Черната призма

30.

Лив Данавис крачеше бързо по луксиновия мост, наречен Стеблото на лилията, който свързваше Хромария на Малки Яспис с пазарите и домовете на Големи Яспис, и се опитваше да не обръща внимание на напрежението, сковало раменете ѝ. Носеше груби ленени панталони, плащ, който да я пази от мразовития вятър, и същите практични ниски кожени обувки, с които бе пристигнала в Хромария като ужасено четиринайсетгодишно момиче. Тъмната ѝ коса бе хваната на конска опашка. Винаги, когато я призоваваха, се изкушаваше да се издокара в най-хубавите си дрехи, но устояваше на това желание. Така или иначе, богатата ѝ надменна попечителка щеше да я накара да се чувства опърпана, каквото и да носеше, така че можеше поне да прояви непокорство. Ако Дазен Гайл бе спечелил Войната на Призмите, Лив щеше да е лейди Аливиана Данавис, дъщеря на прочутия генерал Корван Данавис. Да бъде тирейка щеше да е повод за гордост. Нямаше да дължи нищо на никого. Но Дазен беше убит, съюзниците му — изпаднали в немилост, а баща ѝ едва бе избегнал екзекуцията, въпреки че се радваше на най-голяма почит от генералите и от двете страни. Така че сега тя бе просто Лив Данавис от Ректън, дъщерята на бояджията. И Рутгар държеше договора ѝ. Е, и какво от това? Не се страхуваше да я призоват.

Не много.

Въпреки че живееше на Ясписите от три години, Лив не бе ходила често на Големи Яспис. Другите момичета отиваха там всяка седмица да слушат менестрелите, да си купят храна, различна от тази в кухните на Хромария, да се срещат с момчета, които не са притеглящи, да пазаруват и да се напиват след изпитите. Лив не можеше да си позволи нищо от изброеното, а не искаше милостиня от никого, затова все отклоняваше поканите, като казваше, че трябва да се упражнява или да учи.

Ползата беше, че още не бе претръпнала към чудесата на Големи Яспис. Целият остров бе тъпкан със сгради, но нищо не бе хаотично, за разлика от Ректън или Гаристън. Къщите, измазани с бял хоросан и блестящи ослепително на слънцето, се редяха стъпаловидно, следвайки очертанията на терена. Преобладаваха геометричните форми: шестоъгълни и осмоъгълни сгради, увенчани с куполи. Всяка сграда, достатъчно голяма, за да оправдае наличието на купол — а и много от по-малките, — се кипреше с такъв, и тези куполи бяха във всички цветове на дъгата. Сини с цвета на Лазурното море, златни на богаташките къщи, медни, които постепенно позеленяваха и се лющеха всяка година, за да заблестят отново на Слънцеднев, куполи с цвета на кръв, огледални куполи. И не само куполите, а и вратите бяха прекрасни. Сякаш цялата неудържима индивидуалност на ясписците се бунтуваше срещу еднообразието на белите им стени и подобните къщи, но само в проектирането и украсата на вратите им. Екзотично дърво, резбовано с шарки от всеки край на Седемте сатрапии и отвъд тях, врати от живо дърво с все още растящи от него листа, доставени от Дървесния народ, тирейски подковообразни арки, парийски карирани мотиви, огромни врати на малки къщи, малки вратички на гигантски здания.

Друг, не по-малко отличителен белег от разноцветните куполи и блестящите бели стени на Големи Яспис, бяха Хилядата звезди. Всяка улица бе абсолютно права и на всеки кръстопът се издигаха по две тесни арки, наглед невъзможно тънки на белите си крака, високи поне десет етажа, които се свързваха в кръстовиден свод високо над земята. На върха на този свод имаше окачено на шарнири кръгло огледало, силно полирано, без ни най-малък дефект, високо цял човешки бой. Благодарение на специалното разположение на улиците, щом слънцето се покажеше над хоризонта, светлината му можеше да бъде насочена навсякъде.

