Черната призма

13.

Гавин притегли синя плоскост — тънка и почти незабележима върху водата.

— Направи го само за да ме изнервиш, нали? — попита Карис.

Гавин се ухили и стъпи на скула. Протегна ръка на Карис и ѝ се поклони. Тя го пренебрегна и скочи на борда.

Тъкмо когато стъпваше, той вдигна кила и скулът се разлюля под краката ѝ. Тя писна… и Гавин я улови с възглавница от мек зелен луксин, който бързо прие формата на седалка. После вдигна седалката, постави я в предната част на скула и привърза раниците на двамата към палубата в краката си.

— Гавин, няма да седя, докато ти… — Тя се опита да стане и той изстреля скула напред. Понеже нямаше за какво да се хване, Карис падна назад в седалката и писна пак. Гавин се засмя. Тя беше един от най-добрите воини на Хромария, но все пак пищеше, когато я изненадат.

Карис го стрелна с поглед, едновременно ядосан и развеселен.

— Мислех, че обичаш да ти се подкосяват краката — рече той.

— Ти вече имаше своя шанс да го направиш — контрира тя. Усмивката му посърна.

Карис, изглежда, се смути.

— Гавин, аз…

— Не, заслужих си го. Хайде, стани, моля те.

„Шестнайсет години. Би трябвало и двамата вече да сме го превъзмогнали. Не че не сме се опитвали.“

— Благодаря — каза тя, но в гласа ѝ звучеше разкаяние. Изправи се, като застана малко разкрачена, с леко присвити колене, за да е по-устойчива.

Скулът бе тласкан напред от две редици гребла. Чрез изследвания, продължили цели поколения, зелените и сините притеглящи бяха разбрали как да използват зъбни колела и вериги за задвижване на греблата. Всеки притеглящ нагаждаше своя съд към собственото си тяло, така че да може да го кара с предпочитаната от него комбинация от движения на ръцете и краката, и вкарваше всякакви дребни промени, които смяташе, че ще подобрят ефикасността. Тъй като триенето между лодката и водата бе съвсем слабо, един атлетичен притеглящ можеше да се движи със скоростта на спринтьор в продължение на час.

Това беше бързо. Много бързо. Но съвсем не толкова, колкото бе обещал Гавин. Все пак той приведе силно напред тялото си, увиснало в мрежа от луксин, и заработи с ръце и крака. Удължи и стесни скула, за да го превърне в кинжал, порещ повърхността. Докато излязат от пристанището, бяха набрали пълна скорост.

Гавин се потеше, но чувството бе приятно, ободряващо. Вятърът брулеше лицето му и отнасяше всички думи, които той или Карис можеха да изрекат, а без думите оставаше само нейното присъствие, развятата ѝ тъмна коса, силните ѝ черти, кожата ѝ, сияеща в утринната светлина, вдигнатата ѝ брадичка и протегнатата ѝ шия, докато се наслаждаваше на свободата не по-малко от него.

Карис гледаше напред, така че не го виждаше как притегля луксиновите гребла във водата. Гавин винаги бе смятал, че трябва да има и по-добър начин. В края на краищата един притеглящ можеше да запрати огнено кълбо с всякаква скорост, това зависеше само от волята му — разбира се, ако хвърлеше нещо прекалено голямо или прекалено бързо, можеше да пострада от отката, — но скуловете не се възползваха от силата на волята. Те бяха съвършените гребни съдове, които използваха мускулната сила по-ефикасно от всеки друг уред. Гавин искаше да постигне нещо повече — искаше да използва магията както платното използва вятъра.

Това бе довело само до счупването на някоя и друга мачта. Той обаче отказваше да се предаде. Това бе една от седемте му цели, когато му оставаха още седем години живот: да се научи да пътува по-бързо, отколкото някой смята за възможно.

Решението бе дошло от детските му спомени: как стреляше по братята си със семенца през тръстикова тръбичка. Въздухът, затворен между стените на тръбичката, можеше да изстрелва семенцата с много по-голяма скорост, отколкото ако се опиташ да ги хвърлиш с ръка. След множество проби и грешки той бе потопил цялата тръба, отворена в двата края, във водата. Прикрепи друга тръба под ъгъл спрямо първата, след което започна да пуска буци луксин и да ги изстрелва от задния край на тръбите.

Сега освободи греблата и целият механизъм се разпадна, луксинът цопна тихичко във водата и моментално се разтвори. Гавин се зае с тръбите.

