С падането на нощта равнината не потъмня. Отначало Лив нямаше представа защо. Цял ден бе вървяла зад фургона, нахлупила ниско на главата си стар петасос, така че очите ѝ на притегляща да не се забелязват толкова лесно. Беше чула грохота на оръдия, но предположи, че е само за перчене. Нямаше начин армията да е стигнала вече до Гаристън. Тя излезе напред заедно с половината хора от лагера, за да види какво блести толкова ярко.
Равнината бе покрита с толкова народ, че Лив едва не пропусна да забележи признаците за завършила само преди часове битка, колкото и очевидни да бяха. Браздите, издълбани от гюлетата, представляваха просто хлътнатини, които фургоните да избягват. Хлъзгавите кални окървавени пространства до тях бяха само места, където да внимаваш как стъпваш в сумрака. Острият мирис на барут вече се разсейваше.
В момента последните големи войскови редици минаваха през портата, а всички цивилни придружители бяха принудени да чакат, докато войниците влязат и устроят лагер. Лив чу налудничави приказки за големи магически пожари, епична битка, но се отнесе към тях със скептицизъм. Армията на крал Гарадул бе превзела стената за един следобед. Едва ли бе имало кой знае какво сражение. Баща ѝ беше велик генерал. През живота си бе загубил само една битка, и то на косъм. Сигурно беше решил, че няма да завършат строежа навреме, и се беше оттеглил зад градските стени, Вероятно просто бе оставил някакви артилеристи, които да нанесат щети на хората на крал Гарадул, а после да се изтеглят.
От тази мисъл се почувства по-добре. Щом баща ѝ бе избрал да окаже отпор на друго място, значи със сигурност днес не се бе намирал в опасност. Мисълта, че може да се е сражавал и да е загинал на по-малко от левга от нея, а тя да не е усетила нищичко, бе прекалено ужасна, за да я приеме. Толкова се беше увлякла в търсенето на Кип, че дори не бе осъзнала, че са толкова близо до града.
Но всичките ѝ мисли и тревоги избледняха, когато си проби път през множеството, наредило се да гледа стената. Никой не се приближаваше на по-малко от петдесет крачки от нея. Когато Лив най-после се промуши до предните редици, видя защо. Един великански паяк, по-голям от човек, бе окачил на въжета десет-петнайсет трупа — не, не трупове, поне един от омотаните в паяжина вързопи се мяташе. Пред погледа на Лив мъжът измуши глава навън, макар че ръцете му оставаха здраво овързани към гърдите. Загърчи се, увиснал с главата надолу, опитвайки се да освободи ръката си, и се залюля леко. Паякът не забеляза, защото беше зает с друг вързоп на десет крачки оттам.
Лив видя един меч да стърчи забит в земята недалеч от мъжа. Мъжът успя да освободи дясната си ръка и започна да дърпа омоталите го паяжини, но не можеше да ги разкъса. После видя меча. Залюля се и посегна към него. За малко не го достигна.
— Оролам да го пази! — прошепна някой в тълпата.
— Вижте паяка!
Паякът бе застинал, сякаш дочул нещо. После се обърна точно когато мъжът се люшна по-надалеч. Очите му сияеха в противно зелено.
Ръцете на мъжа се свиха около дръжката на меча точно когато паякът скочи. Мъжът замахна, не улучи и челюстите на паяка се сключиха около врата му. За един ужасен миг цялото тяло на мъжа се напрегна и лицето му се сгърчи от болка. После страховитите челюсти стиснаха и отхапаната глава падна на земята и се затъркаля. Ръката на мъжа — която още стискаше меча — продължи да потръпва няколко дълги секунди, докато кръвта бликаше от шията му по земята. После оръжието се изплъзна от пръстите му и се заби в земята — на същото място, откъдето го беше взел.
Паякът впи уста в кървящата шия и започна да се храни.
Лив чу как някой повърна. Други мърмореха молитви и ругатни.
Тя стоеше вцепенена, като всички останали. Накрая паякът притисна ръката на мъжа обратно към гърдите му и го омота отново в паяжини. После вдигна главата и я сложи при тялото.
Докато я закрепваше и омотаваше, един от другите вързопи се размърда.
— Гледам го вече от два часа — рече един мъж до Лив. — Никой от тях не се измъква. Онзи там измина трийсетина крачки, преди паякът да го изкорми. Други двама се опитаха да се бият срещу него заедно. Но винаги става едно и също. Знам го, но не мога да спра да гледам.
