25.

— Трябва да направиш някои избори, Кип — каза Гавин.

Доколкото Кип можеше да определи, бе прекарал в безсъзнание само секунди, най-много минута. Все още бе тъмно, звездите грееха ярко над главата му, а огънят още не бе опърлил дрехите му, въпреки че лежеше почти до него. Задушаващата маска от червен луксин я нямаше, макар че върху кожата му бе останал лек слой прах, груб и боцкащ.

— Ще те убия! — каза Кип. Не можеше да вярва на никого. Всички бяха лъжци. Всички се грижеха само за себе си. Страхът се надигна и както се случваше понякога, това разпали гнева му — пламенен, буен и неконтролируем. Той седна, впил очи в лицето на Призмата. Мъжът го изгледа хладно, без помен от извинение, просто любопитен какво ще направи Кип, без да обръща внимание на думите му. Кип се зачуди дали би могъл да притегли гигантски зелени шипове от огъня и да го прободе.

„Кип, бъди разумен. Намираш се Оролам знае къде и ще убиеш водача си? И защо? Защото не ти търпи цупенето?

Това не беше опит да те убие, Кип, а урок.“

Кип потрепери. Наистина си бе мислил, че Гавин ще го убие. И точно в това беше смисълът. Той не бе оставил на Гавин друг избор, освен да му покаже, че не може да бъде разиграван, не и от дете. Беше не само голям мъж, но и по-умен, по-твърд, по-опитен — настояваше за уважение.

И това изглеждаше… уместно.

Тази мисъл обаче не спря треперенето на Кип. Макар и само за няколко секунди, той наистина бе мислил, че умира — и нямаше какво да направи. Но този човек пред него беше единственият, който можеше да му покаже как никога вече да не е безсилен. Единственият, който можеше да го научи как да отмъсти за майка си и за Ректън. А Кип смяташе да мълчи просто на инат?

С цялото достойнство, което успя да събере, той седна отново на пъна. Коленете му трепереха, но все пак успя да седне, без да се унижи още повече.

— Извинявай — промърмори и извърна очи. Прочисти гърло, та гласът му да не звучи като квичене. — Какви избори?

Личеше си, че Гавин е малко изненадан, но и доволен, че Кип не се противи. Все пак подмина темата.

— Ти си мой роден син, Кип. Това носи със себе си някои последствия. За теб. — Кип наблюдаваше внимателно лицето му. Мъжът бе изрекъл думите „мой роден син“ без никаква гримаса, без дори да присвие очи. Кип се зачуди дали се е упражнявал, че го казва толкова небрежно. Беше видял част от цената, която трябваше да плати Гавин, признавайки своето бащинство, и въпреки това той го заявяваше, без дори да се навъси срещу заслужаващото въсене съществуване на Кип. Сигурно бе преструвка — та кой би се зарадвал да научи, че е заченал копеле? — но преструвка заради него.

Гавин беше по-добър човек, отколкото Кип би очаквал.

— Да те знаят като мое копеле си има цена — каза Гавин. — Не си израснал в привилегии, но хората, които мразят израсналите в привилегии, ще мразят и теб. Не си получил образование, но онези, които са получили, ще те гледат отвисоко, ако знаеш по-малко от тях. Ако те призная, ще започнеш да привличаш неправилния вид приятели. Хората, които ме ненавиждат, не могат да си го изкарват често на самия мен, защото съм прекалено могъщ, прекалено опасен. Но ще си го изкарват на теб. Не е справедливо, но така стоят нещата. Ще бъдеш следен зорко и както успехите, така и несполуките ти ще имат последствия, които сега не можеш дори да предположиш. Баща ми може да реши да не те признае. Други ще се опитат да докажат, че си измамник. Трети ще се опитат да те използват срещу мен. А четвърти ще искат да се сприятелят с теб, с единствената надежда, че това ще им спечели моето благоразположение. Фалшивото приятелство е отрова, от която бих искал да те предпазя.

„Малко е късно за това.“ Кип си помисли за Овен: Овен, който винаги командваше, който обичаше да му натрива носа със собственото си превъзходство и да твърди, че това са приятелски закачки. Овен, когото Иза бе обичала. Овен, който сега лежеше мъртъв със стрела в гърба.

— Е, какви варианти имам? — попита Кип. — Аз съм този, който съм.

Гавин се потърка по носа.

— Засега можеш да минеш за обикновен ученик. После, когато ти сам решиш, ще те призная публично. Ще имаш време да се ориентираш, да разбереш кои са истинските ти приятели.

— Като ги лъжа?

— Понякога лъжите са ни най-необходими сред приятелите — сопна се Гавин. Млъкна за миг. — Виж, исках само да ти дам възможност…

— Не, съжалявам. Не се… не се сърдя на теб. Майка ми… Помниш ли я как изглеждаше? Искам да кажа, преди да се родя? — попита Кип.

