Черната призма

64.

„Просто е, Кип. Не искат от теб да притеглиш скрипец или скул. Една малка зелена топка. Нищо работа.“

Седеше с кръстосани крака, сложил зелените си очила, с бялата плоча в скута си и напрягаше воля. Правеше го от два часа. А какво точно правеше? Нищо. Как се очаква да запазиш концентрация върху притеглянето, когато в продължение на часове не се случва нищо? Стомахът му пак се оплакваше. Вече го правеше непрекъснато, защото наближаваше пладне.

Никаква храна, докато не притегли? Това беше жестоко. Беше мъчение. Беше невъзможно.

Кип вдигна очи. Гавин ги бе извел само на няколкостотин крачки извън Портата на Любовницата, до руините на някогашната външна стена. Когато пристигнаха, тук вече работеха стотици мъже, а оттогава към тях се бяха присъединили мнозина от онези, които чакаха на опашката при портата. Те изравяха основите на стената чак до твърдата скала под тях, поне на четири стъпки дълбочина на няколкото места, които Кип виждаше. Изкопните работи обаче вървяха по-бързо, отколкото той смяташе за възможно, както поради големия брой работници, така и поради песъчливата почва, покрита само с оскъдна растителност.

Гавин се взираше в някакви чертежи заедно с майстор Данавис. Или трябваше вече да го нарича генерал Данавис, помисли си Кип. На генерала му идваше толкова естествено да командва хората да вършат това или онова — точно както бе нареждал някога и на него, — че Кип се зачуди как така никога не се е питал що за човек е майстор Данавис. Той явно бе прекалено важен за селце като Ректън, но Кип изобщо не се бе замислял върху това. „Децата мислят само за себе си, Кип.“

— Не е достатъчно добро — казваше Гавин. — Не, детайлите са добре. Детайлите са идеални. Но старата стена не ни спря, така че защо да издигаме наново нещо толкова недодялано?

Ще издигат наново стената? Гавин не беше ли казал, че войската на крал Гарадул пристига след четири-пет дена?

— Късметлии ще сме, ако разполагаме с нещо, което да е просто недодялано — отвърна генерал Данавис. — Късметлии ще сме, ако изобщо успеем да завършим нещо.

— Донеси ми рисунките на Раткаесон — каза Призмата.

— Сериозно ли смяташ да построиш стена въз основа на художнически интерпретации на някакъв митичен град?

Мускулът на челюстта на Гавин заигра от раздразнение.

— Разбрано, лорд Призма — рече генерал Данавис и кимна отсечено.

— Доведи и дъщеря си — каза Гавин. — Една надвиолетова ще ми е от полза.

Леко колебание.

— Разбира се.

Генералът яхна коня си и препусна към града. Личната му рутгарска стража го последва.

И ето че макар цяла сутрин да бе разговарял неспирно с работници, рутгарски стражи и генерал Данавис, Гавин изведнъж остана сам. Погледна към Кип. „Опа, аз май трябваше да притеглям.“

Гавин повдигна вежда насреща му.

— Още ли не си изгладнял?

Кип направи кисела гримаса.

— Благодаря, че ми напомни.

— Кип, зеленото повече от всеки друг цвят може да бъде обобщено с една дума. Всички други изискват поне няколко, малко увъртане, някакви определения. Зеленото е диво. Всичко добро или лошо, което се асоциира с дивото, се съдържа в същината на зеленото. Ето защо мога да ти кажа, че ти е нужна единствено воля, защото волята и дивото вървят ръка за ръка. Ако беше начинаещ син, щеше да се наложи да ти обясня логиката на притеглянето, хармонията, реда, какво е мястото му в света. Но ти не си такъв. Някакви въпроси?

„Не и за притеглянето.“

— Какво стана с онзи артилерист?

— Какво? — попита Гавин.

— Онзи на илитийския кораб, който едва не ни уби. Точно преди да го застрелям, оръжието му избухна.

