Черната призма

47.

„Седем години, седем велики цели, Гавин.“

Гавин вдигна дясната си ръка и започна да брои пръстите, като притегляше поред всеки цвят: допря палеца до кутрето, после до безименния пръст, средния пръст, показалеца, отново средния пръст, безименния пръст, кутрето. Седем цвята, от подчервено до надвиолетово, като при всеки изпитваше част от свързаната с него емоция.

„В името на Оролам, аз съм Призмата. Аз съм съвършеният човек. Господар на всички цветове. В разцвета на силите си. По-силен от всяка Призма, която днешните хора помнят. Може би най-силният от стотици години.“ Повечето Призми бяха живели само седем години след възкачването си. Само четирима бяха изкарали по двайсет и една. Винаги кратни на седем — разбира се, можеха да бъдат убити или да умрат по естествени причини, но никой не прегаряше, освен на кратните години. Гавин бе изкарал до шестнайсет, значи му оставаха поне още пет. Всъщност ако някой бе способен да издържи над двайсет и една, това щеше да е той. Чувстваше се силен. Силен и с по-добър контрол над цветовете, отколкото през целия си живот.

Разбира се, можеше всичко това да е илюзия. Той бе необикновен и в други отношения; току-виж се гътне и умре още утре.

При тази мисъл пак усети познатото стягане в гърдите. Не се боеше от смъртта, но се боеше да не умре, преди да е постигнал целите си.

Стоеше пред покоите на баща си в Кулата на Призмата. Робът на баща му — Гавин знаеше, че се казва Гринуди, макар че бе невъзпитано да използваш името на роб, ако той сам не ти го е казал — го чакаше: държеше вратата отворена. Това бе врата към мрака в повече от един смисъл. Остра болка проряза гърдите на Гавин. Трудно му беше да диша.

Андрос Гайл не знаеше, че Гавин не е Гавин. Не знаеше, че по-големият му син гние в дълбините на Хромария. Мислеше, че Дазен е мъртъв, и никога не бе показал особено безпокойство, камо ли съжаление. Изменниците трябва да бъдат премахвани и никога повече да не се говори за тях.

— Лорд Призма? — рече робът.

Гавин изтръска последните остатъци луксин от пръстите си. Смолистата миризма, която го лъхна, не го успокои много.

В стаята на Андрос Гайл се поддържаше пълен мрак. Дебели кадифени завеси закриваха прозорците, също такива бяха окачени на няколко слоя и по стените. На входа бе изградено преддверие, така че светлината от коридора да не влиза заедно с малкото му посетители. Гавин притегли надвиолетова светлина и влезе в преддверието.

Гринуди затвори вратата след тях. Гавин събра в дланта си малка топка надвиолетово, притеглено несъвършено, за да е нестабилно. Тази нестабилност го караше да се разпада бавно на светлина от собствения си спектър. За надвиолетов притеглящ това бе все едно да носиш факла, чиято светлина е невидима за всеки друг. Нито Гринуди, нито Андрос бяха надвиолетови, така че Гавин можеше да използва колкото си иска от призрачната светлина.

Пред очите му Гринуди затисна с тежка възглавница тясната пролука под вратата зад тях. Поспря се, изчаквайки очите му да свикнат с мрака. Той не бе притеглящ, така че не можеше да контролира очите си директно. В мрака на един тъмен — тоест непритеглящ — му бе нужен поне половин час, за да постигне пълната си чувствителност към светлина. Повечето притеглящи можеха да го правят за десет минути поради дългото време, което прекарваха, настроени към светлината. Някои можеха да постигнат пълна чувствителност за секунди. Но Гринуди не се опитваше да вижда — бе запаметил плана на стаята още преди години; просто се уверяваше, че няма да пропусне никаква светлина в покоите на Върховния господар Гайл. След като остана доволен, най-сетне отвори вратата.

Гавин се зарадва, че държи надвиолетовото. Като всички притеглящи, го бяха учили да не разчита на цветовете, за да променя настроенията си. И като повечето, често не успяваше. Това бе особено голямо изкушение за полихромите. Съществуваше цвят за всяко чувство или за противодействие на всяко чувство. Ето сега например. Използването на надвиолетовия спектър бе придружено от чувство за откъснатост, отчуждаване. Това понякога му се струваше иронично, дори цинично. И винаги беше все едно гледа на себе си отгоре.