Много отдавна строителите бяха казали: „В този град няма да има сянка, която да не може да бъде докосната от окото на Оролам.“ На Големи Яспис дните бяха по-дълги от където и да било другаде.

Според Лив тези арки бяха направени с цел да се увеличи силата на притеглящите на острова. В други гъсто населени градове сградите рано или късно затуляха слънцето. Това не само караше града да изглежда мрачен, но и означаваше, че вървящите по тези улици магове ще са уязвими. Тук сградите бяха грижливо разпределени според височината и ширината им, така че да оставят слънчеви площи, но с Хилядата звезди един притеглящ имаше на свое разположение всичката сила, с която може да борави, за часове по-дълго, отколкото без тях.

На Слънцеднев всяка от Хилядата звезди обслужваше Призмата. Където и да идеше той, всяко огледало се обръщаше да го огрее. Естествено, сградите спираха някои лъчи, но навсякъде — дори и в най-бедните райони — имаше открит изглед поне към няколко огледала. Всъщност, преди някой да построи сграда, плановете трябваше да минат проверка дали няма да пречат на Хилядата звезди. Само на няколко им се бе удало да заобиколят правилата, като да речем двореца на Гайл.

„Разбира се — помисли си Лив, — правилата не важат за неприлично богатите. Никога. Не и тук.“

На всеки градски район бе позволено да решава как да използва своите звезди, когато не са необходими за отбрана, налагане на закона или религиозни задължения. Някои местеха звездите си по строги разписания, създавайки светлинен часовник, който всеки лесно би могъл да види.

Днес в първия район, през който мина Лив, Посланическия, имаше пазарен ден. Бяха сложили на половината от своите звезди жълти лещи и те къпеха целия голям площад в жизнерадостна светлина. Половин дузина жълти притеглящи, наети специално за случая, жонглираха — и то без очила — с „ярка вода“, течен жълт луксин. Дракони избухваха във въздуха и големи фонтани от искрящ изпаряващ се жълт луксин политаха към небето, привличайки към пазара многобройни тълпи. Другата половина от звездите, снабдени с лещи в най-различни цветове, описваха из пазара големи кръгове и създаваха шеметно зрелище.

Лив съжаляваше „маймунките“ в кулите — дребнички роби, често деца, — които трябваше да теглят въжетата днес. В сравнение с другите роби те се радваха на добро отношение, дори им плащаха, тъй като тяхната работа за звездопазителите се смяташе за важна, технически трудна и дори свята, но те прекарваха дните си по двойки в тесните крачета на арките: единият следеше движението на огледалото, а другият дърпаше сръчно въжетата. Често работеха от зори до мрак без никакъв отдих, освен че от време на време си разменяха местата. Когато Призмата или някой надвиолетов пътуваше и трябваше да използва звездите, можеше да го прави директно, чрез магия. Но всяка по-обикновена цел изискваше услугите на „маймунките“.

Лив се подвоуми дали да не посегне към надвиолетовата контролна линия, вградена в улицата, и да поеме контрол над някоя звезда, само за да причини малко бъркотия на празника на богаташите. Това му беше хубавото да си надвиолетов. Никой, който не виждаше надвиолетово, не можеше да познае, че притегляш.

И все пак тя нямаше да е първата ученичка, която прави такива неща. Наказанията за подобни лудории бяха бързи и сурови.

Стомахът на Лив обаче бе стегнат на възел. Въпреки глъчката на сутрешната тълпа, виковете на търговците, песните на менестрелите и пукота на фойерверките нищо не можеше да отвлече мислите ѝ от предстоящата среща.

„Кръстопътят“ беше кафене, ресторант, кръчма, най-скъпият хан на Ясписите, а на долния етаж, според слуховете, също толкова скъп бордей. Бе разположен на централно място в Посланическия район за всички посланици, шпиони, търговци, търсещи сделки с различни правителства, и притеглящи, прекосили току-що Стеблото на лилията, защото „Кръстопътят“ се намираше в бивше посолство. В интерес на истината, това бе старото тирейско посолство. Лив се зачуди дали нейната попечителка го е избрала умишлено, или просто защото знае, че е прекалено скъп, за да може Лив да си го позволи.

