Черната призма

21.

Почти летяха надолу по реката. Кип никога не бе пътувал толкова бързо. Призмата не обелваше и дума, потънал в мрачно мълчание.

През по-голямата част от следобеда Гавин Гайл работеше с онова, което скулът имаше вместо гребла — известно време то приличаше на стълба, после на ковашки мях, после се превърна в гребла, а след това в пътечка за бягане. Гавин се бъхтеше на всеки уред до изтощение, с треперещи мускули и петна от пот по тънката риза. После притегляше малко, греблата придобиваха някаква нова форма, която даваше почивка на най-уморените му мускули, и той продължаваше.

Когато най-после си възвърна гласа, Кип каза:

— Господине, хм, той взе ли ми кутията? — Не смяташе да пита за Карис Белодъб или за казаното от Гавин. Нито сега, нито никога.

Гавин хвърли поглед към него, стиснал устни, и Кип моментално съжали, че се е обадил.

— Трябваше да избирам между това и живота ти.

Кип помълча малко, после каза:

— Благодаря ви, господине. Че ме спасихте. — Това му се струваше по-добър избор, отколкото да каже: „Но тя си беше моя! Тя беше последното нещо… единственото нещо, което майка ми някога ми е давала!“

— Няма защо — отвърна Гавин. Погледна назад по реката. Явно мислите му бяха другаде.

— Онзи човек, той е виновен за убийството на майка ми, нали? — попита Кип.

— Да.

— Мислех, че ще го убиете още там. Но се спряхте.

Гавин го изгледа преценяващо. Гласът му прозвуча отнесено.

— Не исках невинните да умрат, за да убия виновните.

— Онези мъже не бяха невинни! Те избиха всички, които познавам! — Сълзи потекоха по лицето на Кип. Чувстваше се разчепкан, изцеден, свършен.

— Имах предвид теб.

Това накара Кип да млъкне, но в емоциите му още цареше хаос. Неговото присъствие бе попречило на Гавин да убие крал Гарадул. Не знаеше думи, които да предадат чувствата му. За пореден път не бе оправдал доверието на майка си. Всъщност беше попречил на отмъщението ѝ просто от некадърност.

„Ще ти се реванширам, мамо. Кълна се в душата си. Ще го убия. Заклевам се.“

Подминаха няколко селца и десетки лодки. Подхранвана от притоците си, реката се разшири. Но Гавин спря само веднъж, за да купи печено пиле, хляб и вино. Хвърли храната на Кип.

— Яж.

После потеглиха отново. Самият Гавин не яде. Не говореше, нито забавяше скоростта, докато подминаваха стреснати от появата им рибари.

Едва когато слънцето залезе и Гавин видоизмени греблата за пореден път, Кип рискува да се обади пак:

— Мога ли да ви помогна… господине?

Призмата го изгледа преценяващо, сякаш и през ум не му бе минало да поиска помощта му. Но след малко каза:

— Наистина ще съм ти благодарен. Ето, стъпи на това и просто върви. — Той самият беше тичал. — Можеш да използваш тези ръчни гребла, за да си помагаш, ако искаш. Насочвай лодката, като потапяш греблото от онази страна, на която искаш да завиеш. Продължавай така, докато не се умориш или докато не се натъкнем на бързеи или разбойници. Аз ще си почина малко. — Седна на мястото на Кип и се нахвърли върху останките от пилето и хляба. Гледаше как Кип се мъчи да подкара скула с що-годе прилична скорост. Момчето зави един-два пъти — всъщност бе доста лесно — и се обърна към Гавин, за да види дали той одобрява, но Призмата вече спеше.

Четвъртинката луна бе точно над главите им, а нощта се спускаше. Кип започна да върви. Макар и движен само от неговия ход, скулът беше бърз. Гавин бе стеснил корпуса още повече, след като Карис ги изостави, така че лодката по-скоро се плъзгаше по водата, отколкото я браздеше. Отначало Кип бе обзет от ужас. На всеки завой му се струваше, че ще налетят на разбойници и Призмата няма да се събуди. Но скоро навлезе в ритъма на лодката, вълните и нощта.

В далечината бухаше бухал. Прилепи пикираха, ловейки насекомите, които летяха високо над водата, пъстърви подскачаха да уловят онези, шито летяха твърде ниско. Лодката стресна една чапла, която отлетя в нощта, размахала големите си сини криле.