— Случва се — отвърна Гавин. — Слагаш прекалено много барут и мускетът не може да издържи на заряда.

— Същият артилерист, който едва не ни улучи от петстотин крачки? Да е преценил грешно заряда на един мускет?

Гавин се усмихна. Обърна дланта си нагоре. В нея нямаше нищо. „Ах, да.“ Кип присви очи. В дланта на Гавин лежеше надвиолетова топка.

— Виждаш ли я? — попита той.

— Виждам я.

Гавин протегна ръка. Чу се тих пукот и ръката му отскочи назад. Надвиолетовата топка полетя като мускетен куршум.

— Запуших дулото на мускета — каза Гавин и сви рамене. — Можеш да го направиш с всякакъв цвят. Е, в случая с жълтото само ако умееш да го притеглиш твърдо, разбира се, но иначе кажи-речи всичко върши работа.

— Защо не го уби?

— Можеше и да го убия — каза Гавин. — Да ти избухне мускет в ръцете не е шега работа. — Той сви рамене. — Познах го. Беше наемник по време на войната. Биеше се ту за мен, ту за брат ми, а понякога и за всеки капитан, който му плати достатъчно. Той е пияница и мошеник и най-големият майстор с оръдията в Седемте сатрапии. Не знам какво е рожденото му име, но сега го знаят просто като Топчията. Това е неговата същност. Първата му работа като артилерист беше на кораб, наречен „Авед Барая“ — „Огнедишащият“.

— „Огнедишащият“? Онзи „Огнедишащ“? — възкликна Кип.

— Единственият кораб, за който се знае някога да е убил възрастен морски демон. Тогава Топчията беше може би на шестнайсет. — Гавин тръсна глава, за да прогони спомена. — Убивал съм много хора, Кип. Но понякога човек се поколебава и колкото и лошо и опасно да е това, харесва ми да си мисля за него като за признак, че в мен все още е останало нещо човешко. Освен това знаех, че като накарам мускета да избухне в ръцете му, това ще го вбеси. Доколкото го познавам, той си го е изработил сам и вероятно се чуди кой, по дяволите, е сложил прекалено голям заряд в безценното му оръжие. — Гавин хвърли поглед към един богато облечен рутгарец, който се приближаваше към тях, заобиколен от стражи и роби, които носеха подвижна шатра, за да пазят сянка на светлокожия мъж. — Оставям те да работиш — рече Гавин. — Може би ще предпочетеш да побързаш, слугите ще донесат обяда всеки момент.

„Тъкмо когато почти бях забравил за стомаха си. Благодаря.“

Кип бутна очилата нагоре по носа си — те все се плъзгаха надолу и не бяха никак удобни — и се взря в бялата плоча. Диво. Диво, необуздано, растящо. Рутгарският благородник — Кип предположи, че е губернаторът, — се оплакваше жално на Гавин от нещо си там и позата му издаваше, че не бърза. Кип се опита да го изхвърли от ума си.

„Зелено. Хайде, да поемем малко диво.

Диво, ето една хубава дума за мен. Кип дивият. Доста подивявах, когато Овен ме наричаше Дундьо, нали? Доста подивях и когато ме накара да отстъпя за Иза. Ако бях малко по-див, сега тя щеше да е жива. Да си див е обратното на това да си управляван, а аз цял живот съм бил управляван. Управляван от Овен. От Овен! Селският побойник. Едно момче! Та то дори не можеше да се нарече побойник.“

Ако Кип му беше казал да върви във вечната нощ, ако го бе наругал, какво можеше да направи Овен, освен да го набие? Мускулите му не можеха да се мерят и наполовина с ума на Кип.

Е, сега вече не можеха да се мерят с нищо, след като вече гниеха.

От тази мисъл му се догади. Не искаше Овен да е мъртъв. Момчето си имаше и много хубави качества. Или поне малко. И макар Кип да не съжаляваше ужасно, че Овен е мъртъв, искаше му се да бе жив, за да може да се изправи срещу него сега.