Качи се по широкото стълбище на втория етаж, където се намираше кафенето. Една красива служителка я посрещна с ослепително ярка усмивка. „Кръстопътят“ разполагаше с най-добрия персонал в града: всеки мъж, жена и роб бе привлекателен, безупречно облечен и неизменно професионалист. Лив винаги бе подозирала, че робите тук печелят повече от нея. Не че това бе особено трудно. Но всъщност за първи път стъпваше вътре.

— С какво можем да ви услужим днес? — попита жената. — Имаме чудесни маси до южния прозорец. — Учтиво избягваше да се взира в грубите дрехи на Лив.

— Частна маса, ако може. Имам среща с… приятелка от рутгарското посолство, Аглая Красос.

— Разбира се, ще се погрижа да я пратя при вас. — Персоналът тук познаваше по име всяка значима личност. — Ще имате ли нужда от заглушаване за масата?

Заглушаване ли? Ах, да. Лив присви очи, за да види надвиолетовото. Разбира се. Беше чувала и за това, но бе забравила. Една трета от масите тук бяха оградени с надвиолетови мехури. В тях, разбира се, имаше дупчици, иначе клиентите вътре щяха да се задушат, така че звукът не можеше да бъде заглушен напълно, но определено правеше подслушването сто пъти по-трудно. Някои от мехурите имаха даже малки надвиолетови вентилатори, които да вкарват в тях свеж въздух. Лив осъзна, че това е извънредно практично. Клиентите, избрали мехур без вентилатор, изглеждаха така, сякаш им е неприятно топло.

Би рискувала да предположи, че вентилаторите се предоставят срещу допълнително заплащане.

Сега, когато се загледа, осъзна, че жената, която я бе посрещнала, също е надвиолетова притегляща. Около зениците ѝ имаше хало, което изпълваше само една трета от ирисите. Нищо чудно, че не го бе забелязала веднага. Когато надвиолетовите напреднеха повече, цветът на очите им започваше да се процежда във видимия спектър и им придаваше лек виолетов оттенък, който в кафявите очи се виждаше трудно и правеше сините изумително красиви — не че Лив някога щеше да има този късмет с нейните прости кафяви.

— Ами всъщност… — каза тя. Обърна плаща си така, че жената да може да види гърба. За надвиолетовите беше обичайно да втъкават в дрехите си допълнителна шарка, така че другите надвиолетови да ги разпознават.

Зениците на жената за миг се свиха до точици, докато хвърляше поглед към плаща на Лив.

— Много фина изработка. Надвиолетовите могат да използват собствено заглушаване. Само ни уведомявайте предварително при идването си, за да не допускат служителите ни грешки.

Отведе Лив до една маса от южната страна, до отворените прозорци, през които би могла да поеме слънце. В помещението имаше достатъчно светлина — арките и контрафорсите крепяха с лекота цялата тежест на покрива, така че прозорците на втория етаж стигаха от пода до тавана, — но един от недостатъците на това да си надвиолетов беше, че дебели прозорци като тези пречеха на събирането на светлина. Един умел притеглящ пак можеше да използва магия, но му отнемаше повече време и причиняваше главоболие на някои.

Лив седна и загледа шетането на служителите, които се промушваха с лекота между масите и заобикаляха отдалеч покритите с надвиолетови черупки. Един слаб млад сервитьор с къса къдрава коса и очарователна усмивка се приближи до нейната маса и спря точно преди мястото, където би се намирал надвиолетовият ѝ мехур, ако вече бе притеглила такъв. Вероятно беше няколко години по-голям от нея и опустошително красив, а сакото му бе ушито като по калъп на мускулестата му фигура.