Постепенно покоят на нощта се просмука в Кип. Речната повърхност стана гладка като огледало и в нея заблестяха звездите. Той видя патици, сгушени на брега, мушнали глави под крилете си. А после погледна пак към мъжа, който уж бе негов баща.

Гавин Гайл беше мускулест и широкоплещест, но толкова слаб, колкото Кип беше дебел. Кип потърси някаква прилика, някакъв намек, че това може да е истина. Гавин беше светлокож; приличаше на кръстоска между рутгарец, които имаха зелени или кафяви очи, тъмна коса и маслинена кожа, и Кървав горянин с техните сини като метличина очи, огненочервена коса и мъртвешки бледа кожа. Косата му бе с цвят на лъскава мед, а очите му, разбира се, бяха очи на Призма. Когато притегляше, се обагряха в онзи цвят, който използваше в момента, и можеха да се променят за миг. Когато не притегляше, очите му трепкаха, сякаш самите те бяха призми, и всяко помръдване пращаше през ирисите му порой от нови цветове. Бяха най-смущаващите очи, които Кип бе виждал. Очи, които караха сатрапи да се гърчат и кралици да припадат. Очите на Избраника на Оролам.

Очите на Кип бяха чисто сини, което по никакъв начин не му помагаше, а само го бележеше като мелез. Може би имаше в себе си нещо от Кървав горянин. Подобно на повечето хора, тирейците бяха тъмнооки. Косата на Кип бе тъмна като на тиреец, но ситно къдрава като на париец или илитиец вместо права или вълниста. Достатъчно, за да изглежда като урод, но недостатъчно, за да го бележи като син на този човек. Разбира се, майка му също не приличаше на тирейка, което само усложняваше нещата. Беше по-тъмна и от двамата, с къдрава коса и лешникови очи. Кип се опита да си представи как би изглеждало едно дете на майка му и този мъж, но не успя. Смесиш ли достатъчно мелези, кой знае какво ще получиш? Може би ако не беше толкова дебел, щеше да забележи прилика. Или може би всичко бе просто жесток номер. Лъжа.

Призмата. Самият Призма? Как можеше такъв човек да е баща на Кип? Беше казал, че не знаел за съществуването му. Как бе възможно това?

Отговорът изглеждаше достатъчно очевиден. Беше станало по време на войната. Армията на Гавин бе срещнала тази на Дазен недалеч от Ректън. И така, докато са минавали през селото, Гавин е видял Лина. Той е бил Призмата, отиващ може би към смъртта си. Тя е била младо хубаво момиче, чието село е унищожено. Споделила е леглото му. После той е продължил, за да убие брат си — може би още на следващия ден, — и в следвоенния хаос, работата по възстановяването, потушаването на останките от бунта, подновяването на съюзите и опазването на мира вероятно изобщо не се е сетил за нея. А дори и да се е сетил, Тирея по онова време не е била най-дружелюбното или безопасно място за него. Тирея се бе съюзила с Дазен, злия брат, и в резултат се бяха отнесли жестоко с нея.

Или може би Гавин е изнасилил Лина. Но в това нямаше логика. Защо един изнасилвач ще предявява правата си върху Кип? Особено след като това очевидно му струваше скъпо.

Кип можеше да си представи майка си, бременна, неомъжена, изоставена в опустошения Ректън. Разбира се, че би искала да се измъкне. Кип щеше да е единствената ѝ надежда. Какво би направила тя? Би отишла сама в Гаристън, откъдето победителите управляваха Тирея? Кип можеше да си представи това доста добре. Как майка му се е явила пред някакъв губернатор с настояването да види Гавин Гайл, защото носела копелето му. Имала е късмет, ако изобщо е стигнала до губернатора с тази история. А те са я отпратили, разбивайки мечтите ѝ за нещо добро или лесно в живота.

Затова всеки път, когато го погледнеше, тя виждаше не собствените си грешни избори, а „измяната“ на Гавин и своето разочарование. За нея Кип представляваше една разбита мечта.

След половин час започна да се уморява. Ръцете го боляха от усилието. Помисли си как Гавин практически бе тичал часове наред. Срам го хвана да събуди Призмата толкова рано. Той винаги се уморяваше бързо, но ако преодолееше началната умора, притежаваше голяма издръжливост.

Нямаше да буди Призмата. Изобщо. Нека си почине. Беше си заслужил поне това. Кип се закле да продължи, докато той се събуди, та дори това да го убие.

