Черната призма

84.

„Не съм достатъчно важна за това“, помисли си Лив, когато лорд Всецветни се върна на върха на хълма, където тя стоеше вързана. От мястото си можеше да види как една позната фигура взе голям червен жребец от някакъв коняр и го яхна. Кип. Ако се обърнеше, нямаше начин да не я забележи.

За миг Лив не беше сигурна дали иска да я види, или не. Не се и съмняваше какво би направил в такъв случай. Щеше да се втурне нагоре по хълма, пък по дяволите шансовете. Такъв си беше Кип. И сега, и открай време. Не винаги умен, но верен до крайност.

Наведе глава, за да скрие лицето си. Тук за Кип имаше само смърт. И естествено, той се обърна за секунда, докато седеше нестабилно върху едрия кон. После го пришпори и едва не падна от седлото, когато животното се втурна напред.

Лив едва не се ухили при тази гледка, но страховитата фигура на лорд Всецветни заличи всякакъв помен от веселие. Когато мъжът се приближи, тя осъзна, че всъщност не е толкова едър, колкото изглеждаше отдалеч. Белите му дрехи и белият му плащ, закачен на големи сини рогове, стърчащи от раменете му, го правеха да изглежда по-едър от обикновен човек, но всъщност бе по-нисък от Гавин Гайл. Само че сияеше. Все едно вените му бяха пълни с жълт луксин вместо с кръв. Косата му бе оформена в корона от шипове с помощта на жълт луксин и блестеше ослепително, сякаш бе коронясан със самото слънце, а в очите му бушуваше буря от цветове. И сега се взираше в нея.

„Не съм достатъчно важна за това“, помисли си пак тя. Бузата ѝ туптеше и от нея още капеше кръв. Взривът на барутния фургон я бе пратил в безсъзнание и шрапнели я бяха одраскали на няколко места. Не знаеше как са я открили сред всичките тела. Нито пък за какво им е притрябвала.

— Как се озова тук, Аливиана Данавис?

— Предимно с ходене — отвърна тя. Аха, Данавис, това било значи. Знаеха, че баща ѝ командва вражеската армия. А тя глупаво се бе предала в ръцете им. „Адски умно, Лив.“

Бяха заобиколени от свитата на лорд Всецветни: притеглящи с разкъсано хало от всички видове, войници, вестоносци и няколко висши офицери от лагера на крал Гарадул, които изглеждаха явно неспокойни сред всички тези магове, да не говорим за самия лорд Всецветни.

Всецветни взе някакъв странен мускет, висок колкото самия него, вдигна го, закрепи стойката в един прорез на дулото, подпря го пред себе си и се прицели надолу по хълма към сражението. После каза:

— В самия център на онази зелена врата.

— Третата къща отляво ли? — попита един наблюдател.

Лив не знаеше много за мускетите, но знаеше, че не можеш да направиш толкова точен изстрел от триста крачки. Всъщност на разстояние над сто крачки прицелването си беше по-скоро гола надежда. Въпреки това лорд Всецветни си пое дълбоко дъх, примижа над дулото на мускета и стреля.

Мускетът изтрещя.

— Три педи нагоре, една вдясно — съобщи наблюдателят.

Лорд Всецветни подаде мускета на един адютант, който почна да го презарежда, и се обърна към Лив.

— Искам да се присъединиш към мен, Лив. Видях те снощи как ме слушаш. Разбираше ме. Личеше си, че ме разбираш.

Оролам, беше ѝ се сторило, че той я гледа, но после реши, че си въобразява. Слушателите снощи бяха хиляди. И как я бе познал?

— Обичаш баща си, нали, Лив?

— Повече от всичко — отвърна тя. Откъде знаеше името ѝ, още повече пък умалителното?

— А на колко години е той?

— Около четирийсет.

— Стар е значи. За притеглящ имам предвид. Ако не беше притеглящ, би могъл да живее още четирийсет. Но за маг, верен на Хромария, вече е старо куче, нали? Повечето не изкарват до тази възраст. Баща ти трябва да е много, дисциплиниран, много силен.

— По-силен, отколкото си мислиш — каза Лив. Усети прилив на емоции. Кой беше този копелдак, че да говори за баща ѝ? Тя не би позволила на никого да каже лоша дума за него. Баща ѝ беше велик човек. Макар и да бе допускал грешки.

Адютантът подаде дългия мускет на лорд Всецветни. Той го вдигна, закрепи го на стойката и каза:

— Син притеглящ, точно вдясно от караулката при портата.

Лив гледаше ужасена как лорд Всецветни изчаква. Синият маг се бе присвил зад бойниците, подаваше се от време на време да прати смърт към мъжете долу и се скриваше пак. Когато се подаде за пореден път, лорд Всецветни каза:

— Сърцето.

Мускетът изтрещя.

Блесна светлина, пръсна кръв и притеглящият изчезна от поглед.

— Рамото, ваше ляво — каза адютантът. — Една педя вляво и три пръста нагоре.

Лорд Всецветни върна мускета на мъжа и учтиво му благодари. После попита Лив:

— Когато му дойде времето, ще им кажеш ли?

