Черната призма

12.

Измъкнаха се предпазливо от пещерата. Кип вървеше отпред. Явно това бе цената на водачеството. Макар да бе стоял под същите тези звезди десетки пъти, тази нощ във въздуха витаеше усещане за глад. Вятърът бе сменил посоката си и сега мирисът на лекия дъждец се смесваше с дим на изгоряло дърво и слабия свеж дъх на зреещи портокали. Винаги досега този аромат бе ободрявал Кип. Но тази нощ беше блед и крехък като шансовете му.

Успяха да стигнат до водата, без да видят никакви войници. И по-рано се бяха спускали по течението, и четиримата: грабваха няколко дъски за по-добра плаваемост, но като цяло просто лежаха по гръб и се оставяха на реката да ги носи. Само че винаги чакаха късната есен, когато нивото на водата бе по-ниско. И дори тогава получаваха десетки драскотини и синини от камъните, които не успяваха да избегнат. Сега бе средата на лятото и макар реката да не бе толкова пълноводна като напролет, все още бе бърза. Това означаваше, че ще минат над камъните, които ги одраскваха наесен, но ще се блъскат много по-силно в скалите, които не могат да избегнат.

Сансон отиде да намери клоните, които бе видял, а Кип чакаше нервно и се взираше надолу по реката, като се мъчеше да види дали няма войници. Облаците над селото сияеха в оранжево, озарени от пламъците. Сансон се върна с няколко клона, които не стигаха за двамата. Момчетата се спогледаха.

— Ти ги вземи — прошепна Кип. — Аз се задържам на повърхността по-добре от теб.

— Какво ще правим, ако ни видят? — попита Сансон.

Куражът на Кип едва не го напусна. Какво можеха да направят? Да бягат? Да се спасяват с плуване? А и къде можеха да отидат? Селото гореше, а наоколо имаше само ниви. Мъже с кучета и коне щяха да ги открият за нула време.

— Преструвай се на умрял — каза Кип. В края на краищата те едва ли щяха да са единствените тела във водата. Всъщност не, не беше вярно — толкова нагоре по течението щяха да са единствените. Ако някой от войниците осъзнаеше това, бързо щяха да се превърнат в истински трупове.

Дори толкова далеч от планините водата бе студена, но не и ледена. Кип се потопи в нея и течението го повлече към селото. Сансон го последва. Подминаха първия завой и тъкмо се приближаваха към мястото, където Кип бе влязъл в реката първия път, когато той съзря недостатъка на плана си.

Да се правят на умрели означаваше, че точно в най-опасните участъци от реката, местата, където на него и Сансон най-много ще им се иска да гледат и да слушат, за да разберат дали не са открити, ще трябва да държат ушите си под водата, а очите си — вперени в облаците над тях. Ако войниците ги откриеха, планът на Кип гарантираше, че двамата няма да го разберат, докато не стане прекалено късно.

Не можеше да го направи. Трябваше да излязат от водата. Кип погледна назад. Сансон вече лежеше по гръб и се носеше по течението, с уши във водата и отпуснати крайници. Течението го бе издърпало към другия бряг и по-лекото му тяло се бе изравнило с това на Кип. Ако излезеше от реката сега, Сансон нямаше да разбере. Кип не би могъл да грабне приятеля си, без да вдигне толкова шум, че да събуди всеки на сто крачки околовръст.

Някакъв глас заговори от сумрака на речния бряг.

— Да, ваше величество. Смятаме, че притеглящият се е покатерил на онова дърво. Кучетата го проследиха дотам и го загубиха.

Кип видя първо факлата. Някой се приближаваше към брега само на пет-шест крачки по-надолу. Първата му мисъл — да заплува с всички сили — щеше да го погуби. Той загреба с ръце веднъж, два пъти, за да се оттласне надолу по течението, после се отпусна неподвижно. Студената вода покри ушите му и заглуши всеки звук, с изключение на отчаяното туптене на пулса му.

