Черната призма

2.

Гавин Гайл хвърли сънен поглед към листовете, пъхнати под вратата му, и се зачуди за какво ли го наказва Карис този път. Стаята му заемаше половината от най-горния етаж на Хромария, но панорамните прозорци бяха затъмнени, така че ако изобщо спи, да може да спи до късно. Печатът на писмата пулсираше толкова слабо, че Гавин не успя да разпознае какъв цвят е притеглен в него. Надигна се в леглото, за да го огледа по-добре, и разшири зениците си, за да поеме максимално количество светлина.

Надвиолетово. Ах, мама му…

От всички страни високите от пода до тавана почернени прозорци потънаха в пода и стаята се изпълни с пълния спектър светлина на утринното слънце, което се издигаше над двата острова. При така разширените зеници на Гавин магията го изпълни. Беше прекалено много, за да я удържи.

Светлина бликна от него във всички посоки, премина на последователни вълни през тялото му, от надвиолетово надолу. Подчервеното беше последно и пробяга по кожата му като пламък. Той скочи от леглото, моментално изпотен. Но тъй като всички прозорци бяха отворени, студените ветрове на лятната утрин, веещи през покоите му, го смразиха. Гавин изквича и се мушна обратно под завивките.

Квиченето явно бе достатъчно силно, та Карис да го чуе и да разбере, че грубото събуждане е било успешно, защото той чу смеха ѝ. Тя не беше надвиолетова, така че явно бе накарала някой приятел да ѝ помогне за тази малка лудория. Гавин прати бърза струйка надвиолетов луксин, за да затвори прозорците и да нагласи филтрите на средно положение. После протегна ръка да отвори вратата с мощен тласък, но се спря. Нямаше да достави на Карис това удоволствие. Назначаването ѝ за момиче за всичко на Бялата уж трябваше да я научи на смирение и сдържаност. Засега идеята се оказваше грандиозен провал, макар че Бялата винаги играеше някаква по-дълбока игра. Все пак Гавин неволно се ухили, докато ставаше, за да вземе сгънатите листове.

На малката масичка отвън бе подносът със закуската му. Беше една и съща всяка сутрин: две сплескани хлебчета и светло вино в стъклена чаша. Хлябът бе от пшеница, ечемик, боб, леща и просо, без мая. Човек можеше да живее само с него. Всъщност един човек живееше на него. Но не Гавин. Всъщност само като го видеше и стомахът му се преобръщаше. Разбира се, би могъл да си поръча друга закуска, но никога не го правеше.

Внесе я вътре и остави писмата на масата до нея. Едното беше странно, проста бележка, която не приличаше на личната хартия на Бялата, нито на официалната твърда бяла хартия, използвана от Хромария. Той я обърна. Вестителската служба на Хромария я беше белязала като получена от „Ректън, СТ“: Ректън, Сатрапия Тирея. Звучеше му познато, може би беше някое от онези селца около Разцепената скала. Но пък едно време там имаше много села. Може би някой молеше за аудиенция, макар че писма от този тип би трябвало да бъдат отсявани и разглеждани отделно.

И все пак, всичко по реда си. Той разкъса хлебчетата, за да се увери, че в тях няма скрито нищо. Щом остана доволен, извади шише от синята боя, която държеше в едно чекмедже, и капна малко във виното. Разклати чашата, за да го смеси, и я вдигна към гранитносиньото небе на една картина, която държеше на стената за сравнение.

Разбира се, цветът бе станал идеален. Правеше го вече почти шест хиляди сутрини. Почти шестнайсет години. Дълго време за мъж, който е само на трийсет и три. Изля виното върху разчупения хляб, за да го оцвети в синьо — и да го направи безопасен. Веднъж седмично приготвяше синьо сирене или син плод, но това отнемаше повече време.

После взе писмото от Тирея.

Син ли? Аз нямам…

Изведнъж гърлото го стегна и сърцето му сякаш прескочи няколко удара, макар лекарите да го уверяваха, че е съвсем наред. „Просто се отпуснете — казваха те. — Млад сте и сте силен като боен кон.“ Не му казваха: „Я се стегни! Имаш много приятели, враговете ти се страхуват от теб и нямаш никакви съперници. Ти си Призмата. От какво се боиш?“ Никой не бе говорил така с него от години. Понякога му се искаше да го правят.

Оролам, писмото дори не бе запечатано!

