Черната призма

46.

Кип последва Лив Данавис по един тесен коридор и в някакъв асансьор. Главата му още се въртеше, а в чувствата му цареше хаос, който му се струваше не съвсем вътрешен, сякаш отнякъде са му били наложени допълнителни емоции. Усещаше го като нещо чуждо. Може би беше просто защото бе видял Лив. Знаеше, че тя е в Хромария, и се бе надявал да я види още откакто бе разбрал, че идва насам, но да я види в действителност бе съвсем друга работа.

Майстор Данавис му бе давал да чете много от писмата ѝ, затова в известен смисъл Кип нямаше чувството, че са минали цели две години. Само че тогава тя бе на петнайсет, а той на тринайсет. Явно оттогава бе пораснал, защото най-после бе по-висок от нея. Разбира се, все още бе и около три пъти по-широк. А тя изглеждаше дори още по-красива.

Докато го водеше по коридора към асансьора, Лив не каза нищо. Кип се радваше на тишината. Не мислеше, че би могъл да си раздвижи езика. Странна тиха радост и покой го бяха обзели, щом я видя. Спомни си как, когато тя бе на четиринайсет, из селото бе плъзнал слух, че ще я сгодяват за Гед, сина на алкалдесата. Малко по-късно Лив замина за Хромария и Кип почувства облекчение. Беше му се струвала прекалено добра за Ректън. Но макар да бе сигурен, че тя изобщо не се е сещала за него оттогава, все пак му липсваше. Беше като слънцето, минаващо над главата му, и той обръщаше лице към нея при преминаването ѝ, сгрят от нейното присъствие, но без да дръзва да се надява на нещо повече. Когато майстор Данавис бе споделил с него, че Лив си има неприятности с някакво момиче в Хромария, на Кип му се прииска веднага да отиде там и да убие виновницата, а после да се върне пак у дома.

Сега, като гледаше как вълнистата ѝ коса се полюшва и подскача около раменете ѝ, се чувстваше сякаш е застанал отново под слънчевите лъчи след дълга зима.

Кип не искаше думи. Отвореше ли си голямата уста, със сигурност щеше да оплеска всичко. Просто я гледаше как върви и подръпваше неловко нагоре панталоните си, докато тя крачеше напред целеустремено, уверено, спокойно, в хармония с обкръжението си.

— Май се загубих — каза Лив. Погледна към коридорите вляво и вдясно, които изглеждаха досущ еднакви, и прехапа устна.

Впил очи в тази сочна, леко навлажнена устна, Кип преглътна тежко.

— Кип… — рече тя. — О, не, разбира се, че не би могъл.

Тръгна отново и Кип я последва. През времето след заминаването си Лив бе станала жена. Беше толкова стройна, колкото той — дебел. Очите ѝ бяха големи, блестящо кафяви, кожата ѝ — гладка и чиста, докато неговата бе прокълната с лунички, а брадата му още бе само мъх. Слава на Оролам, поне гърдите ѝ бяха по-големи от неговите.

Кип обаче почти не погледна към тях и сега, докато я следваше, почти не гледаше тялото ѝ. Вярно, полата ѝ се развяваше по доста приятен начин, докато крачеше, и разкриваше добре оформени прасци. Но с изключение на един-два бегли погледа, или може би три — Кип погледна пак. Ах! Четири. С изключение на това той не гледаше на нея както на някоя друга хубава жена. Просто не му се струваше уважително.

Опа, пет.

Щом влязоха в асансьора, тя спря.

— Току-що осъзнах — каза със смях, — че нямам никаква представа къде трябва да те заведа. Хм, знаеш ли какво… Можеш да дойдеш в моята стая, докато изясня нещата. Ако се чувстваш, както се чувствах аз след Месомелачката, вероятно ти се иска веднага да си легнеш, нали?

Кип не знаеше как не го е забелязал досега, но наистина беше уморен. Имаше чувството, че някой е взел бутилката, съдържаща цялата му енергия, и я е изтръскал до капка. Кимна.

— Не ти ли се говори? — попита тя и му се усмихна. Така, както се усмихват на малко дете, което е пропуснало дрямката си и се мъчи да остане будно, за да получи десерт. Но Кип нямаше сили дори да се отчае от тази снизходителна усмивка.