Брегът тук се издигаше на крачка и половина височина — достатъчно, за да може Кип, дори и легнал по гръб, да види мъжа. Той беше на по-малко от две крачки от него и трепкащата оранжева светлина на факлата озаряваше властно лице. Макар светлината да го правеше по-топло, в това лице имаше нещо поначало студено, неприятна насмешка, спотайваща се в ъгълчетата на устата. Крал Гарадул — защото Кип изобщо не се съмняваше, че това е той, макар да го гледаше само от половин секунда — още нямаше трийсет, но вече бе плешив, а останалата около ушите му коса бе сресана надолу и падаше до раменете. Имаше голям нос, стърчащ над безупречна къса брада, и гъсти черни вежди. Взираше се нагоре по реката и дори на светлината на факлата на челото му личеше изпъкнала вена. Взираше се към отсрещния бряг, откъдето бе минал Кип. Гневният му въпрос прозвуча само като тихо мърморене през водата, покрила ушите на момчето.

После кралят се обърна, точно когато Кип започна да се отдалечава от него. И то наляво, в неговата посока. Кип не помръдна, но не защото бе умен. Усети как в студената вода между краката му се разлива топлина.

Единствено факлата, която се намираше точно между краля и Кип, спаси момчетата. Очите му се плъзнаха точно по тях, но заслепен от тази светлина в мрака, той не видя нищо. Обърна се, изруга и изчезна.

Кип продължи да се носи по реката, отпуснал глава назад, почти без да вярва, че е жив. Водата бе студена, звездите приличаха на дупчици от карфица по мантията на Оролам, простряна отгоре. Бяха по-красиви, отколкото някога бе осъзнавал. Всяка имаше свой собствен цвят, свой собствен оттенък: блестящи рубини, смайващи сапфири, а тук-там дори някой неуловим изумруд. В разстояние на може би двайсет крачки Кип се носеше по реката в пълен покой, запленен от тази красота.

А после се блъсна в една скала. Първо кракът му се удари в нея и това го завъртя напряко на течението. После друга скала, почти цялата под водата, закачи ризата му и го преобърна с лицето надолу. Той се задави, размаха ръце — и замръзна от страх, щом осъзна колко шум е вдигнал.

Малко по-надолу Сансон бе надигнал глава от водата и се взираше с ужас в него. Как можеше Кип да вдига толкова шум? Той извърна очи, засрамен.

Продължиха да се носят мълчаливо в продължение на една безкрайна минута, като се взираха в тъмнината и чакаха да видят дали няма да се появят войници. Стараеха се с всички сили да избягват скалите, бяха насочили крака надолу по течението и гребяха леко с ръце, за да се задържат на повърхността. Но не се появи никой.

Държаха се колкото може по-близо един до друг, макар Кип да знаеше, че това е неразумно. Две тела, плуващи отделно, можеше да не привлекат внимание, но две, плуващи едно до друго? Въпреки това той не се отдалечи. Тишина обгърна момчетата, докато се приближаваха все повече към моста, където тази сутрин бяха убити приятелите им. Струваше им се, че е било много отдавна.

А после Кип я видя — лежеше на брега. Войниците, убили Иза, бяха измъкнали стрелите си от трупа. Но освен да я преобърнат, не я бяха преместили. Иза лежеше по гръб с отворени очи, обърнала глава наляво към Кип, а тъмната ѝ коса се стелеше във водата. Едната ѝ ръка беше вдигната над главата, но не се полюляваше на течението, а бе вкочанена като повалено дърво. Долната страна на ръката ѝ и дори лицето ѝ бяха придобили ужасен лилав цвят от насъбралата се кръв.

Кип стъпи на хлъзгавите камъни по речното дъно, за да отиде при нея. Тъкмо се канеше да се изправи, когато някакво шесто чувство го възпря. Той се поколеба и без да се надига от водата, се огледа.

Ето там! Един войник стоеше на пост на моста и само главата му се подаваше. Значи не бяха глупави. Бяха решили, че който и да е този притеглящ, на когото са попаднали, ще има благоприличието да се върне и да погребе приятелите си.

Течението отнасяше Кип надолу. Липсата на решение всъщност беше решение.

Но какво можеше да направи? Да се бие с войниците? Щом имаше един, можеше да има и десет, а ако имаше десет, можеше да има и сто. Кип не беше боец, беше още дете. Беше дебел, а силите му — жалки. Дори един щеше да му дойде много.