При първото избумтяване Карис подскочи. Приклекна, за да снижи центъра на тежестта си, и ръката ѝ инстинктивно посегна към ятагана — само че той беше в раницата ѝ. А после лодката литна напред. Първите силни бумтенета разтресоха всичко, докато Гавин се напрягаше да набере скорост и мускулите му се издуха от усилието. Но след няколко секунди скулът застана хоризонтално и напрежението в ръцете и раменете му понамаля. Буците луксин удряха водата с ритмично „пуф-пуф-пуф“. Видоизмененият скул — той го наричаше плъзгун — едва-едва докосваше вълните.

Все още бе нужно физическо усилие. Гавин запращаше във водата голяма сила и ръцете и раменете му практически повдигаха цялата му собствена тежест, плюс тази на Карис. Но магията можеше да се притегля от цялото тяло, така че беше все едно да носиш тежка раница с ремъци, които разпределят теглото идеално — тежко, но не и смазващо. Все пак, тъй като през последната година правеше това всеки ден, плещите и ръцете му бяха заякнали.

Карис се обърна. Ченето ѝ буквално увисна. Взря се в целия механизъм от син луксин, на който бе придадена гъвкавост с малко зелен и свръхгъвкав лепкав червен на мястото, където буците влизаха в тръбите, за да не се пръснат. Изправи се бавно и се приведе срещу вятъра, опряла гръб в Гавин, така че да не създава допълнително съпротивление.

Той усети как тялото ѝ се тресе и осъзна, че се смее от радост, макар че почти не я чуваше. Вятърът отнасяше уханието на косата ѝ, но за миг той си представи, че може да я помирише отново. От това сърцето го заболя.

— Гледай — извика Гавин.

В далечината се появи островче. Той се наведе и плъзгунът зави рязко натам. Бързо бе научил, че плъзгунът може да маневрира много по-бързо от самия него. Истинското ограничение бе колко бързо може да смени посоката. Наведе се първо надясно, а после наляво, като описваше красиви завои върху спокойното море. Насочи тръбите под ъгъл надолу, плъзгунът излетя и се понесоха във въздуха.

Летяха повече от сто крачки, в пълна тишина, освен свистенето на вятъра. Прехвърлиха островчето, приводниха се от другата му страна като подскачащо камъче и продължиха нататък.

От скоростта, вятъра и близостта на Карис Гавин най-после се почувства отново свободен. Въпреки топлината на деня вятърът бе студен и макар Карис да не се гушкаше в него, се бе облегнала на тялото му, благодарна за тази топлина. Ако ѝ станеше прекалено студено, щеше да притегли подчервено, но засега пестеше силите си. Не знаеше какво я чака в Тирея.

Фактът, че той знаеше — поне отчасти, — придаде сладост на момента. Тя щеше да прочете писмото на Бялата и да научи, че е заченал син, докато са били още сгодени. Макар че сега Карис не проявяваше интерес към личния му живот, това бе един от въпросите, които му бе задала, когато скъсаха: има ли друга жена? Не. Имало ли е някога друга жена, докато бяхме сгодени? Не, кълна ти се.

Този път Карис нямаше да му прости. Бяха ѝ нужни години, за да му прости развалянето на годежа и отказа му да ѝ обясни защо. Но това сега бе предателство.

Оролам, как щеше да му липсва.

Гавин избягваше корабните маршрути и се държеше далеч от брега. Някъде около пладне видя облаци отпред. Не приличаха на буря, затова предположи, че е островната сатрапия Илита, страна с много пристанища и още повече пирати. Централното правителство бе рухнало преди десетилетия и сега части от Илита бяха управлявани от най-могъщия за момента пиратски главатар. Повечето от Седемте сатрапии плащаха дан на един или друг от пиратските главатари, като по този начин ги обогатяваха и им даваха възможност да пиратстват още повече.

Гавин не се страхуваше от тях, но пък и не искаше да го виждат. Макар че може би беше добре пиратите да имат още една причина да се боят от Хромария, той предпочиташе да запази малкото си изобретение в тайна колкото се може по-дълго. Освен това използваше Илита само за ориентир. Да работи с астролабия бе голяма мъка, пък и за времето, което му бе нужно да изчисли местоположението им, можеше просто да обикаля, докато намери каквото търси. Гаристън бе разположен в устието на голяма река и беше най-оживеното пристанище в Тирея, което обаче не означаваше много.