Винаги ставало едно и също ли? Лив погледна към първия мъж и разположението на меча под него. Беше същото като преди — абсолютно същото. Кръвта, събрала се под отхапаната глава, бавно се стопяваше в нищото. Това не беше убийство — беше представление. Което не го правеше по-малко впечатляващо.
— Какво правиш? — извика някой зад Лив.
Тя изобщо не бе усетила, че е тръгнала напред, но не спря. С приближаването ѝ ставаше все по-очевидно, че е права. Докато вървеше, естествено, вторият мъж се освободи и побягна. А паякът пак застина и се обърна. Тълпата зад Лив ахна. Паякът се втурна със страшна скорост… право към нея.
Лив замръзна и страх стегна гърлото ѝ. Паякът спря точно пред нея, щракаше с огромните си челюсти, вдигнал предните си крака да я сграбчи. Прекалено уплашена, за да помръдне, Лив гледаше как челюстите щракат на по-малко от десет крачки пред лицето ѝ. Щрак-щрак…
Беззвучно?
Лив вдиша — не бе осъзнала, че е затаила дъх. Присви очи и видя, че земята около нея е опасана с надвиолетови спусъци. Гениално. Пристъпи наляво. Паякът не помръдна, преди тя да навлезе в съседната зона, а после бързо се озова до нея. Сега, от толкова близо, Лив видя, че пещерата зад паяка изглежда съвсем погрешно. Изобщо не бе толкова дълбока, колкото изглеждаше от петдесет крачки. Беше като картина: посредством светлини и сенки се създаваше впечатление, че тук има цяла пещера, докато всъщност нямаше никаква. А самият паяк бе изтъкан изцяло от основните, стабилни луксинови цветове, напластени така, че да не е очевидно, че е луксиново творение.
Когато Лив подмина спусъците, чудовището се втурна отново подир „избягалия“ мъж, който обаче някак си не се бе възползвал от последните трийсет секунди, за да се измъкне. Паякът го изкорми, точно както бе казал онзи човек.
Лив докосна стената и моментално забрави за гениалността на паяковото представление. Жълтият луксин тук бе безупречен. Беше самото съвършенство.
Забравила къде се намира, тя притегли директно от жълтото сияние на стената. Навремето маговете бяха разработвали притегляне от жълт луксин като идеалния източник на светлина — поне за жълтите, — но така и не бяха постигнали особен успех. Винаги се губеше нещо, винаги беше неефективно. Но при стена, дълга цели левги, ниската ефективност нямаше значение. Лив притегли в ръката си малка факла от твърд луксин. Щеше да вижда стената по-добре, ако е озарена от втори източник на светлина. Понякога притеглящите скриваха в творенията си неща, които…
— Хей! Госпожице! Какво правите тук? Всички притеглящи трябва вече да са зад стените.
Сепната, Лив видя към нея да идва прошарен стар войник с униформата на тирейски сержант. На колана му имаше хубави пищови с колесен затвор и празна ножница. Лицето му бе оцапано от барут или дим и по ръцете му имаше превръзки. Докато се приближаваше, хвърли поглед към предмишниците на Лив.
— Аз, ъъъ… — Тя отчаяно се помъчи да си спомни лъжата, която бе подготвила, ако някой я попита за липсата на цветни ленти.
— Омаяна сте от стената Ярка вода. Знам, с всички притеглящи е така. Къде са ви ръкавелите?
Ръкавели ли? Лив предположи, че има предвид цветните предпазители за китките, които носеха всички други притеглящи.
— Ами аз… бях поканена на празненството на цветните лордове снощи и пийнах малко повечко. Заспах зад един храст и моята част или не ме е намерила, или са решили, че ще е забавно да ме оставят там кажи-речи, хм…
— Гола?
Лив се изчерви от безочието на лъжата си.
— Имам късмет, че очилата ми още са у мен — каза тя и му показа жълтите очила, прибрани в един джоб.
— Сигурно и аз щях да пия много, ако ме бяха поканили на онова празненство. Сложете си очилата и вървете към портата. Ще ви пуснат. После отидете при интендант Зид. Той е гадняр и ще ви създаде куп проблеми, но… Уф, да му се не види. Елате, ще ви заведа. Такъв съм си аз, сержант Галан Делело, не мога да устоя на нацупени устенца и завеян поглед.