— Да им кажа? За баща си ли? — Лив се поколеба. — Ще направя каквото е нужно.

— Каквото е нужно. Интересно как те го правят нужно, нали? Ами ако не успеете да се върнете в Хромария навреме? Ще убиеш ли баща си сама, със собствената си ръка? Ами ако той те помоли да спреш? Ами ако те умолява?

— Баща ми не е такъв страхливец.

— Избягваш въпроса. — В очите на лорд Всецветни се вихреше оранжево. Лив никога не бе харесвала особено оранжевите. Винаги я правеха неспокойна. Когато тя не отговори дълго време, Всецветни каза: — Напълно те разбирам. Когато основах своя собствен Хромарий, отначало аз също им подражавах сляпо. Въпреки това, което съм. Една от ученичките ми разкъса своето хало и я убих със собствените си ръце. Не беше първата, умряла заради невежеството на притеглящите, нито пък последната, но беше началото на края. След като я убих, разбрах, че съм постъпил неправилно. Не можех да се отърся от това.

— Притеглящите полудяват. Като теб. Обръщат се срещу приятелите си. Убиват хората, които обичат.

— О, несъмнено. Понякога. Някои хора не могат да се справят със силата. Някои ти изглеждат свестни, докато не им дадеш роб, а после се превръщат в тирани, които пребиват и насилват роба си. Силата е изпитание, Лив. Всяка сила е изпитание. Ние не го наричаме „да разкъсаш халото“. Ние му казваме „да счупиш яйцето“. Никога не знаеш що за птица ще се излюпи. Някои се раждат деформирани и трябва да се усмъртят. Това е трагедия, но не и убийство. Как мислиш, баща ти би ли се справил с малко допълнителна сила? Великият Корван Данавис? Безкрайно талантлив притеглящ, който въпреки това е притежавал дисциплината да изкара до четирийсет?

— Не е толкова просто — каза Лив.

— Ами ако е? Ами ако Хромарият е запазил това чудовищно деяние само защото така се задържа на власт? Като плаши сатрапиите, твърдейки, че само той може да обучава хората, родени с таланта да притеглят — разбира се, срещу определена цена, — и че само той може да възпре притеглящите, които полудяват, тоест всички. По този начин се поддържа вечно нужен, вечно могъщ, а като раздава притеглящи на сатрапиите, се поставя в центъра на всичко. Кажи ми, Лив, ако съдиш за Хромария по плодовете му, намираш ли го за място на любов, мир и светлина — както човек би очаквал от свещения град на Оролам?

— Не — призна Лив. Дори не знаеше защо го защитава, освен от инат. Хромарият бе всичко, което тя мразеше, и омърсяваше всяко нещо, до което се докосне. Включително и нея. Имаше дългове там и не можеше да се залъгва, че бягството ѝ към Тирея заедно с Кип не е отчасти бягство от дълга ѝ към Аглая Красос и Рутгар.

— Истината, Лив, е, че ти знаеш, че съм прав. Просто те е страх да признаеш, че си била на грешната страна. Разбирам те. Всички те разбираме. Има добри мъже и жени, които се бият срещу нас, добри хора! Но те са заблудени, мамени. Болезнено е да се откажеш от една лъжа, но е още по-болезнено да живееш с нея. Виж какво правя аз. Освобождавам един град, който е наш по право. Прехвърлят Гаристън от нация на нация, все едно е курва, от която всеки може да се възползва. Това не е правилно. И трябва да престане, но тъй като никой друг не иска да му сложи край, ще го направим ние. Нима тази земя не заслужава свобода? Нима тези хора трябва да плащат, задето двама братя — никой от които не е роден тук и не дава пукната пара за това място — са се сражавали тук? Колко дълго трябва да плащат?

— Не бива — каза Лив.

— Защото не е справедливо.

Той взе отново дългия мускет от адютанта.

— Червен притеглящ, над портата. Главата.

Лив се загледа. Битката пред Портата на Майката не се виждаше много ясно през целия този дим и проблясъци на магия. Но тя видя как кавалерията на крал Гарадул стигна до портата, зареди мускетите си и стреля по хората горе на стената. И все пак сякаш конниците чакаха нещо, озадачени, че то още не се е случило. Мускетът на лорд Всецветни изтрещя и миг по-късно на кулата на портата за миг лумна ярък проблясък. Лив се радваше, че не вижда всичко.

— Право в целта, лорд Всецветни — каза адютантът. — Великолепен изстрел!

— Махайте се! Оставете ни. — Върхът на хълма бързо опустя, с изключение на адютанта, на когото Всецветни даде знак да остане. После лордът се обърна към Лив. Не се усмихваше. — Не обичам да убивам притеглящи — каза той. — Мразя го. Но в случая правя каквото се налага. Искам да се присъединиш към мен, Аливиана.

— Защо? Защо аз? Че аз съм само бихром, не особено могъщ, без влияние.

Той изпръхтя.

— Готова ли си за отговора на този въпрос? Искаш ли да пораснеш, Аливиана? Искаш ли сурови истини? Защото те са единствените, които познавам през последните шестнайсет години.

— Готова съм — каза тя.