„Тя ме мисли за сладък. Сладък! Пфу!“

Лив нагласи противотежестите на асансьора, поколеба се за миг — сигурно беше изненадана колко тежест трябва да добави заради Кип — и добави още. След няколко секунди летяха нагоре, подминавайки десетки ученици. Накрая спряха и излязоха в просторно фоайе, от което тръгваше един от прозрачните тунели, свързващи централната кула с всички други.

Кип погледна Лив и вдигна вежди.

— Моята квартира е в жълтата — каза тя. — Жълтото се намира по средата на спектъра, затова влиза в обхвата на бихромите и полихромите по-често от останалите цветове. Ето защо в жълтата кула има повече квартири за бихроми. В Кулата на Призмата няма място за тях. Страх ли те е от високото?

— Обикновено не — отвърна неспокойно Кип.

— А, значи можеш да говориш!

— Мога и да падам — изсумтя той.

— Всичко ще е наред, гарантирам ти — рече Лив и тръгна по тръбата.

Тя бе широка четири крачки и се състоеше от син луксин, толкова тънък, че бе почти прозрачен. Пътеката под краката им беше от по-дебел син, подсилен с тесни ивици жълт. Изглеждаше невъзможно тънка. Както бе видял Кип от далеч, далеч долу, тази пътека бе свързана с Кулата на Призмата само на две места: от източната страна и тук, от западната. Насочваше се по права линия към зелената кула, разположена точно на запад от Кулата на Призмата, и на половината път се пресичаше с кръгова пътека от почти прозрачен луксин. От този кръг като спици се протягаха разклонения към всяка от шестте кули.

Лив отведе Кип до една от пресечните точки на кръга и спиците — мястото, намиращо се най-далеч от всякаква опора. Подскочи няколко пъти и каза:

— Ето, виждаш ли, напълно безопасно е. — Засмя се. — Сега опитай ти.

— Де да знам — рече Кип. Ако някога успееше да преодолее страха си, гледката оттук горе бе величествена. Разбира се, беше трудно да зяпаш някакви си там магически кули, когато имаш до себе си Лив. — Добре де — съгласи се плахо той. Не искаше да я разочарова.

„Разбира се, ако счупя тази тъничка пътека, разочароването и за двама ни ще е кратко.“

Подскочи добросъвестно няколко пъти, като се стараеше да се приземява възможно най-лекичко, на пръсти, и да убива цялата сила на удара с коленете си.

— О, хайде по-сериозно — рече Лив.

Кип въздъхна и подскочи толкова високо, че му се стори, че ще докосне с глава тавана. При приземяването му се раздаде силен пукот.

Той разпери ръце, търсейки нещо, за което да се улови, а сърцето му спря да бие. Тъкмо щеше да се метне към перилата, когато видя лицето на Лив.

Тя прихна и закри устата си с ръка.

— Ужасно съжалявам — каза. — Не биваше. Това е нещо като традиция за новите ученици, а Призмата иска да минеш през пълната програма.

Кип погледна ръцете ѝ. Те сякаш държаха нещо невидимо. Присви очи и видя, че тя стиска счупена пръчка от надвиолетов луксин.

Кип се изкиска. Прозвуча само малко насилено.

— Погоди ми традиционния номер, а? Мисля, че аз пък оставих традиционна локвичка.

Тя се засмя.

— Благодаря ти, че го приемаш така. Ако ще се почувстваш по-добре, аз едва не припаднах, когато моята магистърка го направи на целия ни клас. Хайде, не остана много път.

Заедно минаха по тънкия кръг и свиха към жълтата кула. Когато Кип бе влязъл в двора, тя се намираше вдясно и зад него, така че не бе имал възможност да я разгледа добре. Сега бе пред него и се протягаше далеч нагоре и надолу.

— Май съм се наситил на гледки — промърмори Кип.

— Какво?

— Днес видях прекалено много смайващи неща. Или това не е чак толкова впечатляващо, или съм загубил способността си да се изумявам, защото ми изглежда като проста жълта кула. Няма пламъци, няма скъпоценности, няма гърчещи се шарки. — Кулата сияеше, но иначе изглеждаше като направена от мътно жълто стъкло, прозиращо, но не и прозрачно. Може би бе трудно да го види, защото слънцето залязваше близо до кулата.

Лив се усмихна. Умът му не побираше как е могъл да забрави трапчинките ѝ.

— Жълтата е изумителна, защото е направена изцяло от жълт луксин.