Някак си тя успя да му даде поръчката си. Само кафе. Което без съмнение щеше да струва цял данар. Когато той и го донесе, димящо и тъмно като адски камък, и я дари с чаровна усмивка, Лив реши, че кафето си струва парите. Може би и повече.

Доброто ѝ настроение повехна при гледката на Аглая Красос — тя се качваше по стълбите така, сякаш има запек. Двайсет и няколко годишната рутгарка бе, доколкото Лив знаеше, най-малката дъщеря на някаква важна фамилия. Имаше ценната и рядка рутгарска руса коса, но с изключение на това не беше красавица. Имаше сини очи, което си бе истинска загуба при непритеглящи, длъгнесто конско лице и огромен нос. Бяха я сложили в рутгарското посолство, за да придобие някакъв политически опит, преди да се върне в град Рат и да се омъжи за годеника си, когото изобщо не бе виждала, и тя винаги се държеше, сякаш е под достойнството ѝ да общува с такива като Лив. Дори ѝ бе казала, че са ѝ възложили нейния случай като наказание за някаква забежка със сина на аташийския посланик. Обикновено се занимавала с бихроми, полихроми и истински шпиони.

Аглая видя Лив и тръгна право към нея, като пътьом помаха на няколко от клиентите и намигна на един.

— Аливиана — рече тя, като застана пред масата ѝ, — изглеждаш толкова… енергична тази сутрин. — Паузата казваше всичко. Търсещата физиономия, сякаш наистина се мъчеше да намери какво хубаво да каже. При някои жени това можеше да е случайно.

„Значи така искаш да играем? Добре.“

— За мен е голямо удоволствие да те видя, Аглая. Дребнавата злоба така ти отива — каза Лив. Опа!

Очите на Аглая се разшириха за миг, а после тя се засмя престорено.

— Винаги си била прекалено остър за пипане инструмент, нали, Лив? Обичам това у теб. — Тя седна срещу нея. — Или просто си прекалено глупава да осъзнаеш собственото си положение?

„Баща ми ми казваше да не идвам тук. Акули и морски демони, така каза. Трябваше да го послушам. Настройвам срещу себе си жената, която държи в ръцете си моето бъдеще.“

— Аз… — Лив облиза устни, сякаш с малко смазка насилените думи на покорство щяха да излязат по-лесно. — Съжалявам. С какво мога да ви помогна, господарке?

Очите на Аглая грейнаха.

— Я го повтори.

Лив се поколеба, стиснала зъби. Насили се да се отпусне.

— С какво мога да ви помогна, господарке?

— Притегли ни мехур.

Лив притегли заглушаващия мехур, заедно с вентилатор.

— Такова гордо момиче си ти, Лив Данавис. Следващия път, като устройвам прием, дано не забравя да уредя ти да сервираш храната. Или може би да чистиш нощните гърнета.

— О, обожавам да чистя нощни гърнета. Както и да разказвам на всички мои приятелки, които още не са подписали договори, колко добре се отнасят рутгарците със своите притеглящи.

Аглая се засмя. Смехът ѝ бе наистина неприятен.

— Добре изиграно, Лив. Това беше празна заплаха и заслужавах да ме разобличат. Ти си от Ректън, нали?

Лив моментално застана нащрек. Аглая бе подминала обида? Лив очакваше, че след като е разобличила празната ѝ заплаха, рутгарката ще отправи истинска — а тя разполагаше с немалко такива възможности. Фактът, че не го направи, би трябвало да накара Лив да се почувства по-добре. Но не се чувстваше.

— Да — призна тя. Нямаше защо да лъже. Нищо не идваше от Ректън. Освен това Аглая без съмнение отлично знаеше откъде е Лив. Пишеше го в договора ѝ. — Това е едно селце. Незначително.

— Коя е Лина?

„Какво?“

— Една слугиня. Каталина Делаурия. Върши всякаква домакинска работа. — Наркоманка, пропаднала жена и кошмарна майка. Но не беше нужно Аглая да знае това, а Лив не искаше да говори лошо за хората от родното си място.