Гавин зави на юг.

Карис му каза нещо, но той не можеше да я чуе. Затова забави плъзгуна.

— Ще ми дадеш ли и аз да опитам? — попита тя.

— Мислех, че си пестиш силите.

— Няма само ти да се забавляваш. — Тъй като беше зад нея, той не можеше да види усмивката ѝ, но зърна една трапчинка и една повдигната вежда.

Разшири корпуса на плъзгуна, така че да могат да стоят един до друг, и ѝ предаде тръбата на щирборда — Карис винаги предпочиташе да притегля с дясната си ръка.

Отначало нямаха синхрон и съдът трепереше и се напрягаше, понеже изстрелваха луксина с различна скорост и по различно време. Гавин я погледна, но преди да е успял да каже нещо, тя хвана дясната му ръка със своята лява и започна да стиска ритмично, както правеше едно време, когато танцуваха.

Този спомен го халоса с такава сила, сякаш плъзгунът бе закачил някой риф и го бе изхвърлил в морето: Карис, петнайсетгодишна, преди войната, на годишния бал на лукслордовете на върха на Хромария. Светлорусата ѝ коса бе дълга и права, и също толкова фина и лъскава като зелената ѝ копринена рокля. Бащите им спореха за кой от братята Гайл трябва да се омъжи. Гавин, по-големият брат, който вероятно щеше да стане следващата Призма, разбира се, беше по-ценният трофей. Баща му, Андрос Гайл, не даваше пет пари за красотата на Карис.

— Искаш красива жена? Ами затова са любовниците. — Но макар да не се интересуваше от предпочитанията на момчето — съюзите трябваше да се купуват на възможно най-ниската цена, а женитбата на първородния му син бе най-ценната карта, която можеше да изиграе, — Андрос Гайл добре съзнаваше, че другите фамилии не винаги са толкова пресметливи. Някои бащи изпитваха неохота да женят дъщерите си за мъже, които не им харесват.

Андрос Гайл бе наредил на по-малкия си син Дазен да прелъсти Карис.

— На долния етаж има стая за прислугата. Ето ти ключа. Двайсет минути, след като си тръгнеш с нея, ще намеря някакъв претекст да поговоря насаме с баща ѝ и ще слезем там. Очаквам да ви хванем на калъп. Ще бъда изненадан, смаян, бесен. Вероятно ще те ударя. Но какво да се прави? Страстите на младостта и така нататък. Разбираш ме, нали?

И двамата братя разбираха. Лукслорд Рисум Белодъб се славеше като избухлив човек. Андрос Гайл щеше да удари Дазен пръв и да застане между двамата, за да не се опита Белодъб да го убие. Но истинският смисъл бе, че ако Карис бъде хваната да прави любов с Дазен, баща ѝ нямаше да има избор. За да не посрами рода, Карис набързо щеше да бъде омъжена за Дазен. Фамилиите им щяха да се съюзят, а на Андрос Гайл пак щеше да му остане по-ценният син за бъдещи сделки.

— Гавин, от теб очаквам да си любезен с момичето, но да не го окуражаваш. Ако брат ти провали семейството, ще се наложи ти да се ожениш за нея.

— Слушам, сър.

Но после бе започнал балът. Гавин бе изтанцувал първия танц с Карис и се бе случило най-лошото възможно нещо. Докато дребната ѝ фигурка се притискаше към него и ръката ѝ задаваше темпото с леки стискания, той се взря в зелените ѝ очи — навремето тя имаше само съвсем дребни червени точици в ирисите — и бе омагьосан. Докато Дазен дойде да танцува с нея, Гавин вече бе в плен на любовта. Или поне на похотта.

„Предавам Карис още отпреди да се срещнем.“

Карис стисна ръката му по-силно и той я погледна. В очите ѝ имаше въпрос. Сигурно се беше напрегнал и тя бе усетила това. Открай време си падаше по физическия контакт. Непрекъснато прегръщаше и докосваше онези, които обича. Танцуването за нея бе също толкова естествено като ходенето. Но вече не докосваше Гавин често.

Той само се усмихна и поклати глава. „Няма нищо.“

Карис отвори уста да заговори, но се поколеба. После извика:

— Направи тръбите по-големи! — И се засмя малко насила.