Гавин поклати глава.

— Не я помня, Кип. Изобщо.

Значи не е било точно любов. Пустотата в Кип нарасна. Нямаше семейство, част от което да бъде.

— Ти си Призмата. Предполагам, че много жени искат да са с теб.

— Беше война, Кип. Когато очакваш да умреш, не мислиш как могат да повлияят действията ти на другите след десет години. Когато си виждал приятелите си да мрат около теб, в правенето на любов има нещо, което те кара да се чувстваш жив. Виното се лееше в изобилие и нямаше кой да обуздае един разгорещен младеж, имащ нещастието да е Призмата. Но това не е извинение. Съжалявам, Кип, Съжалявам за всичко, което ти е струвало моето безразсъдство.

„Значи майка ми е прекарала една нощ с теб и е възложила всичките си надежди на това.“ Кип не се съмняваше, че тя с лакти и интриги си е пробила път през поне десетина други жени, които биха се радвали да споделят леглото на Призмата. И бе изпълнила живота си с горчивина заради това?

Насили се да се засмее, макар че сърцето му се късаше. Толкова пъти си бе фантазирал кой може да е баща му, но никога не бе дръзнал да си мечтае, че ще е самият Призма. Във фантазиите му обаче баща му бе принуден да ги напусне по спешност. Правеше го, защото му се налагаше. Но обичаше Кип и майка му. Те му липсваха. Искаше да се върне и щеше да го направи в близките дни. Докато Гавин беше добър човек, но не даваше пет пари за Лина. Нито за Кип. Щеше да се погрижи за него от чувство на дълг. Добър човек. Но в това нямаше любов. Нито семейство, към което да принадлежи. Кип беше сам, отвън, и се взираше през зарешетените прозорци към нещо, което никога нямаше да има.

Това бе все едно да ти връчат ужасно екзотичен подарък, когато ти искаш нещо съвсем обикновено. И все пак, що за неблагодарник беше? Да се оплаква! Да се самосъжалява — защото баща му беше Призмата?

— Извинявай — каза Кип. Взря се в ноктите си, все още разкъсани от употребата на луксин. — Това не е правилно. Майка ми имаше… някои проблеми. Предполагам, че е искала да те постави в безизходица, като се появи с мен. — Не можеше да срещне очите му. Толкова се срамуваше. „Как си могла да бъдеш толкова глупава, мамо? Толкова гадна?“ — Ти не заслужаваш това. Ти ми спаси живота, а аз се държах… ужасно. — Кип премигна, но не можа да спре съвсем сълзите си. — Можеш да ме оставиш където пожелаеш… е, предпочитам да не е на необитаем остров.

Гавин се подсмихна, а после стана сериозен.

— Кип, майка ти и аз сме направили каквото сме направили. Оценявам опита ти да ме предпазиш от последиците на собствените ми действия, но самият ти не ме поставяш в никаква безизходица. Хората могат да си говорят. Не ми пука. Разбираш ли? — Той издиша. — И все пак единствената вреда, която ме интересува, вече е нанесена.

В първия момент Кип не разбра. Вредата вече била нанесена ли? Никой не знаеше, че той е жив.

Освен Карис. Това имаше предвид Гавин. Кип беше предизвикал разрив между него и единствения човек на света, когото той обичаше. Думите, които имаха за цел да го накарат да се почувства по-добре, вместо това засегнаха най-слабото му място. Откакто се помнеше, майка му го караше да се чувства виновен дори само защото съществува. Беше съсипал живота ѝ, като се бе родил. Беше съсипал живота ѝ, защото изискваше прекалено много. Заради него хората я гледаха презрително. Той ѝ бе попречил да осъществи всичко онова, което би могла. Мислено можеше да се опита да отхвърли думите ѝ. Тя не говореше сериозно. Обичаше Кип, макар и никога да не го бе изричала. Не знаеше как го наранява.

Но Гавин беше добър човек. Не заслужаваше такова нещо.

— Кип. Кип! — Гавин изчака, докато момчето го погледне. — Няма да те изоставя.

Видения на заключен шкаф, писъци… писъци… и никой не отговаря.

— Има ли нещо за ядене? — попита Кип и примига. — Имам чувството, че не съм ял цяла седмица. — Мушна се с пръст в гърдите. Направо усещаше как ребрата му стърчат.

Гавин извади от раницата си връзка наденици, отряза една — само една? — и му я подхвърли.

— Утре започваш обучение в Хромария.

— Утве? — попита Кип с пълна уста.

— Ще споделя с теб една тайна — рече Гавин. — Мога да пътувам по-бързо, отколкото някой подозира.

— Можеш да изчезнеш и да се появиш някъде другаде? Знаех си! — възкликна Кип.