Клетвата го накара да се почувства добре. Той самият беше незначителен. Нищожество. Но можеше да осигури на Призмата хубав нощен сън. Можеше да направи нещо. Можеше да изиграе своята роля, макар и малка, но все пак по-голяма, отколкото през целия му досегашен живот.

Продължи да върви. Днес Призмата го беше спасил. Самият Призма! Гавин се бе изправил срещу крал Раск Гарадул. Беше избил двайсет или повече от неговите Огледалци — и си бе тръгнал съвсем спокойно. А Кип вероятно бе застрашил всичко, като се опита да нападне краля. Колко по-тъп можеше да бъде? Да смята, че при всички притеглящи там може да се добере до крал Гарадул? Глупаво!

Въпреки нощния хлад не след дълго бе мокър от пот. Бързият му ход премина в тъпчене, но това тъпчене пак движеше скула по-бързо от препускащ кон.

Беше толкова съсредоточен върху вървенето, че се озова редом с лагера още преди да го забележи. Там имаше може би десетина мъже, насядали около огъня, пиеха и се смееха, а един дрънкаше на зле настроена лютня. Кип продължи да тъпче — мозъкът му прекалено мудно осъзнаваше какво би трябвало да е това. Всички мъже бяха въоръжени, включително един, който, изглежда, стоеше на пост — държеше арбалета си зареден и опрян на рамото си.

Кип си помисли дали да не зашепне на Гавин, за да го събуди, но бяха толкова близо, че всеки шум, достатъчно силен да събуди Призмата, щеше да стигне през реката до арбалетчика, който стоеше в края на кръга от светлина, с тяло обърнато към реката, но извил глава назад към другарите си.

Докато пореше водата, скулът издаваше само тихо съскане. То със сигурност не би могло да се чуе през веселото пращене на огъня на разбойниците. Те бяха преградили частично реката, като бяха наредили камъни от двете страни и бяха сложили върху тях дъски, за да направят мостче, което оставяше само тясна пролука по средата. Всяка лодка, която се опиташе да мине оттам, щеше да попадне в обсега най-малко на копията им.

Кип можеше да пусне греблата и да побутне Гавин — но какво щеше да направи Призмата? Беше нощ. Нямаше много светлина, с която да работи. Виж, ако Кип го бе събудил по-рано… Но вече беше късно за това. Вероятно Кип ги бе погубил. Трябваше да насочи скула към пролуката и да се надява.

Ахна, когато в последната секунда лунната светлина проникна през водата и разкри последната клопка на разбойниците: здрав заострен прът, забит в речното корито — беше на няколко пръста под повърхността. Всяка лодка, която се опита да мине през пролуката, щеше да се набоде на него и той щеше да пробие дъното ѝ.

Луксиновият корпус на скула обаче само докосна пръта едва-едва и се плъзна над него.

Докато лодката се измъкваше от капана, Кип хвърли поглед към арбалетчика. Мъжът бе само няколко години по-голям от него. Смееше се доволно, протегнал ръка към един от другите разбойници, за да вземе мях с вино.

А после се обърна и замръзна, щом видя Кип. В тъмното прозрачният луксин сигурно бе кажи-речи невидим за разваленото от огъня нощно зрение на постовия. Той виждаше едно дебело момче, което тича по водата. Невъзможно!

Кип се усмихна и му махна.

Постовият също му махна в отговор. После замръзна. Погледна пак към другарите си край огъня. Устата му се отвори да вдигне тревога, но от нея не излезе нищо. Той се обърна пак към реката и потърси с очи Кип.

Кип все още се намираше в обсега на арбалета. Знаеше го, но не ускори ход, макар че в дадения момент имаше излишна енергия. Всяко нещо, което направеше, би могло да стресне мъжа и той да стреля.

Постовият се взираше напрегнато в мрака към изчезващия призрак — и не каза нищо. Потърка втрещено челото си, поклати глава и пак се обърна към другарите си. И тогава Кип затича с всички сили, не за дълго, но след минута тичане скулът вече бе на стотици крачки надолу по течението. Той отново премина на ходом и се усмихна. Колкото и глупаво да беше, бе успял да премине, без дори да събуди Призмата.

Не знаеше колко дълго върви. Опитваше се да държи брега под око, но умората се бе просмукала в костите му. Подмина по-малки лагери — дали на разбойници, или просто на невинни пътници, не знаеше. Но всеки път, като ги видеше, забавяше до пълзешком, докато не се увери, че всички мъже в лагера спят. Дори правеше пак трика с разфокусирането на очите си и успяваше да зърне още спящи мъже, които фокусираните му очи не можеха да забележат, но нито веднъж не видя друг постови.