„Говорих с Гавин Гайл. Потопих пиратски кораб заедно с него! Е, най-вече гледах да не се удавя, докато той потопяваше пиратския кораб, но все пак.“

Погледна ръцете си. Все още никакъв луксин. Губернаторът продължаваше да се жалва на висок глас. Оролам, как го търпеше Гавин? Този мъж имаше най-носовия глас, който Кип бе чувал. Направо му се искаше да го прасне по главата с хубава голяма топка зелен луксин. Погледна пак ръцете си. Нищо.

„Ще проваля доверието на Гавин. Отново. Както провалих доверието на Иза. Както провалих доверието на Сансон. Както провалих доверието на майка си хиляди пъти.“

Гладът гризеше стомаха му. „Ето какъв съм аз, само един дебел неудачник. Поднесоха ми нов живот на тепсия. Син на Гавин Гайл — вярно, копеле, но той никога не се е отнасял с мен, като че ли съм повод за срам. А аз дори не мога да събера достатъчно воля, за да посегна и да взема този нов живот. В замяна на всичките му добрини към мен аз ще унижа човека, който ми спаси живота, който ми даде втори шанс.“

Сякаш железни обръчи се бяха увили около гърдите му и стягаха, стягаха. Кип едва можеше да диша. Очите му се наляха със сълзи. Бебе! Неудачник! Разочарование! Видя изкривеното лице на майка си, опасно напушила се с трева, примесена с мораво рогче: „Ти ми съсипа живота! Ти си най-голямата грешка, която някога съм правила. Дадох ти всичко, а ти го взе и не ми даде нищо в замяна! Гади ми се от теб, Кип!“

„Кип, можеш да отхвърлиш тези окови. Престани да вярваш в…“

— Лъжи! — изкрещя губернаторът. Кип потрепери, кожата го боцкаше. Слънцето вече се намираше в зенита си. Окото на Оролам притискаше земята като физическа тежест, но за Кип беше като милувка. Светлина, енергия, топлина, любов, светлина в тъмните кътчета. Погледна бялата плоча и в зеленото, филтрирано през очилата му, съзря един лик на Оролам. Кип не би нарекъл това „диво“. Това беше свобода. Прииска му се да закрещи, да затанцува от радост, а пък околните да мислят каквото си щат. Тук имаше свобода от всичко това, свобода от затвора на собствената му глава, свобода от тормозещите го гласове на съмнението, от постоянните коментари за всичко, което виждаше и правеше. Това бе действие, и то могъщо като секвоя, никнеща от пукнатините на някоя канара. Животът щеше да победи. Корените щяха да се протегнат и да се напънат.

Кип почувства как железните обръчи около гърдите му се пръснаха. Почувства се по-жив от когато и да било. Почувства животинска сила и радост.

Значи това имаха предвид под „диво“.

Дърдорещият глас на губернатора стана писклив. Кип притегли в ръката си топка от зелен луксин. Просто така ли ставаше? Просто трябваше да реши да го направи? Струваше му се прекалено лесно. Топката бе плътна, но мека, поддаваше под натиска на пръстите му. Кип я направи по-голяма и куха, около два пъти колкото главата си. Сега и мекотата ѝ се увеличи. Бе достатъчно мека, за да не убие никого.

Ухилен до уши, Кип я държеше върху дланта си. Как Гавин бе изстрелял луксин? Кип бе виждал и Железни да го прави. Сбърчи нос. „Може би трябва просто да го поискам.“

Някаква малка част от ума му протестираше: „Не можеш да нападнеш губернатора! Та той е губернатор, в името на Оролам! Да не мислиш, че телохранителите му ще оценят факта, че не искаш наистина да го нараниш?“

Но в хватката на зеленото думи като „губернатор“ бяха изпразнени от смисъл. Какво беше това? Какво значение имаше? Оковите на човешките ритуали и титли му се струваха изкуствени, слаби.

