Черната призма

37.

На Кип му се струваше, че целият първи етаж от Кулата на Призмата представлява джунгла от пейки, бюра, опашки и чиновници. Явно целият бизнес в Хромария минаваше през тази стая. Имаше опашки за търговците, опитващи се да сключат договори за доставка на храна, опашки за търговците, доставящи храна по договори, плюс същото за всяка търговска стока, която Кип можеше да си представи, опашки за компенсации на щетите, предизвикани от жителите на Хромария, опашки за работници, търсещи препитание, опашки за решаване на спорове относно таксите на Големи Яспис. Имаше даже опашки за благородници — макар че те се обслужваха от много повече чиновници, отколкото другите. Стаята бе изпълнена с делови шум, но въпреки тълпата беше очевидно, че всичко работи като добре смазана машина. Хората бяха нетърпеливи, но не и ядосани, отегчени, но не и нацупени.

Командир Железни поведе Кип към бюро с един-единствен чиновник и без никаква опашка.

— Останалите тъмни за тази година бяха приети преди седмици.

— Тъмни ли? — попита Кип.

— Така наричат хората като теб. Неофициално. Официално се водят кандидати: искаш да бъдеш част от Хромария, но още не си. Значи си тъмен. Тъмни, мъждивци, искрици, светулки, блестящи. Но за момента не е нужно да помниш нищо от това.

Кип отвори уста, после я затвори. Железни не каза нищо, докато не стигнаха до бюрото. Чиновникът, който явно се бе заблял някъде, се изпъна рязко, щом забеляза командира.

— Да, командире? С какво мога да ви помогна?

— Водя кандидат, който трябва да бъде изпитан незабавно.

— Незабавно в смисъл…

— Веднага.

Адамовата ябълка на чиновника подскочи.

— Разбрано, командире. Име на кандидата?

— Кип. Кип Гайл — каза Железни.

Чиновникът грабна перото, започна да пише, стигна до средата и замръзна.

— Гайл като…?

— Като „никой не трябва да го чуе от теб“. Това проблем ли е? — попита Железни.

— Не, сър. Ще отида да говоря с началниците си. Вие можете да се качите в стаята за изпитания. Сигурен съм, че изпитващите ще дойдат бързо. — Чиновникът кимна, стана и се втурна към някакъв кабинет отзад.

— Останалото го разбирам, но какво е мъждивец? — попита Кип, докато се качваха по стълбите. Настъпи крачола си, който бе провиснал, и едва не се просна по лице. Прочисти гърло и дръпна панталоните си нагоре. Животът щеше да е толкова по-лесен, ако имаше кръст.

— Мъжделив — каза Железни.

Аха: тъмен, мъжделив, искрица, светулка, блестящ. Значи светлинна прогресия.

— А сега мълчи — каза Железни. — Предполага се, че трябва да е тържествено. Влизаш в стаята и не казваш нищо, докато изпитанието не свърши. Ясно?

Кип едва не каза „да“, но вместо това само кимна. Май щеше да е по-трудно, отколкото си мислеше. Железни му посочи една врата и Кип влезе. Командирът я затвори след него.

Стаята бе съвсем проста. Едната стена бе леко извита, така че Кип предположи, че е външната стена на кулата. Иначе стаята представляваше квадрат десет на десет крачки, изцяло от бял камък, и в нея имаше една-единствена дървена маса и един-единствен стол. Осветяваше я странен бял кристал, вграден в стената, същият като онези, които Кип бе видял във всички коридори, а сега като се замислеше, и в голямата стая долу с всичките опашки.

Тръшна се на стола. Седмицата беше изтощителна. Нима едва вчера се бе носил с плъзгун по вълните, беше се опитал да се удави, беше се опитал да плава? Нима бяха минали само няколко дни, откакто… Не, нямаше да мисли за това. Беше прекалено болезнено. Прекалено тежко. Ако не внимаваше, щеше пак да се разхлипа.