Излезе на стъкления балкон и подсъзнателно провери притеглянето си, както правеше всяка сутрин. Взря се в ръката си, разложи слънчевата светлина на съставните ѝ цветове, както само той можеше, и изпълни всеки пръст поред с цвят, като започна под видимия спектър и свърши над него: подчервено, червено, оранжево, жълто, зелено, синьо, надвиолетово. Да не би да усети затруднение, докато притегляше синьото? Провери наново, като хвърли бърз поглед към слънцето.

Не, все още му бе лесно да разлага светлината, все още го правеше без проблеми. Освободи луксина и всеки цвят се оттече изпод ноктите му и се разнесе като дим, изпускайки познатия букет от смолисти миризми.

Обърна лице към слънцето. Усещаше топлината му като майчина милувка. Отвори очи и засмука топло, успокояващо червено. Поемаше го и го освобождаваше в ритъм с тежкото си дишане, докато то се забави. После пусна червеното и пое тъмно, ледено синьо. То сякаш вледени очите му. Както винаги, синьото му донесе яснота, мир, порядък. Но не и план, не и при толкова малко информация. Той пусна цветовете. Все още се чувстваше добре. Все още му оставаха поне пет от седемте му години. Предостатъчно време. Пет години, пет велики цели.

Е, може би не чак велики.

И все пак всичките му предшественици през последните четиристотин години, с изключение на убитите или умрели по други причини, бяха служили точно по седем, четиринайсет или двайсет и една години, след като са станали Призми. Гавин вече бе надхвърлил четиринайсетте. Така че разполагаше с предостатъчно време. Нямаше причини да смята, че той ще е изключението. Или поне не много причини.

Вдигна второто писмо. Счупи печата на Бялата — дъртата вещица запечатваше всичко, макар че покоите ѝ заемаха другата половина от същия етаж и Карис му доставяше всичките ѝ съобщения на ръка. Но всичко трябваше да се прави както се полага. Нямаше никакво съмнение, че се е издигнала от Синя.

Бележката на Бялата гласеше:

Гавин се взря отвъд зданията на Хромария и града, към търговските кораби в залива, сгушен от подветрената страна на остров Големи Яспис. Една неугледна аташийска платноходка маневрираше, за да пристане до кея.

Да поздрави новите ученици. Невероятно! Не че бе прекалено важен, за да приветства нови ученици, но… е, добре де, всъщност беше. Той, Бялата и Спектърът уж трябваше да се уравновесяват взаимно. Но макар че Спектърът се боеше най-вече от него, истината бе, че дъртата постигаше своето по-често от Гавин и седемте Цвята, взети заедно. Тази сутрин сигурно пак го търсеше за някакъв опит, така че ако му се искаше да избегне нещо по-обременително, като например изнасяне на уроци, по-добре да се качи на върха на кулата.

Събра червената си коса в стегната опашка и облече дрехите, приготвени за него от личната му робиня: риза с цвят на слонова кост, черни вълнени панталони с широк колан, обсипан със скъпоценни камъни, ботуши със сребърна украса и черен плащ с груби староилитийски руни, избродирани в сребърно. Призмата принадлежеше на всички сатрапии, така че Гавин се стараеше да зачита традициите на всяка земя — дори и на такава, която е населена предимно с пирати и еретици.

Поколеба се за миг, после дръпна едно чекмедже и извади илитийските си пищови. Подобно на всичко, измайсторено от илитийците, те бяха с най-напредничавия дизайн, който бе виждал. Възпламенителният механизъм бе много по-надежден от колесния — наричаха го кремъчен ударник. Всеки пищов имаше под дулото метална пръчка и даже зъбец за захващане към колана, така че когато ги затъкне зад гърба си, да се държат сигурно и под ъгъл, за да не му пречат при сядане. Илитийците мислеха за всичко.

И разбира се, пищовите караха черногвардейците на Бялата да нервничат. Гавин се ухили.

Когато се обърна към вратата и видя картината, усмивката му повехна.

Върна се до масата със синия хляб. Хвана един загладен от употреба ръб на картината и дръпна. Тя се отвори безшумно към тясна шахта.

В шахтата нямаше нищо заплашително. Бе прекалено тясна, за да се покатери човек по нея. И все пак на Гавин му изглеждаше като пастта на ада, самата вечна нощ, зейнала да го погълне. Хвърли едното хлебче в нея и зачака. Чу се тупване, когато твърдият хляб се удари в първата преграда, тихо съскане, когато тя се отвори и затвори, после по-тихо тупване, когато се удари във втората, и няколко секунди по-късно още едно последно тупване. Преградите още работеха. Всичко беше нормално. Безопасно. През годините се бяха случвали грешки, но този път нямаше да се наложи никой да умира. Нямаше нужда от параноя. Той едва не се озъби, докато затръшваше картината.