Кип поиска топката да се изстреля от ръката му. Все още седнал и ухилен като идиот, усети как енергията се събира зад топката. Колко дълго трябваше да я остави да се трупа, преди да я освободи? О, ами толкова му се струваше достатъчно. Чу се приглушен пукот и топката излетя от ръката му.

Както си седеше, откатът го отхвърли назад и той се претърколи.

Надигна се на колене, засмя се и погледна да види какво е станало с дърдорещия мъж.

Губернаторът лежеше на земята, а зелената луксинова топка явно бе отскочила и ударила още това-онова, защото паланкинът падаше, а двама от робите отстъпваха със залитане. Паланкинът падна точно върху губернатора и Кип го чу да пищи — но после гледката бе препречена от един от телохранителите, който го нападна с изваден меч.

При падането очилата му се бяха килнали настрани и Кип не можеше да притегли повече зелено, но все още разполагаше със солидно количество в тялото си. Започна да оформя друга, по-малка топка. Твърде, твърде бавно!

Въздухът между него и мъжа затрептя, когато вдигна ръце. Раздаде се пукот и от дланите му излетя мъничко зелено топче. От отката и двете му ръце отхвърчаха болезнено назад.

За миг между Кип и телохранителя се разгъна стена от син луксин. Мечът на мъжа се удари в нея, докато онзи се хвърляше към коленичилото момче. Острието изстърга и се плъзна надолу, като белеше слоеве синьо. Само след частица от секундата самият войник се блъсна с цялото си тяло в стената и изпъшка. Чу се звук като от пукащо се стъкло и пронизителен вой.

Войникът се съвзе, а после спря. Синият луксин пред лицето му бе напукан от изстрела на Кип и центърът на паяжината се намираше там, където би трябвало да е главата му — вдлъбнатина колкото мускетен куршум в синия луксин.

— Стига — обади се Гавин. Не повиши глас, просто го вмъкна в мига на тишина. Синята му стена бе спасила и двамата.

Кип се чувстваше разтреперан, слаб. „Мамка му! Какво направих току-що?“

Губернаторът, все така протестиращ, бе измъкнат изпод падналия паланкин от двама телохранители. Изправи се с разкървавен нос, почервенял от смущение, което бързо се сменяше с ярост. Закрачи решително към Гавин.

— Вашият роб ме нападна! Настоявам за удовлетворение! — Губернаторът изтегли декоративния меч, висящ на хълбока му, и посочи Кип.

Един мускул трепна на челюстта на Гавин.

— Това не е роб. Кип е мой син.

— Това… това ли е копелето ви?

Гавин отвърна със студено мълчание. Накрая каза:

— Кип, извини се.

Кип преглътна и се изправи, без да може да скрие треперенето си.

— Ужасно съжалявам, господине. За първи път се упражнявам в притегляне. Не знаех какво…

— Извинение ли? Не, лорд Призма, първо вие ме нападате, а сега и такава нечувана обида. Настоявам за удовлетворение.

— Няма да настояваш за нищо — рече Гавин. Изобщо не откъсна очи от него. — Ти си продажник, ако не и предател, губернатор Красос. Заговорничил си с крал Гарадул и ако открия още мъничко доказателства за това, кълна ти се, че като се върнеш в Рутгар, една пика ще очаква главата ти. Освен ако сатрапът Птолос не реши вместо това да те даде на парийците. Ти си некомпетентен презрян лъжец, крадец и страхливец. Ако искаш удовлетворение, можеш да се дуелират с мен. Меч срещу меч. Давам ти честната си дума, че няма да притеглям, но ще го направим веднага.

Губернаторът премигна и върхът на меча му затрепери. Премигна пак. Прибра оръжието.

— Ще оставя боя с мечове на невежите. — Изръмжа, врътна се кръгом и си тръгна бесен.

Кип осъзна, че току зад гърба му стои някой. Обърна се и видя извисяващия се над него Железни.

— Откога си тук? — попита.