— А другите не са, така ли? — каза Кип, без да разбира. Премигна. — Искам да кажа, не са направени от луксин от собствения си цвят?

— О, не, не. Другите имат магически фасади, изградени върху обикновени строителни материали. Жълтата е направена изцяло от жълт луксин.

От кратките обяснения на Призмата Кип бе останал с впечатлението, че жълтият се използва като един вид магически ланолин — подхранваше другите луксини, но иначе лесно се разпадаше обратно на светлина.

— Хм. Мислех, че жълтият е лош избор за строителен материал, след като е толкова нестабилен. — Кип изведнъж се сети защо всъщност досега бе мълчал. Колкото повече говореше с Лив, толкова по-естествено би било да заговори за дома. И по-неестествено да не споменава нищо за него. В момента, щом стигнеха дотам, щеше да се наложи да ѝ съобщи, че баща ѝ е мъртъв, и приятната лекота от нейната компания щеше да изчезне. Тя щеше да се превърне от тази ведра, сияеща млада жена с трапчинки в съкрушено сираче.

— Наистина е лош избор — каза Лив. — Точно затова е толкова смайващо. — Тя го задърпа към входа на кулата и Кип изведнъж се усъмни дали иска да напусне сигурността на синьо-жълтата пътека.

„Да бе, само преди минути се страхувах да стъпя на нея, а сега не искам да се махна.“

— Жълтият луксин обикновено е най-нестабилният. И при най-малкото движение се разтваря обратно в светлина, като вряща вода, която се изпарява. Точно затова го наричат „ярка вода“. Но помниш ли когато онзи арфист свири в Ректън преди няколко години и след всяка песен спираше, за да си настрои арфата?

Кип кимна.

— Аз не усещах никаква разлика. — Това бе опасна територия, да говорят за нещо у дома, но ако успееше да я накара да бърбори, докато не му се подкосят краката от изтощение, може би щеше да отложи съобщаването на новините с още един ден.

— Важното е — каза Лив, — че той усещаше кога тонът на арфата му е фалшив дори съвсем мъничко. Макар че никой друг не можеше да го усети. Някои хора могат да правят същото със светлината. За да създадеш луксин от какъвто и да е цвят, трябва да нацелиш правилната нота в цвета, иначе той изобщо няма да се образува. Ако си в тон само приблизително, е много по-вероятно луксинът да се разпадне. Голяма част от грешките могат да бъдат компенсирани с повече воля, но е нужен наистина специален човек, за да го направи.

— Това има ли нещо общо със суперхроматите? — попита Кип. Имаше чувството, че най-после започва да сглобява нещата.

— Да. — Тя изглеждаше изненадана, че е чувал за тях. — Не смяташ да стоиш цяла нощ, нали?

— О… — Кип я последва в кулата.

— Суперхроматите могат да виждат по-фини разлики в цвета от повечето хора.

— Ти суперхромат ли си? — попита Кип.

— Да. Почти половината жени са суперхромати.

— Но не много от мъжете.

— В целия Хромарий има само десет мъже суперхромати.

А, затова значи наставница Крантата го бе нарекла изрод.

— Това не ми се струва честно — каза Кип.

— Какво общо има честността? Ето ти например си синеок и ще можеш да притегляш повече от мен. Тук изобщо не става дума за честно или нечестно.

Кип се намръщи.

— Значи трябва да си суперхромат, за да накараш жълтото да се задържи?

— Накратко, да. Всъщност даже суперхроматията си има степени. Ти издържа изпита за суперхромат и там имаше може би сто плочки с фина разлика в нюансите, нали? Представи си, че плочките са хиляда и разликата е още по-фина. За да направиш устойчиво жълто, трябва да издържиш такъв изпит — и освен това да можеш да притегляш жълто в тази съвсем тясна ивица от спектъра. Резултатът обаче е луксин, по-здрав от всеки друг.

— Ти можеш ли да го правиш?

— Не.

— Хм, това вероятно беше груб въпрос, нали? — Кип се намръщи.

— Аз съм последният човек тук, който ще ти се сърди за дребните нарушения на етикета на кулата.

— Тоест отговорът е „да“.

— Да — каза тя с усмивка. Защо всъщност трапчинките бяха толкова прелестни? — Още не мога да повярвам, че си… племенник на Призмата, Кип.