След няколко часа чакане чу приглушена размяна на гневни думи в коридора. Това определено беше Железни, спореше с някого. Кип преглътна тежко. Искаше му се да стане и да отиде да подслуша, но знаеше, че с неговия късмет точно като стигне до вратата, тя ще се отвори.

За каквото и да се отнасяше спорът, свърши също толкова бързо, колкото и започна. Вратата остана затворена. Кип чакаше. И чакаше. Тъкмо започна да се уморява и клепачите му натежаха, когато вратата се отвори.

Влезе мъж на около трийсет години, с червени очила, окачени на връв около шията му. Личеше си, че е бесен. Значи явно не бе спечелил спора.

— Тъмните да станат! — изръмжа той.

Кип скочи. Столът му се плъзна назад и се прекатури с трясък. Кип трепна, усмихна се плахо в знак на извинение и го вдигна.

Мъжът продължи да го гледа втренчено, стиснал уста в тънка линия. Имаше голям орлов нос и тъмната маслинена кожа на аташиец, макар да беше голобрад, но това, което привлече вниманието на Кип, бяха очите му. По средата на кафявите им ириси имаше ивица наситено червено. Алени линии, подобни на слънчеви лъчи, прорязваха останалата част от ирисите. Кип го гледаше, но не получи в отговор нищо, дори намек какво очаква той.

Мъжът се взираше в него и от очите му струеше омраза.

— Съжалявам — измънка Кип.

— Тъмните не говорят! Невеж тирейски боклук.

— О, я ме цуни отзад. По бузките — рече Кип. „Опа!“

Така и не видя удара. Юмрукът се стовари в челюстта му и в следващия миг той се озова на земята с разкървавена уста.

Кип се ядосваше бавно. В повечето случаи. Но сега скочи почти толкова бързо, колкото бе паднал, изпълнен с ярост. Всички, които познаваше, бяха мъртви. Всичко, което му бе скъпо, вече го нямаше. Не му пукаше дали този маг ще го разкъса на парчета.

Но щом скочи, видя блясъка в очите на притеглящия. „Направи го! — казваха те. — Дай ми повод. Ще изхвърчиш от Хромария още преди да осъзнаеш какво ти се е случило.“

И ето че просто ей така гневът на Кип навлезе в по-познато русло и той отново се владееше. В коридора се разнесоха стъпки.

— Добре — каза Кип. — Вече имаме начало, върху което да градим. Беше малко недодялано за целувка, но разбирам нетърпението ти. Сигурен съм, че с такава грозна мутра като твоята не би могъл да имаш много практика. Но аз казах да ми целунеш бузките. Задните! — Посочи си задника. — Опитай пак, ама този път с чувство.

На лицето на притеглящия се изписа първо неверие, а след това ярост. Той пристъпи напред и — тъкмо докато вратата се отваряше — заби юмрук в корема на Кип. Отварянето на вратата го разсея и той не вложи всичката си сила в удара, но Кип все пак се преви, сякаш това бе най-силният удар, който бе понасял, рухна на пода и почна да се дави, като плюеше кръв.

— Магистър Галден, какво в името на Оролам става тук?

Мъжът, който бе ударил Кип, заекна:

— Аз… аз… Той ме предизвика!

— И затова го удряш? Както правят невежите? Вън! Махай се веднага! Ще се оправям с теб по-късно.

Магистър Галден се обърна и изгледа Кип отвисоко.

— Ще запомня това и ще те намеря някой ден, когато…

— Оролам да ми е на помощ, Дженс Галден, ако заплашиш ученик в мое присъствие заради собствената си простъпка, начаса ще те лиша от цветовете ти и ще те изхвърля от Малки Яспис!

Магистър Галден явно се стресна. Сякаш ненадейно целият му живот се разпадаше.

Това смущение и болка можеха да се превърнат в ярост, и то, ах, колко лесно.