— Има ли роднини?

— Никакви — излъга Лив. — Засели се в Ректън след войната, като баща ми.

— Значи не е тирейка?

— По произход ли? Не знам. Може да има малко парийска или илитийска кръв. Защо?

— Как изглежда.

„Мършава, с кървясали очи и развалени зъби от пушенето на ганджа.“

— Висока, с къса къдрава коса, махагонова кожа, поразително хубави лешникови очи. — Сега като се замислеше, едно време Лина трябваше да е била истинска красавица.

— Ами Кип? Кой е той?

„Мамка му, спипаха ме!“

— Ъъъ, синът ѝ.

— А, значи все пак има роднини.

— Мислех, че питаш дали има роднини сред хората от Ректън.

— Ясно — каза Аглая. — На колко години е Кип?

— Предполагам, че вече е на петнайсет. — Кип беше мило момче, макар че последния път, когато Лив си бе ходила у дома, ясно личеше, че е хлътнал по нея.

— Как изглежда?

— Защо те интересува всичко това? — попита Лив.

— Отговори на въпроса.

— Не съм го виждала от три години. Сега вероятно е съвсем различен. — Лив разпери ръце, но Аглая бе неумолима. — Ами, пълничък. Малко по-нисък от мен, когато го видях за последно…

— В името на Оролам, момиче, очите му, кожата му, косата му!

— Ами, не знам какво те интересува!

— Вече знаеш — каза Аглая.

— Сини очи, средно тъмна кожа, не толкова черна като на майка му. Къдрава коса.

— Мелез?

— Предполагам. — Макар че Лив нямаше представа какви биха могли да са половинките на Кип. Париец и аташиец? Илитиец и Кървав горянин? Нещо друго? Вероятно и половинките му не бяха чистокръвни, каквито и да бяха. Между другото „мелез“ беше гадно определение и напълно несправедливо. Най-знатните семейства и всички благородници в Седемте сатрапии се женеха помежду си много по-често от простолюдието, а тях никой не ги наричаше мелези.

— Сини очи. Интересно. Във вашето село няма много синеоки, нали?

— Баща ми е синеок. Има и още няколко, от хората, които са се заселили там след войната, но иначе не, ние сме като останалата част от Тирея.

— Той може ли да притегля?

— Разбира се. Баща ми е един от най-прочутите червени…

— Не баща ти, глупачко. Кип.

— Кип ли? Не! Е, поне последния път, като го видях, не можеше. Тогава беше на дванайсет или тринайсет.

Аглая се облегна в стола си.

— След отношението ти днес би трябвало да те оставя да тънеш в догадки, но така е още по-вероятно да оплескаш всичко. Имам задача за теб, Лив Данавис. Оказва се, че наказанието ми да се занимавам с теб всъщност е било скрит дар от Оролам. Прихванахме писмо, което тази жена Лина е пратила на Призмата.

— Моля?

— Тя твърди, че Кип е негово копеле.

Лив се засмя, толкова абсурдно беше това. Но лицето на Аглая показваше, че не се шегува.

— Какво?! — възкликна Лив.

— Тя му пише, че умирала и искала Гавин да се запознае със сина си Кип. Не знам дали това е първият им контакт, или не. Но тя не моли за нищо, нито пък го заплашва. Кип е на подходящата възраст, а Гавин имаше сини очи, преди да стане Призма. Останалото е несигурно, но писмото е написано така, сякаш е истина. Сякаш Гавин я познава. — Аглая се усмихна. — Лив, ще ти дам възможност за по-добър живот и надявам се, не е нужно да споменавам, че мога да го направя много по-лош, ако пожелая. При изпитанието си ти показа способности на надвиолетова и гранична жълта. По очевидни причини спонсорът ти предпочете да не те обучава като бихром.