— Ама вие!… — възкликна Лив.
— Шегичка, шегичка — успокои я Галан. — Всъщност ми напомняте за дъщеря ми. И ако тя е завеяна, наследила го е от баща си. Хайде. — И се обърна. — А вие, проклети глупаци, не разбрахте ли, че това не е истинско? Само представление. Стига сте си губили времето. — Удари по стената, за да подчертае думите си, и при острия звук половината тълпа се сниши.
Като си мърмореше под нос, той я отведе до портата. През нея продължаваха да влизат войници. Бяха оставили тесен проход от едната страна за вестоносци, благородници и притеглящи. Стражите познаха сержанта и го пуснаха да мине веднага.
Зад стената той бързо закриволичи между палатките и се намърда в началото на една опашка от войници с по-нисък ранг, за да говори с интенданта.
— Трябват ми жълти парцалки за това момиче — заяви на тила на интенданта, едър гърбав мъж, който тъкмо даваше няколко меча на някакъв млад войник.
Интендант Зид се обърна.
— Не я познавам. Не е от подразделенията, които снабдявам. И дума да не става.
— Проблеми ли ще ми създаваш? Тази вечер? Ах, ти, побъркан дърт мухльо, да не искаш да ти тегля един шут в задника?
— Мухльо ли? Идваш да ми опяваш като бабичка, а очакваш вино и рози? Би трябвало да ти смачкам грозния нос — рече гърбавият.
Галан се засмя и потърка носа си, който явно бе чупен много пъти.
— Доколкото си спомням, веднъж-дваж се опита.
Интендантът се ухили и ужасът на Лив се стопи, щом осъзна, че двамата са приятели.
— Знам, че се радваш да ме видиш жив — рече Галан. — Така че просто ми направи услуга и дай на момичето парцалките.
— Жълти, викаш? — промърмори Зид. Изсипа мечовете на тезгяха, без да обръща внимание на младия войник, който се опита да ги улови всичките, не успя и едва не се намушка.
— Да — отвърна Лив.
Той грабна един списък.
— Име?
— Лив.
Той бързо прегледа списъка.
— Няма никакви Лив, съжалявам. В цялата армия няма жълта притегляща на име Лив.
Устата ѝ пресъхна.
— Ти и ти — каза Зид и посочи двама от войниците, които чакаха изнервено на опашката. — Арестувайте тази жена. Ще трябва да докладваме за самозванец…
— О, в името на Оролам, Зид, за каква я мислиш, за шпионка? Та тя сигурно няма и шестнайсет! Кой шибан глупак ще прати едно бебе да ни шпионира?
При думата „шпионка“ краката на Лив се подкосиха.
— Може би някой много хитър глупак, който мисли, че ще я отпишем точно поради тази причина — каза Зид; излъчваше съмнение от всяка своя пора. — Казват, че Гавин Гайл го направил. Казват, че някакво момче в палатките на лечителите било собственото му копеле. Кой би пратил дете, питаш? Онези лукави копелдаци, ето кой. — Кимна неопределено към Гаристън.
— На седемнайсет съм — обади се Лив. Какво? Кип беше в палатките на лечителите? Болен ли беше? Или ранен? Беше прекалено смутена и уплашена, за да се зарадва, че току-що е получила първите сведения за местонахождението на Кип.
— Стига, Зид, тези списъци стават само да си избършеш задника с тях, когато започне битката, и ти го знаеш. Сякаш никога досега не си го пра…
— Хвана се! — възкликна Зид. Отметна глава и се засмя. Хвърли през масата чифт жълти ръкавели. — Това беше заради шегата ти с „мухльото“. Сега сме квит.
— Квит ли? Изобщо даже не сме квит — рече Галан, но се усмихваше. — Е, дългът ме зове. Беше ми приятно да се запознаем, Лив, и ако някога ти се удаде възможност, натрий носа на тоя тук, става ли?
— С удоволствие — отвърна Лив с усмивка въпреки премалата в стомаха си, сякаш се радваше да се включи в шегата.
След минутка остана сама и надяна ръкавелите. Сега оставаше само да спаси Кип и Карис. В края на краищата колко трудно можеше да е това?
Не за първи път през последните дни ѝ се прииска да ругае, да хвърля каквото ѝ попадне, да хленчи и да се оплаква, и — може би само мъничко — да си поплаче. Вместо това си пое дълбоко дъх и навлезе в лагера.