Значи помнеше онзи танц и как му задаваше темпото със стискане на ръката. Естествено, че го помнеше. Но подминаваше въпроса и той ѝ бе благодарен за това. Разшири тръбите колкото можеше и скоро летяха по-бързо, отколкото някога бе карал сам. Не беше имал намерение да ѝ показва последния си трик, но не успя да се сдържи. Знаеше, че той ще ѝ достави истинска радост. А какво му е хубавото да си гений, ако никой не те оценява?

Пусна ръката ѝ. Това беше най-опасната част. При тази скорост да налетиш умишлено на нещо бе пълна глупост. И все пак…

— Дръж се здраво! — извика той, замахна с десния си юмрук и запрати зелен луксин колкото се може по-надалеч пред тях. Луксинът падна с плясък във вълните. Секунди по-късно плъзгунът стигна до образувалата се рампа.

За миг се озоваха във въздуха. Летяха на двайсет крачки над вълните.

Гавин освободи цялата система от тръби и притегли. Луксинът на платформата плъзна нагоре по гърбовете на двамата и после излетя от ръцете му. Вече падаха, бяха на петнайсет крачки от вълните и макар че ако се удареха с тази скорост, нямаше да потънат, а да отскочат, все пак си беше падане от двайсет крачки. Луксин с всякакъв цвят се преплиташе, опитваше се да се материализира въпреки ураганния вятър.

Десет крачки до вълните. Пет. При тази скорост да се ударят във водата щеше да е като да се ударят в гранит.

А после луксинът се втвърди във формата си — най-близкото подобие на криле на кондор, на което бе способен Гавин, — въздухът ги поде и Карис и Гавин се устремиха към небето.

Когато го изпробва за първи път, Гавин се бе опитал да държи по едно крило във всяка ръка. Тогава разбра защо птиците имат кухи кости и не тежат почти нищо. Издигането едва не му бе откъснало ръцете. Прибра се мокър, насинен и ядосан, с множество разкъсани мускули на ръцете и гърдите. Като бе създал кондора като едно цяло, бе елиминирал нуждата от мускули. Цялото нещо летеше благодарение на силата и гъвкавостта на луксина, скоростта и вятъра.

Е, разбира се, не летеше наистина. Плъзгаше се. Беше се опитал да използва тръбите, но засега не му се получаваше. За момента кондорът имаше ограничен обхват.

Карис обаче не се оплакваше. Очите ѝ бяха ококорени.

— Гавин! В името на Оролам, Гавин, ние летим!

И се засмя безгрижно.

Винаги бе харесвал това у нея. Смехът ѝ донесе облекчение и на двамата. Тя бе забравила за танца. Дори само заради това си заслужаваше.

— Мини в средата — каза той. Нямаше нужда да крещи. Намираха се във вътрешността на кондора. Нямаше вятър. — Не съм много добър в завиването. Просто се накланям на едната или другата страна.

И наистина, тъй като той бе по-тежък, вече завиваха в неговата посока. Заедно наклониха кондора обратно, докато не изравниха полета му.

— Бялата не знае за това, нали? — попита Карис.

— Само ти — отвърна Гавин. — Така или иначе…

— Никой друг не може да извърши нужното притегляне — довърши Карис вместо него.

— Галиб и Таркиян вероятно са единствените полихроми, които могат да боравят с всички необходими цветове, обаче не са достатъчно бързи. Ако успея да го направя достатъчно лесно за други притеглящи, може и да ѝ кажа.

— Може?

— Мисля си за какво би могъл да се използва. Най-вече във война. Седемте сатрапии и без това се борят със зъби и нокти за малкото съществуващи полихроми. Това ще влоши нещата стократно.

— Това там Гаристън ли е? — попита внезапно тя и посочи на северозапад. — Вече?

— Истинският въпрос е дали искаш да се разбием на сушата, или във водата — каза Гавин.

— Да се разбием?

— Още не съм много добър в кацането, а при толкова допълнителна тежест…

— Моля? — попита Карис.

— Мислех да направя опит да летя с морска крава, но…

— Нали не ме сравни току-що с морска крава? — Пред изражението ѝ и лед би изглеждал топъл.

— Не! Просто допълнителното тегло… — Какво трябва да прави човек, когато блокира? Ах, да. Да се изчерви.

Тя изведнъж се усмихна и му показа трапчинките си.

— След всичките тези години, Гавин, още ми се връзваш. — И се засмя.

Той също се засмя, но болката го прониза дълбоко. „И все още не те разбирам.“ Може би тя щеше да е щастлива с Дазен.