„Ти си Призмата, а се страхуваш от един старец.“

В надвиолетовата светлина Гавин видя баща си: седеше в тапициран стол с висока облегалка, обърнат към закрития и закован с дъски прозорец.

Някога Андрос Гайл бе висок здравеняк. Сега сякаш цялата маса се бе смъкнала от широките му плещи, за да образува коремче. Не беше дебел — просто теглото му се бе събрало в търбуха му. Ръцете и краката му бяха изтънели от годините, прекарани почти неизменно в този стол; на шейсет и пет кожата му бе провиснала и покрита с петна.

— Синко, колко мило, че реши да ме посетиш. Старите хора се чувстват самотни.

— Съжалявам, татко. Бялата постоянно ме товари с работа.

— Не бива да си толкова търпелив с тази кучка. Би трябвало да уредиш дъртата да се присъедини към Освобождението тази година.

Гавин подмина думите му без коментар. Това беше техен отдавнашен спор. Бялата говореше същите неща за Андрос, макар и не с такова презрение. Гавин седна до баща си и го огледа в призрачната надвиолетова светлина.

Въпреки абсолютния мрак в стаята Андрос Гайл носеше Черни очила, залепени плътно върху орбитите му. Гавин не можеше да си представи какво е да живееш в пълен мрак. Не бе причинил това дори и на брат си. Андрос Гайл беше полихром в спектъра от жълто до подчервено. Подобно на много други притеглящи по време на Войната на Лъжепризмата, той се бе насилвал до границата на възможностите си. И отвъд нея. Сражаваше се, естествено, за по-големия си син. И от използване на прекалено много магия накрая бе унищожил защитите на тялото си срещу нея. След войната обаче, когато много притеглящи приеха Освобождението, Андрос вместо това се бе оттеглил в тези стаи. Когато Гавин за пръв път дойде да го види тук, на прозорците имаше сини филтри. Тъй като собствената му сила се намираше в другия край на спектъра, Андрос се чувстваше в безопасност на синята светлина. Но по-късно лекарите му казаха, че има нужда от пълен мрак, ако иска да продължи да се бори с цветовете. Щом вземаше такива крайни мерки, трябваше да е наистина много близо до ръба.

— Чувам, че се опитваш да започнеш война — каза Андрос.

— Опасявам се, че опитите ми рядко са неуспешни — рече Гавин. Не си направи труда да се чуди, че баща му вече знае. Разбира се, че Андрос Гайл ще знае. Той държеше лоялността или страха на половината от най-могъщите мъже и жени в кулата.

— Как?

— Получих писмо, че имам син в Тирея. Когато стигнах там, селото гореше. Натъкнах се на някакви Огледалци, които се канеха да убият едно дете, и им попречих.

— Уби ги.

— Да. Оказа се, че детето е синът ми, а Огледалците са хора на Раск Гарадул. Той бе решил да направи от селото пример за назидание, защото отказали да пратят набор за войската. Твърдеше, че имал особен интерес към момчето, но не съм сигурен дали не е защото мислеше, че така ще ме нарани.

— Особен интерес ли? Мислех, че е отишъл да накаже селото.

— Каза, че Кип откраднал нещо от него.

— А така ли е?

— Момчето твърдеше, че майка му му дала някаква кутия за бижута, точно преди да умре от раните, получени при нападението. Но не я е откраднало.

— Само че кинжалът е у теб, нали? От бял луксин ли е?

Хладни тръпки побиха Гавин. Беше си мислил, че най-лошата част от този разговор ще са опитите на баща му да разчепка подробностите около любовни авантюри, които Гавин не е имал и следователно не можеше да си спомни. Кинжал от бял луксин? Бял луксин не можеше да съществува, но щом Андрос Гайл говореше така за него, значи мислеше, че може. Или знаеше, че може. Значи бе виждал такова нещо и мислеше, че Гавин би трябвало да знае за какво говори той.

Брат му също бе споменал някакъв кинжал. Сърцето на Гавин се сви.

Ако не действаше изключително внимателно, щеше да съсипе маскировката си. Ето защо избягваше баща си, доколкото е възможно. Андрос Гайл бе един от малцината, които знаеха кои точно спомени би имал Гавин и кои — Дазен. Останалите, които знаеха, бяха загинали във войната или се бяха отчуждили от него. Недодяланото извинение, че яростната битка до смърт между братята е накарала Гавин да забрави някои неща, нямаше да помогне тук. Андрос би могъл да му прости, ако не помни някои неща, станали в навечерието на последната битка, но със сигурност би трябвало да помни неща, станали години по-рано, нали?