— Искам те, защото си притегляща, а всеки притеглящ е ценен за мен. И защото си тирейка — тази страна ще има нужда от доста успокояване, след като спечелим, а аз не съм тиреец. И защото си дъщеря на Корван Данавис.

— Знаех си! — процеди тя.

— Слушай, тъпачко! Слушай, иначе изобщо не си годна за ролята, която съм ти определил.

Това я накара да млъкне.

— Понеже си дъщеря на Корван, храня известна надежда, че си поне наполовина толкова интелигентна като него. Ако е така, ще бъдеш забележителна съюзница. Имам нужда от умни предводители. Но няма да те лъжа. Надявам се, че преминаването ти на наша страна ще освободи баща ти от хватката на Хромария. Подозирам, че той служи на Призмата само защото те държат в ръцете си. Ако е вярно, Корван може да мине към нас, а разполагаме ли с генерал с неговата репутация, това би могло да предотврати по-дълга война. Ето колко страх вдъхва баща ти. Хората дори не искат да излизат срещу него. По време на Войната на Призмите враговете му използваха далекогледи, за да видят кой генерал командва битката. Ако се окажеше баща ти, се оттегляха, за да се сражават друг ден. Ето колко добър е баща ти и би било глупаво от моя страна да пренебрегвам възможността да се бие за мен. Ако си мислиш, че те манипулирам, права си. Ще те използвам. Ти си важна. Хромарият също би те използвал. Даже вече те използва. Порасни и го осъзнай. Просто аз ще бъда честен с теб. И моята честност ти дава избор. Това е повече, отколкото ще получиш от тях. — Очите му бяха нашарени в червено и оранжево, като пламъци.

Той беше прав. Казваше самата истина. А щом това бе истина, дали пък всичко не беше?

— Крал Гарадул изби цялото ми село.

— Да. Дори взе някои от моите притеглящи да му помагат.

Лив бе очаквала той да отрича, да търси извинения.

— И въпреки това искаш да му служа?

Лорд Всецветни понижи глас.

— Кралете не живеят вечно. Особено безразсъдните.

Мощна експлозия разтърси стената вляво от портата. Мнозина от защитниците изпопадаха, а някои дори полетяха през ръба, но когато димът постепенно се разнесе, на Лив ѝ се стори, че зарядът трябва да е бил поставен от другата страна на стената — щетите там изглеждаха далеч по-големи, цели редици къщи бяха буквално заличени. От кавалерията се надигнаха радостни викове, когато през дима се видя зейналата пробойна.

— Виждаш ли, хората от Гаристън ни помагат. Искат да бъдат свободни.

Но Лив почти не го чуваше. Току-що бе видяла през мъглите на бойното поле нещо, от което ѝ секна дъхът. Кип. И не само Кип. Кип и Карис заедно препускаха към мелето. За миг Лив не проумяваше. Да не би Кип и Карис да бяха сменили страните? Да не се биеха да освободят Гаристън? После очите ѝ проследиха накъде се насочват. Пътят им водеше право към крал Гарадул.

Крал Гарадул, когото Кип мразеше, задето бе изтребил цялото им село и бе убил майка му.

Преследваха ги половин дузина Огледалци на коне.

— Колко ценна съм за теб? — попита Лив.

— Вече ти казах.

— Тогава съм твоя, при едно условие.

Червеното се оттече от очите му, заменено от оранжево и синьо.

— Спаси приятелите ми. Него и нея. Двамата, които онези Огледалци преследват. — Тя посочи.

Лорд Всецветни даде рязък знак на адютанта да се приближи. Мъжът дотича с дългия мускет.

— Искаш да убия няколко съюзници, за да спечеля един — рече лорд Всецветни. — Търгуваш с живот като…

— Като пораснала — каза остро Лив.

— И то наистина бързо. Но аз не си купувам вярност. Ще направя каквото мога, за да спася приятелите ти. Като дар за теб, независимо какво решиш. — Той се прицели с мускета и стреля. Един Огледалец, препускащ към Карис, умря сред проблясък и пръски кръв. Лорд Всецветни подаде да му заредят мускета.

— Така че не взимай това под внимание при преценката си, но кажи ми сега, Лив, на кого ще служиш? На мен или на Хромария?

„Вярност към един. И само към един.“

Не съществуваше добър избор. Не съществуваше добра страна. Когато се бе опитала да постъпи правилно, бе принудена да шпионира най-големия си благодетел. Хромарият извращаваше дори обичта на хората един към друг. Всичките ѝ познати казваха, че лорд Всецветни е чудовище, но пък всичките ѝ познати бяха покварени от Хромария. Добре де, лорд Всецветни може да не бе съвършен. Гавин също не беше. Единствените невинни в случая бяха хората от Тирея. Те заслужаваха да са свободни. Ако се налагаше Лив да се бие, нямаше да се бие за потисниците им. „Вярност към един“? Една Данавис трябваше да избере на кого ще служи? Добре тогава.

Лив си пое дълбоко дъх и направи официален тирейски реверанс.

— Лорд Всецветни — каза с равен глас, гледаше го в очите. — Ваша съм. Как мога да ви служа?