— Достатъчно отдавна, за да те предпазя от глупостта ти, макар и не достатъчно отдавна, за да я спра. Не знаех, че си наследил таланта на вашето семейство да се забърква в неприятности, докато мигнеш с око.

А, значи синята стена бе дело на Железни. Това ще рече, че Кип дължеше живота си на едрия черногвардеец вече колко, два пъти?

— Командире — каза Гавин, — искам да отидеш да говориш с нашите шпиони. Красос е уплашен. Може да побегне. Погрижи се хората на оръдията при входа на залива да са от онези, които ще се подчинят на заповед за стрелба, ако се стигне дотам. Също така се погрижи той да не заграби хазната. Трябва да съм в състояние да платя на армията си.

Железни се намръщи.

— Бих предпочел да не оставям Кип. Аз съм черногвардеец, лорд Призма, не вестоносец. Дългът ми е тук.

— Аз не мога да го направя. Кип не може да го направи. А трябва да се направи — обясни Гавин. — Моя е грешката, че ти забраних да вземеш още черногвардейци, но това е положението.

Командир Железни се поколеба само още секунда.

— Добре, лорд Призма. — Поклони се и тръгна към конете, които някой бе довел за тях.

След заминаването му настъпи тежко мълчание. Десетки работници бяха видели какво се случи и унижението на губернатора явно бе спечелило на Гавин малко симпатии, но явно никой не искаше да се приближи, опасявайки се да не е все още ядосан. Гавин потърка чело.

— Вероятно се чудиш защо ни е да водим война заради гадове като този губернатор, нали?

Всъщност тази мисъл изобщо не бе минала през главата на Кип, но сега, когато Гавин повдигна въпроса, наистина му се стори странно.

— Защото Раск Гарадул ми прилича на фанатик, Кип. Това е всичко. Стотици, или ако нямаме късмет, хиляди хора ще умрат, защото срещнах Раск Гарадул за няколко минути и го помислих за луд. — Гавин издиша шумно. — Той иска този град и честно казано, има права над него. Ако можех просто да върна града на народа на Тирея, щях да го направя. Те го заслужават. Те… вие сте платили прекалено висока цена за една война, в която сте взели единствената възможна страна. Ако имаше някой друг, който да поеме властта, след като си тръгнем, щях да го направя, пък проклет да е Спектърът. Но с Раск на власт… Нещата са малко по-сложни, разбира се, но това е причината да съм тук и присъствието ми ще постави нещата на кантар. Ако си тръгнем, Раск ще влезе в града, без да срещне никаква съпротива, ще затвори пристанището, преди парийците да успеят да дебаркират, и общо взето, това ще е краят. Парийците ще са бесни, но печалбата оттук не е толкова голяма, че да докарат цяла армия. Накрая Раск ще им предложи договор за изключителни права върху износа на цитруси от Гаристън през следващите няколко години и те ще приемат. Как мислиш? Струва ли си?

„Пита ме, сякаш моето мнение има някаква тежест.“ Кип рядко бе срещал възрастни, които да се интересуват какво мисли.

— Мисля, че крал Гарадул трябва да пукне и да ни спести всичките тези проблеми.

Гавин се засмя тъжно.

— Де да можеше да стане. Току-виж Карис сътвори някое чудо и направи точно това.

— Тя наистина ти липсва, нали? — попита Кип, преди да успее да се спре.

Гавин го изгледа остро. После извърна очи. След минута въздъхна тежко и на Кип му се стори, че цялата надежда се отцеди от него.

— Толкова ли е очевидно? — рече Гавин.

— Мислиш, че са я убили? — попита Кип.

По лицето на Гавин пробягаха множество емоции и накрая върху него се изписа примирение, тъга, прекалено дълбока за сълзи.

— Тя ще живее, докато Раск види дали бих разменил града срещу нея. После ще я убие. Независимо от отговора ми.

„Не. Няма — помисли си Кип. — Кълна се.“