Струваше му се, че небето не изсветлява вече от хиляда години. Краката го боляха. Дробовете също. Едва чувстваше ръцете си, но отказваше да спре. Дори при вялото му тъпчене скулът пак се движеше два пъти по-бързо, отколкото с гребане.

Най-сетне слънцето докосна планините. Както винаги, дневният светлик се появи много преди то да е изкатерило снагата на планините Карсос, за да възвести изгрева. А Призмата още не се будеше. Кип не искаше да спира. Не и сега. Беше вървял цяла нощ. Призмата със сигурност щеше да се събуди всеки момент и да види какво е направил. Щеше да е впечатлен. Щеше да го погледне с други очи. Кип щеше да е нещо повече от бреме, срам, копеле, което да бъде признато тихомълком и после избягвано.

Призмата се размърда и сърцето на Кип подскочи. Но после мъжът пак се отпусна и задиша равномерно. Кип се отчая. Погледна към изгряващото слънце. Дали щеше да му се наложи да чака, докато светлината заблести право в лицето на Призмата? Това означаваше поне още час. Той преглътна. Езикът му бе сух и натежал, груб като пила. Колко ли време бе изтекло, откак за последно бе пил вода? Под краката му имаше река, а той се измъчваше от жажда.

Трябваше да пие. Изпитваше отчаяна нужда да пие. Ако не пиеше, щеше да припадне. Мехът на Призмата бе на по-малко от крачка от него. Кип спря. Краката му трепереха. Бяха изтръпнали и сега, когато кръвта нахлу отново в тях, започнаха да го болят. Той се откъсна от гребния механизъм и пристъпи да вземе меха.

Или поне се опита. Изтръпналите му крака се преплетоха и той политна напред, като едва успя да се извие така, че да не се стовари върху Призмата. Рамото му се удари в планшира и изведнъж всичко в скула, което бе хубаво, стана лошо. Плиткото газене, което му бе позволило да мине над капана на разбойниците, означаваше липса на стабилност. Извивката на хлъзгавия корпус, която им бе помагала да се плъзгат над камъните, означаваше, че внезапното изместване на тежестта е катастрофално.

В един момент Кип гледаше реката от няколко пръста разстояние. В следващия целият скул се преобърна. Кип бухна във водата с главата надолу. И въпреки че тя покри ушите му, и въпреки шума от пляскането на собствените му тъпи, недодялани крайници и трясъка от стоварването на лодката във водата, той някак си бе сигурен, че чу стреснат мъжки вик.

Реката бе топла. Кип се чувстваше толкова съкрушен, че реши просто да умре и да се свършва. Току-що беше хвърлил Призмата в реката. Оролам!

„О, сега той ще е наистина впечатлен, Кип.“

А после усети парене в дробовете си и идеята да умре кротко, за да изтрие едно срамно петно от лицето на съзиданието, загуби всякаква привлекателност. Кип се замята безсилно. Краката му решиха, че точно сега е подходящ момент да се схванат, и го направиха. После и лявата му ръка. Той пляскаше във водата като саката птица, успя да поеме глътка въздух и пак потъна. Част от него знаеше, че може да се държи на повърхността. Та нали само преди часове се бе носил по течението в продължение на левги. Но паниката го бе сграбчила здраво. Той се мяташе, опита се да вдиша и нагълта вода.

Главата го болеше. Оролам, все едно някой му скубеше всичката коса.

Закашля се и изплю вода. Вдиша въздух! Сладък, безценен въздух! Някой го бе сграбчил за косата и го теглеше от водата. Той се изкашля още два пъти и най-сетне отвори очи.

Призмата му намигна — или не, всъщност не му намигаше. Мигаше, за да изчисти очите си от водата, която Кип току-що бе изплюл в лицето му.

„Искам да умра.“

Мъжът издърпа Кип в скула — който сега бе по-широк, с кил и много по-стабилен. Кип наведе глава и заразтрива ръцете и краката си, докато те отново можеха да се движат. Призмата стоеше над него и чакаше. Кип преглътна, трепна и се стегна да посрещне гнева на великия човек. Вдигна смутено очи.

— Обичам да си поплувам сутрин — каза Гавин. — Доста ободряващо е.

И му намигна.