Извърна се от трупа на Иза и пак се отпусна във водата. И без това не искаше да я помни такава. Буца заседна в гърлото му, толкова твърда и плътна, че заплашваше да го задуши. Само страхът от войника горе му попречи да заплаче, докато се носеше под Зеления мост.

Дори не се сети за кинжала в орнаментираната кутия, вързана на гърба му, докато не се озоваха далеч надолу по течението. Би могъл да се опита; би могъл поне да излезе от водата и да хвърли един поглед. Иза заслужаваше нещо повече.

Скоро навлязоха в селото, където реката течеше през по-тесен и дълбок канал, ограден от двете страни с големи камъни и пресичан тук-там от здрави дървени мостове.

Някои части от селото все още горяха, макар че Кип не знаеше дали защото са от по-сурово дърво, или защото огънят се е разпространил по-бавно в тези райони и едва сега стига до тях. Скоро видяха първия труп. Беше на кон. Все още впрегнат в каруца, пълна с портокали, той явно бе уловен в капана на пламъците в една част от селото, която сега тлееше, и подлуден от огъня, се беше хвърлил в реката. Каруцата го бе последвала и или го бе смазала, или го бе удавила. Още имаше неотнесени от водата портокали.

Кип си помисли, че конят и каруцата може да са на семейство Сендина. Сансон, който никога не бе страдал от прекалена сантименталност, взе няколко портокала и ги напъха в джобовете си.

Всъщност беше прав. Кип не беше ял цял ден и макар че досега изобщо не се сещаше за това, изведнъж откри, че е гладен като вълк. Въпреки чувството, че ще повърне, също посегна над полупотопения във водата кон и взе няколко портокала.

Наближиха водния пазар. Ставаше все по-горещо. Кип чу странни врясъци. Отпред имаше още огньове.

Водният пазар представляваше малко кръгло езеро, чието дъно редовно се почистваше, за да се поддържа еднаква дълбочина. Говореше се, че едно време и реката, и селото били много по-големи. Реката била плаваема от водопадите чак до Лазурното море, а също и по цялото разстояние от Ректън до планините, и това водело тук търговци от всичките Седем сатрапии, жадуващи за прочутите тирейски портокали и други цитрусови плодове. Сега обаче само най-плитко газещите плоскодънни лодки можеха да извършат това пътуване, а броят на разбойниците, които с удоволствие биха избавили търговците от всичко ценно, убеждаваше повечето фермери да пращат портокалите си с по-бавните, тежко въоръжени и далеч не толкова печеливши кервани. Дори най-дребните твърди и дебелокори портокали, пращани по кервани, изгниваха много преди да са стигнали до далечните дворци, където благородници и сатрапи бяха готови да платят цяло състояние за такъв деликатес. Така че почти всяка година някой млад фермер опитваше да се спусне по реката и в редки случаи успяваше да се добере до Гаристън и да се върне у дома с цяло състояние — ако успееше да избегне разбойниците и по обратния път, разбира се.

Но в по-голямата си част търговията, за която бе построен водният пазар, отдавна бе отмряла. Селяните го пазеха от гордост и за своя собствена употреба. Всички пътища бяха построени около водния пазар и всички складове се намираха по бреговете му, затова селяните поддържаха баржите и обикаляха по кръга всеки пазарен ден, спазвайки правила и етикет, които никой външен не би могъл да проумее. По средата на водния пазар имаше остров, свързан със северния бряг чрез подвижен мост.

И когато островът изплува пред очите им, Кип видя откъде идват врясъците. Подвижният мост бе спуснат и стотици животни бяха изпълнили острова, уловени в капан от пламъците, които настъпваха зад тях. Дори самият мост, огъващ се под тежестта на десетки коне, овце, прасета и гротескен килим от плъхове, димеше в единия край. Впрегатният кон на тухларя бе подбелил очи от страх и изглеждаше сякаш всеки миг ще се втурне нанякъде, макар да не можеше да се каже накъде. Островът преливаше от животни — бяха наблъскани едно до друго по целия малък кръг и моста.

Кип бе толкова погълнат от тази гледка, че не усети как се отнася към средата на реката между пристанището и острова.