— Не видях кинжала — каза Гавин. — Беше в кутия. И през ум не ми мина, че може да е белият луксин. — Бял луксин не можеше да съществува. Гавин отлично знаеше това. Беше се опитвал да създаде този митичен материал — а ако някой бе в състояние да го направи, това трябваше да е той, Призмата.

— Глупаво момче. Не знам защо винаги съм предпочитал теб. Дазен беше два пъти по-умен, но аз винаги взимах твоята страна, нали?

Гавин заби поглед в земята и кимна. Първата добра дума, която баща му бе казал за него от години насам, и тя бе поднесена като мъмрене.

— Кимаш ли, или клатиш глава? Ако случайно си забравил, аз съм сляп — рече горчиво Андрос Гайл. — Няма значение. Разбирам защо си толкова потаен в издирването на кинжала — даже моите шпиони не са те чували да плямпаш за него, така че браво за това, — но когато се натъкна на подозрителен кинжал, който някакъв си недоизпечен крал желае толкова силно, не усети ли тръпки по гръбнака си?

— Бях заобиколен от трийсет враждебно настроени притеглящи, Огледалци и един крайно раздразнен крал. Усещах предостатъчно тръпки.

Андрос Гайл махна с ръка, сякаш нищо от това не заслужава вниманието му.

— И без черногвардейци да те пазят, предполагам. Глупаво вироглаво момче. От какъв материал беше кутията?

— От палисандър като че ли — отвърна честно Гавин.

— Палисандър. — Андрос Гайл въздъхна дълбоко. — Разбира се, това само по себе си не доказва нищо. Но ти подсказва какво трябва да направиш.

— Смятах да събера Седемте сатрапии, да говоря директно с всяка от тях, да видя дали мога да променя мнението им — рече Гавин. — Спектърът, разбира се, няма да направи нищо. — Знаеше какво предстои сега. Баща му щеше да обяви какво ще направи Гавин и да прегази всеки аргумент, който той изпречи на пътя му. „В името на Оролам, аз съм Призмата.“

— И докато направиш това, крал Гарадул ще е завзел Гаристън. Беше прав във всичко, което изложи пред Спектъра, макар че си извлече погрешен урок и избра погрешен начин на действие. Ето затова си имаш мен. Ако беше дошъл да поговорим веднага, след като се върна, щях да ти го кажа. Ако се изтеглим едностранно и предадем един бисер в ръцете на тирейците…

— Едва ли е точно бисер, татко…

— Смееш да ме прекъсваш?! Ела тук.

Гавин седна вдървено срещу баща си. Андрос Гайл протегна ръка и напипа лицето му. Плъзна ръка по бузата му почти нежно. После замахна и му отвъртя една плесница.

— Аз съм ти баща и ще ми отдаваш дължимото уважение, ясно ли е?

Гавин трепереше, но преглътна и се овладя.

— Да, татко.

Андрос Гайл вирна брадичка, като че ли търсеше в тона на Гавин нещо неприемливо. После продължи, сякаш не бе станало нищо:

— Гарадул жадува за Гаристън, така че дори да беше кула от лайна, построена върху равнина от изпражнения, би било проява на слабост да му я дадем. Правилният ход би бил да сравним града със земята, да поробим жителите му и да посипем нивите със сол — и да се махнем, преди да е пристигнал. Но ти провали тази възможност със своята некомпетентност. А когато крал Гарадул държи Гаристън с двайсет хиляди мъже, ще откриеш, че е много по-трудно да си го върнеш, отколкото на него да го превземе при сегашния гарнизон от хиляда души.

— Рутгарците имат само хиляда души там, така ли? — попита Гавин. Това беше по-малко от минимален гарнизон. Ако не бързаше толкова, докато минаваше с лодката през града, със сигурност щеше да забележи.

— Имат си проблеми с аборнейците, които пак са вдигнали таксите за минаване през Теснините. Рутгарците искат да демонстрират сила. Изтеглили са от Гаристън повечето си кораби и войници.

— Това е идиотщина. Те трябва да знаят, че Гарадул трупа войски.

— Съгласен съм. Мисля, че рутгарската външна министърка е била подкупена. Тя е умна, би трябвало да разбира какво прави. Както и да е, ти трябва да идеш в Гаристън. Спаси града и убий Раск Гарадул, но дори и да не успееш в това, добери се до кинжала. От него зависи всичко.