— Хм, не. Но мога да направя лодка, която пътува наистина бързо.

— О, това е… изумително. Лодка.

Гавин изглеждаше смутен.

— Работата е там, че не искам никой да знае колко съм бърз. Задава се война и ако се наложи да го разкрия, искам да е изненада. Разбираш ли?

— Естествено — каза Кип.

— После ще трябва да ми кажеш какви са желанията ти. Аз ще се погрижа за някои неща, докато минаваш през посвещаването.

— Посвещаване ли?

— Просто някои изпитания, които ще предопределят остатъка от живота ти. Малко си закъснял, другите ученици вече са започнали, но ще те вмъкнем някак. След посвещаването можеш да останеш и да се обучаваш.

Гърлото на Кип се сви. Щяха да го стоварят сам на един странен остров, без да познава никого, с прекалено малко време, за да се подготви за изпитание, което трябваше да предопредели остатъка от живота му? Но пък, от друга страна, Хромарият бе мястото, където можеше да усвои магията, нужна му, за да убие крал Гарадул.

— А каква е другата възможност?

— Да дойдеш с мен.

Това бе светлина в края на тунела. Сърцето на Кип подскочи.

— И какво ще правиш ти?

— Това, за което ме бива, Кип. — Гавин се взря нагоре, а в ирисите му се вихреха дъги. Усмихна се, но усмивката не стигна до очите му. Когато заговори, гласът му бе студен и далечен като луната. — Ще започна война.

Кип преглътна. Понякога, като гледаше Гавин, имаше чувството, че се взира между дърветата и зърва бегло някакъв великан, който крачи през гората, газейки всичко по пътя си.

Гавин пак сведе очи към Кип. Лицето му омекна.

— Което включва предимно скучни срещи, за да убедя разни страхливци да похарчат пари за нещо различно от приеми и хубави дрехи. — Той се ухили. — Опасявам се, че вероятно си видял от мен повече магия, отколкото повечето от войниците ми. — Очите му се замъглиха. — Е, не съвсем. Изглеждаш ми объркан.

— Не е заради това, което каза, но… — Кип млъкна. Сега, когато въпросът бе наполовина излязъл от устата му, му се стори доста обиден. — С какво всъщност се занимаваш?

— Като Призма ли?

— Да. Хм, господине. Имам предвид, знам, че ти си императорът, но не изглежда…

— Някой да ме слуша, така ли? — Гавин се засмя. — Понякога и на мен така ми се струва. Голата истина е, че Призмите идват и си отиват. Обикновено на всеки седем години. Те притежават всички слабости на обикновените хора, а едни мащабни промени във властта на всеки седем години могат да бъдат катастрофални. Ако една Призма назначи членове на семейството си да управляват всичките сатрапии, а следващата се опита да сложи на тяхно място свои, много бързо се стига до кръв. От друга страна, Цветовете, седемте члена на Спектъра, често се задържат с десетилетия. И обикновено са доста умни, така че с времето Призмите били контролирани все по-изкъсо и получавали религиозни задължения, с които да си запълват дните. Спектърът и сатрапите управляват заедно. Всяка сатрапия има по един Цвят в Спектъра и всеки Цвят трябва да се подчинява на заповедите на своя сатрап. На практика Цветовете често се превръщат в помощник-сатрапи във всяко отношение освен по име. Политическите маневри между Цвят и сатрап, между всички Цветове и Бялата и между Цветовете и Бялата срещу Призмата, общо взето поддържат реда. Всяка сатрапия може да прави каквото си иска на своя територия, стига да не дразни някоя друга сатрапия и търговията да продължава, така че всички имат интерес да обуздават останалите. Разбира се, не е чак толкова просто, но това е същината.

Изглеждаше ужасно сложно.

— Само че по време на войната…

— Аз бях обявен за промахос. Абсолютен властник по време на война. Това изнервя всички, опасяват се да не би промахосът да реши „войната“ да продължава вечно.

— Но ти си се отказал от титлата? — Беше глупав въпрос, осъзна Кип.

Гавин обаче се усмихна.

— И чудо на чудесата, нямаше покушение срещу мен. Черната гвардия не само пази Призмите, Кип. Пази и света от нас.

Оролам! Светът на Гавин изглеждаше по-опасен от онзи, който Кип току-що бе оставил зад гърба си.

— Значи ще ме научиш да притеглям? — попита той. Това бе най-хубавият от всички светове. Щеше да усвои уменията, от които се нуждаеше, без да го оставят сам на странен остров. А и кой можеше да го научи на притегляне по-добре от самия Призма?

— Разбира се. Но първо трябва да свършим някои неща.

Кип изгледа с копнеж връзката наденици, която Гавин продължаваше да държи.

— Например да хапнем още?

Загрузка...