— Не си единствената — рече Кип. Значи Гавин беше прав. Всички наистина правеха пауза, преди да кажат „племенник“. Предполагаше, че това би трябвало да е по-добре, отколкото непрекъснато да слуша, че е копеле. Но не беше.

Качиха се на друг асансьор и потеглиха надолу. Явно в разпределението на квартирите имаше някаква йерархия. Когато стигнаха до тази на Лив, Кип се изненада. Не само бе голяма. Всъщност бе цял апартамент, при това обърнат към залеза. Повечето притеглящи вероятно биха убили за такава квартира.

— Току-що се нанесох — каза извинително Лив. — Аз съм бихром. Едва-едва. Сигурна съм, че си изтощен. Можеш да спиш в леглото ми.

Кип я зяпна сащисан, сигурен, че тя не казва онова, което той си мисли. Опита се нищо от това да не проличи на лицето му.

— Аз ще спя в съседната стая, глупчо. Тези нови килими са толкова дебели, че мога да спя на тях като парийка.

Кип преглътна.

— Не, не мислех, че… тоест, аз само… хм, мислех си, че не бива да спя в леглото ти. Аз трябва да спя в съседната стая.

— Ти си мой гостенин и сигурно си капнал. Настоявам.

— Не искам, ъъъ, да ти изцапам леглото. Потен съм и съм мръсен. От изпитанието. — Кип гледаше леглото ѝ. Беше прекрасно. Всичко тук бе прекрасно. Поне се отнасяха с нея добре.

— Месомелачката причинява това на хората. Ще ти донеса леген и ще можеш да се изтъркаш малко с гъба, преди да се строполиш в леглото и да заспиш, но наистина настоявам.

Лив изчезна в съседната стая. Кип усети някаква буца в гърлото си. Още не ѝ бе казал нищо за баща ѝ, но усещаше как въпросът натежава между тях. Лив се върна с леген вода, от която се вдигаше пара, гъба и дебела кърпа. Остави ги, седна на един стол и се извърна настрани.

— Нали не възразяваш да седя тук и да си бъбрим, докато се миеш? Няма да се обръщам, кълна се.

— Ъъъ. — Разбира се, че възразяваше. Тя щеше да се обърне, докато е полугол, и да избяга с писъци от стаята, в името на Оролам. Едно е някой да знае, че си дебел, но съвсем друго да види тлъстините ти. Но в същото време той бе неин гостенин и тя не бе поискала от него нищо друго. А той се държеше грубо.

— Е, Кип… как е баща ми? Не си казал нищо за работите у дома.

За един дълъг миг Кип не можа да отрони и дума. „Просто почвай да говориш, Кип. Започнеш ли, ще си в състояние да ѝ кажеш всичко.“

— Въздишаш — каза Лив. — Нещо не е наред ли?

— Нали помниш как сатрапът всяка година пращаше вестоносци до Ректън, за да иска набор за войската?

— Да? — Гласът на Лив се повиши по-скоро от загриженост, отколкото за да зададе въпрос.

— Можеш да се обърнеш. Не съм гол.

Тя се обърна.

— Когато синът на сатрап Гарадул, Раск, взе властта, се обяви за крал. Прати нов вестоносец. Селото пак го отпрати с празни ръце, затова кралят реши да ни направи пример за назидание. — Кип си пое дълбоко дъх. — Избиха всички, Лив. Само аз се измъкнах.

— А баща ми? Какво стана с баща ми?

— Той се опита да спаси хората. Но, Лив, те бяха обкръжили селото. Никой не се измъкна.

— Ти си се измъкнал. — Тя не му вярваше: виждаше се по лицето ѝ.

— Имах късмет.

— Баща ми е един от най-талантливите притеглящи на своето поколение. Не ми казвай, че ти си се измъкнал, а той не е могъл.

— Те имаха притеглящи и Огледалци, Лив. Видях ги как настигнаха и избиха семейство Делклара. Всичките. Всичко гореше. Видях как умират Овен, Иза и Сансон. Видях как умира майка ми.

— Не ми пука за твоята майка наркоманка. Говоря за баща си! Не ми казвай, че е мъртъв. Защото не е, проклет да си. Не е!

Лив изхвърча от стаята и затръшна вратата.

Кип се взря в затворената врата. Раменете му бяха увиснали, а в очите му имаше сълзи. Дори не знаеше откъде са се взели.