Кое „всичко“? Там беше проблемът да се преструваш, че знаеш тайни, които не знаеш. Тайните — и особено големите, опасни тайни — обикновено се споменават мъгляво. Особено когато заговорниците знаят, че често са подслушвани от шпиони.

„Може би трябваше да поема риска да кажа, че съм забравил какво представлява онзи кинжал.“

Едно време Дазен знаеше всички чайни на Гавин, дори онези, които уж трябваше да са само между Гавин и баща им. Дазен и Гавин бяха не просто братя. Бяха най-добри приятели. Макар че Дазен беше две години по-малък, Гавин се отнасяше с него като с равен. Севастиан беше най-малкият; него го караха да си остава вкъщи. Но Гавин и Дазен имаха едни и същи приятели. Заедно печелеха и губеха юмручни боеве срещу братята Белодъб. На Гавин му липсваше простотата на онези битки. Две страни, много юмруци и когато едната страна се разреваваше, боят свършваше.

Но Гавин се бе променил в деня, когато навърши тринайсет. Тогава Дазен още нямаше единайсет. Андрос Гайл бе дошъл, облечен в церемониалните си одежди — огромен и впечатляващ в златисточервения брокат и със златисточервените верижки около шията си. Макар че вече от десетилетие бе член на Спектъра, винаги го наричаха Андрос Гайл, а не Андрос Червени. Всички знаеха кое е по-важно. Андрос бе отвел Гавин.

Когато на следващата сутрин Гавин се върна, очите му бяха подпухнали, като че ли е плакал, макар да отрече яростно, щом Дазен го попита. Каквото и да бе станало, след това Гавин не бе същият. Каза на Дазен, че вече е мъж, и отказа да си играе с него. Когато братята Белодъб се опитаха да завържат бой, Гавин се изпълни с толкова подчервено, че топлината заблика от него на вълни, и каза на братята, че ако го нападнат, последиците ще тежат на тяхната съвест.

В онзи миг Дазен разбра, че Гавин наистина би ги убил.

Оттогава Гавин разговаряше с баща им като негов довереник. Дазен бе отритнат и зарязан. Известно време си играеше със Севастиан. После и Севастиан му бе отнет и остана сам. Дазен се надяваше, че като стане на тринайсет, ще бъде приет отново от тях, но баща му подмина датата почти без внимание. Когато настъпи времето да се пророкува кого Оролам е избрал за следващ Призма, целите Големи и Малки Яспис гъмжаха от предположения, но Дазен знаеше, че това е по-големият му брат. Нямаше значение как ще се случи. Андрос бе подготвял Гавин за Призма през целия му живот.

„А аз бях подготвян да бъда нищо. Непотребна вещ. Някой ден щях да се оженя за Карис Белодъб или някое друго момиче, за да отклоня амбициите на нечий друг баща. Докато Гавин не се опита да ми отнеме дори това.“

Ето коя бе най-трудната за поддържане част от маскировката му — не преструвката, че е Гавин, а напомнянето за всичко, което Гавин бе имал, а Дазен никога нямаше да има.

— Така че върви в Гаристън, спаси го или го опожари, убий Гарадул и вземи кинжала. Казах го достатъчно просто, нали?

Ако Гавин свършеше това както трябва, то щеше да изпълни една от целите му и да подготви почвата за друга.

— Ще ти дам писма до рутгарците, за да съм сигурен, че ще ти се подчиняват — добави Андрос.

— Ще ме направиш губернатор на Гаристън? — Всеки път, когато Гавин забравеше колко е могъщ баща му — дори и от тази стаичка, — Андрос правеше нещо, с което да му го напомни.

— Не официално. Ако се провалиш, това ще опетни името ни. Но ще се погрижа губернаторът да прави точно каквото му кажеш.

— Само че Спектърът…

— Може да бъде пренебрегван в определени случаи. Не е толкова лесна работа да свалиш една Призма. Когато се върнеш, ще поговорим за женитбата ти. Време е да започнеш да правиш наследници. Появата ти с едно копеле прави въпроса належащ.

— Татко, аз не съм…

— Ако смажеш един от сатрапите, дори и да е бунтовник, ще се наложи да подкупиш някой от другите. Време е. Ще ми се подчиняваш в тази работа. Проблема с копелето ще го обсъдим по-късно.