Да, Лив отлично го знаеше. От един бихром се очакваше да поддържа определен стил на живот, иначе това се отразяваше зле на спонсора и на страната му. А жълтото се притегляше толкова трудно, че малцина от обучаваните за жълти минаваха последния изпит. Така че спонсорирането на жълт бихром бе голяма инвестиция с малък шанс за възвръщаемост. Спонсорът на Лив се бе престорил, че тя не е бихром, за да си спести пари. Не беше честно, но нямаше кой да се застъпи за тирейците.

— Ето каква е задачата ти, момиче. Нагласила съм нещата така, че твоят клас да е следващият, на който Призмата ще изнесе урок. Сближи се с него…

— Искаш да шпионирам Призмата? — попита Лив. Самата идея за това бе почти… светотатствена.

— Разбира се. Той може да поиска от теб информация за сина си и тази жена, Лина. Възползвай се от този шанс. Стани незаменима за него. Стани негова любовница. Направи каквото е нужно…

— Какво? Та той е два пъти по-стар от мен!

— И това би било ужасно… ако ти беше на четирийсет. Но не си. Тук не говорим за някой стар и немощен. Кажи ми честно, вече си си мечтала как ти разкъсва дрехите, нали?

— Не, в никакъв случай! — Всъщност само му се бе възхищавала. Всяко момиче му се възхищаваше. Но за Лив това бе нещо съвсем абстрактно.

— Ох, каква си ми светица. Или пък лъжкиня. Гарантирам ти, че всяка друга топлокръвна жена в Хромария си е мечтала за това. Няма значение. Сега вече ще помислиш по въпроса.

— Искаш да го съблазня?

— Това е най-лесният начин да попаднеш в стаята на един мъж, докато спи. А ако се събуди, докато му ровичкаш из писмата, можеш да се престориш на ревнива и да кажеш, че търсиш писма от друга любовница. Истината е, че не ни интересува как ще се сближиш с него, но да бъдем честни: какво можеш да предложиш ти на Призмата? Остроумни разговори? Прозрения? Едва ли. От друга страна, си хубавичка като за тирейка. Млада си, не много умна, необразована, без власт, не си учена, поетеса или певица. Ако можеш да се сближиш с него по друг начин, страхотно. Аз просто преценявам шансовете.

Това беше най-унизителният начин да ти кажат, че си красива, който Лив бе чувала.

— И през ум да не ти минава. Няма да бъда твоя курва.

— Благочестието ти е трогателно, но аз не искам от теб да курварстваш, нали? Виждала си го. Той е красавец. Така че получаваш малко допълнителни облаги. Можеш да му се наслаждаваш, да караш всички жени да ти завиждат, да получиш всичко, което ти предлагаме…

— Не искам нищо повече от вас.

— Трябваше да мислиш, преди да подпишеш договора си. Но това вече е минало. Лив, ако успееш да си уредиш дори една среща насаме с Гавин Гайл, ще се погрижим да станеш бихром. Сближи се с него и ще те възнаградим още по-богато. Но ако ме заплюеш в лицето, всичко в живота ти ще се превърне в адски камък. Имам пълна власт над договора ти и ще я използвам.

Предложението да направят Лив бихром само ако си уреди една среща с Призмата изглеждаше ужасно щедро, но тя съзря логиката зад него. Призмата можеше да прави каквото си иска, но да спи с монохромна тирейка щеше да изглежда съмнително, безвкусно. Общуване с бедняците. От друга страна, един бихром имаше поне известно положение. Истината бе, че вероятно предложението пак си беше щедро и можеше да събуди подозренията на Гавин, но наградата — да имат шпионка до самия Призма — бе толкова ценна, че рутгарците бяха готови да рискуват. Те се нуждаеха от съгласието на Лив.

— Освен това — добави Аглая, — ако си по-умна, отколкото си мисля, можеш сама да откриеш кой е дал заповедта за изгарянето на Гаристън. Можеш да откриеш кой е виновен за смъртта на майка ти.