— Учителю, ужасно е горещо — обади се глас зад и над него.

Кип запляска във водата и се обърна. Върху издигнатия бряг на пазара стоеше младеж, малко по-голям от самия него. Носеше само червена препаска. Къдравата му черна коса и голите му гърди блестяха от пот. Гледаше през рамо, явно към някакъв човек зад себе си. Кип не можеше да види нищо от въпросния човек, но не изчака. Мислеше, че сигурно са чули пляскането му във водата, но явно ревът на пламъците бе заглушил звука.

Даде знак на Сансон и заплува към стената. Приятелят му го последва.

Учителят на младежа каза нещо, но думите се загубиха сред шума. Кип и Сансон се вкопчиха в стената и се притиснаха колкото може по-плътно към нея. Чуха мъжа да казва:

— Виж това.

Въртящо се ласо от огън прелетя над главите им, уви се около една от подпорите на подвижния мост и залепна за нея. Останалата част от въжето изчезна, но там, където бе уловило подпората, тя започна да тлее, малки пламъчета запълзяха по дървото, стърчащите от него трески почерняха и се сгърчиха и във въздуха се издигна дим.

Кип се почувства едновременно ужасѐн и запленен. През всичките години, докато бе помагал на майстор Данавис, той никога не бе правил подобно нещо.

— А сега опитай ти — каза мъжът.

Известно време не се случи нищо. Кип хвърли поглед към Сансон. И двамата се бяха долепили до стената, разперили широко ръце, за да се вкопчат здраво. Кип изпита внезапното чувство, че притеглящият им играе номера. Той знаеше, че са тук — говореше уж на ученика си само за да ги накара да останат на място. И сега двамата притеглящи заобикаляха от другата страна. Трябваше да се хвърли да плува още сега, с всички сили.

Опита се да преглътне страха си. Сансон го гледаше. В неговите очи също имаше тревога, но едва ли разбираше какво си мисли Кип.

И тогава над тях прелетя огнено колело. Животните на моста и острова замучаха, забляха и зацвилиха, загрухтяха. Колелото се дръпна назад и се разви, образувайки камшик — нещо подобно на онова, което бе запратил преди малко майсторът притеглящ, само че много по-голямо. И това бе дело на младежа?

Камшикът се стрелна напред, но не към подпората на моста. Вместо това изплющя звучно по хълбока на коня на тухларя. Обезумяло от болка и страх, старото животно се хвърли напред. Кип чу как момчето се смее, когато конят връхлетя право срещу перилата на подвижния мост. Те се нацепиха и се строшиха. Няколко прасета и тънкорунни овце паднаха във водата.

Внезапно забелязал бездната, конят се опита да спре, но копитата му застъргаха по дъските само за миг, плъзнаха се и той рухна във водата с главата напред. Пръските долетяха чак до Кип и Сансон.

— Какви са тия глупости?! Това ли ти казах да направиш? — викна майсторът притеглящ.

Кип бързо премести поглед от животните във водата към моста. Подпората тъкмо пламваше. Щом огънят стигнеше до самия мост, животните щяха да пощръклеят, също като коня. Кип не мислеше, че мостът ще се подпали бързо, но не можеше да е сигурен.

Ако със Сансон искаха да се измъкнат, най-краткият път бе под претоварения мост пред тях, през водопада и надолу по реката. Другият вариант бе да заобиколят кръглото езеро, което означаваше през цялото време да са открити за погледите на притеглящия и неговия чирак. Накъдето и да тръгнеха, по някое време щяха да ги видят.

От падналите във водата животни само конят можеше да плува добре. Той се устреми към другия край на водния пазар, надалеч от момчето и огъня. Овците блееха диво и пляскаха с късите си крачета. Прасетата квичаха, мятаха се едно към друго и хапеха.

Над тях се разнесе звучен шамар и вик на болка.

— Никога не прави каквото не съм ти заповядал, Зимун! Ясно ли е?!

Майсторът продължи да крещи, но Кип вече не го слушаше. Вниманието на двамата притеглящи бе отвлечено. Сега или никога! Той вдиша бързо няколко пъти, кимна на Сансон — който изглеждаше ошашавен, — оттласна се от стената и заплува към подвижния мост.