спомни със закъснение за преследващите я Огледалци и се обърна.

Водачът им се намираше на двайсет крачки зад нея, пришпорваше коня си през редиците, с меч в ръка, и крещеше на хората да се дръпнат. Беше сам, другите бяха изостанали, откъснати от него при едно внезапно странично движение на строя, но се намираше прекалено близо. Карис нямаше оръжие и краката още не я държаха съвсем.

На десет крачки от нея преследвачът ѝ сякаш подскочи в седлото. Карис виждаше цялата предна част на тялото му, така че той не бе застрелян от стената, но въпреки това се катурна от коня.

Някой го бе убил изотзад. Какво ставаше, по дяволите? Карис погледна зад мъжа.

Кип.

Кип? Младежът препускаше бясно зад Огледалците, следвайки пътя, отворен от тях през войнишките редици. Но той нямаше мускет.

Вместо това държеше зелено кълбо, по-голямо от главата му. Кожата му бе зелена и в очите му имаше нещо диво… освен това изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се свлече от седлото.

Наглед без да се интересува, че връхлита с коня си право към други коне, той изнесе зеленото кълбо назад, все едно хвърляше топка — класическа грешка на новаците: те винаги смятаха, че тъй като топката има маса, трябва да използваш мускулите си. Ръката му замахна напред и със звучен пукот изстреля зеленото кълбо към Огледалците.

То улучи един от тях отстрани по шлема. Огледалната броня с лекота сряза луксина, но освен това трябваше да се справи и с инерцията на тялото, което я бе улучило. Един нагръдник можеше да спре куршум, но носещият го човек пак щеше да е със счупени ребра. В случая главата на мъжа се отметна настрани, той излетя от седлото, а зеленото кълбо рикошира, удари друг Огледалец по рамото и едва не го събори, после улучи по главата коня на трети и го повали.

От отката самият Кип изхвръкна от седлото, а конят му кривна, опитвайки се в последния момент да не се блъсне в другите, но те бяха стреснати от падащите ездачи и голямата зелена топка, фучаща покрай главите им, и един отскочи точно на пътя му. Двете животни се сблъскаха и смазаха между себе си крака на един Огледалец.

Конете рухнаха на земята, но Карис се тревожеше повече за Кип. Беше го загубила от поглед, когато падна. Войниците все още представляваха истинска река, напираха покрай Огледалците, без нито да знаят, нито да ги интересува особено за какво е тази битка. Просто искаха да се измъкнат от подножието на тези смъртоносни стени и да влязат в града.

Карис грабна от земята някакъв меч и се гмурна в тълпата. Трима ездачи бяха извъртели конете си и си пробиваха път назад, насочени към някаква точка. Тя не можеше да стигне там навреме.

Единият тъкмо изтегляше мускета си от калъфа на седлото, за да я убие, когато главата му се пръсна сред жълт проблясък и облак от розова мъгла. Карис бе сигурна, че този път изстрелът не е дошъл откъм стената. Трябва да бе долетял от обратната посока — от хълма? И какво, по дяволите, би могло да направи това? Експлодиращ мускетен куршум?

Все още бе прекалено далеч. Видя как двамата Огледалци вадят мускетите си и се прицелват надолу.

Две зелени копия — почти колони, толкова дебели бяха — изригнаха от земята там където се целеха мъжете, и ги пронизаха. Първият бе улучен право в гърдите. В първия момент зелената светлина се разпиля, отразена от огледалната броня, но после тя не издържа и се пръсна — а зеленото копие продължи да расте, издигайки мъжа във въздуха. Другият нямаше повече късмет. Копието удари в горния край на нагръдника му и отново част от луксина премина в проблясък на зелена светлина. После копието се плъзна нагоре, улучи го под брадичката и се заби в главата му, откъсвайки шлема, както дете би откъснало пухчето на глухарче.

Всеки от двамата бе повдигнат на няколко крачки във въздуха, преди зелените луксинови копия да се прекършат и разпаднат в нищото, а мъжете да се строполят на земята.

Кип скочи на крака. Изглеждаше много по-жив, отколкото заслужаваше.

Карис стигна до него след секунда. Той я изгледа с любопитство.

— Кип, аз съм. Позна ли ме? Карис.

Въпреки тази смайваща проява на сила Кип беше нов притеглящ, а умственият и емоционалният ефект на цветовете винаги бе най-силен в началото. Дивото зелено можеше да направи един маг опасен.

Той вдигна бързо ръка и тя трепна.

— Кип, аз съм, Карис — повтори; съзнаваше съвсем ясно, че около тях още се води битка, макар че мускетната стрелба откъм стената почти бе замряла.

— Не мърдай — каза той, като се взираше съсредоточено в лицето ѝ. Вдигна един пръст и посегна, сякаш да ѝ бръкне в окото. Тя усети излъчващата се от него топлина. Какво? Кип беше и подчервен?

Щом докосна наочника ѝ, се разнесе съскане. Явно бе улучил спойката, защото той се разпадна. После направи същото и с другия.

И ето че изведнъж Карис отново можеше да притегля.

„О, чудесно, мамка му!“

— Какво ще кажеш? — попита Кип.

За какво говореше?

— Благодаря? — предположи Карис.

— Аз казвам да вървим да убием един крал — рече Кип, ухилен безразсъдно. Когато бяха завладени от своя цвят, зелените не отдаваха голямо значение на здравия разум.

Карис погледна и видя, че Раск Гарадул тъкмо е стигнал до пробойната в стената. Половината му хора вече бяха минали през нея. Беше идеалният момент за атака — е, ако се изключи фактът, че Карис и Кип се намираха от същата страна на стената като цялата армия на крал Гарадул.

Карис притегли малко червено от локвите кръв около тях и почувства успокоителния прилив на червена ярост. Почувства се силна.

— Да вървим да убием един крал — съгласи се тя.