Понякога Кип сам се плашеше от себе си. Магистър Дженс Галден стоеше между него и влезлия през вратата мъж, така че нито Кип можеше да види мъжа, нито мъжът — Кип. Беше достатъчно да дари Галден с голяма триумфална усмивка и да остави корема си открит. Магистърът щеше да си изтърве нервите — Кип ги разбираше тези работи — и щеше да го ритне. Кип щеше да остави корема си открит, подканващ. Дженс щеше да го ритне и да загуби всичко.

„И защо, Кип? Защото човекът се пали лесно и е гадняр?“ Кип се поколеба. Мъжът го беше ядосал, но това все пак бе прекалено.

Ако обаче Кип не се усмихнеше, щеше да се сдобие с враг. Враг, когото би могъл да унищожи още сега.

Накъдето и да водеше тази мисъл, той нямаше време да я проследи. Мигът отмина. Дженс Галден се озъби и изхвръкна от стаята. Кип остана на пода, устните му още бяха разранени, кървяха и го боляха. Беше постъпил правилно; но може би трябваше да постъпи умно.

Надигна се. Мъжът, който го бе спасил, подаде глава през вратата подир магистър Галден и каза:

— Ариен. Ела да проведеш изпитанието.

— Лукслорде, аз не съм изпитваща — отвърна женски глас.

— Аз пък не искам да чакам, докато повикат нов! — тросна се мъжът. — Имам среща с Призмата след половин час. Трябва да започнем веднага.

После се върна в стаята. Беше висок, облечен в илитийски клин и жакет, макар че кожата му беше маслинена като на Дженс Галден, а не съвсем черна. Оплешивяваше и останалата му тъмна вълниста коса бе прошарена с бяло и се спускаше до средата на гърба му. Беше на петдесет и отгоре, добре сложен и носеше тежък черен вълнен плащ, извезан със сложни златисти шарки. Пръстите му бяха отрупани с широки златни пръстени и скъпоценни камъни от всеки цвят на спектъра, които, доста странно, се намираха на средната фаланга, а не бяха надянати чак до дланта. Кип обаче се учеше да гледа в очите на хората — а странното в очите на лукслорда бе може би фактът, че изглеждаха нормални. Бяха зелени — нямаше чужд цвят, обагрил ирисите им.

Лукслордът се усмихна и каза:

— Да. Не съм притеглящ. Черния обикновено не е. Казвам се Карвър Черни. Най-често ме наричат лукслорд Черни. — Името не звучеше като аташийско, така че може би беше илитиец, но Кип предполагаше, че е не по-малко вероятно да е израснал тук. Явно между някои нации съществуваше сериозен търговски обмен и движение на хора. С изключение на Тирея.

Той понечи да заговори, но млъкна и посочи устните си.

— Да — каза лукслордът. — Можеш да говориш. Ще започнем след малко, веднага щом Ариен е готова.

— Ъъъ, радвам се да се запознаем, лукслорд Черни. Аз съм Кип.

— Е, магистре? — попита лукслордът. — Готова ли сте?

— Да, лукслорде — каза жената. Седна на стола, а Черния застана до масата. Кип се приближи, за да застане отпред.

Магистър Ариен беше дребничка и слаба и се чувстваше неспокойна в близост до Черния, но изглеждаше жизнерадостна и мила. Изгледа Кип така, сякаш и се искаше той да успее. Кип се помъчи да не допусне оранжевите ѝ очи да го смутят.

— Кандидате — каза тя, — ще поставям на масата комплекти от цветни плочки. Ти ще ги подреждаш според оттенъка им. — Изведнъж се усмихна. — Ще започнем с нещо лесно.

При тези думи отвори една торба в скута си, потършува из плочките и извади една черна и една бяла. Постави ги в двата края на масата. После сложи между тях още десетина в различни оттенъци на сивото. Кип бързо ги подреди от най-светлата към най-тъмната.

Ариен не каза нищо, просто погледна гърбовете на плочките, отбеляза нещо на един пергамент и ги смете обратно в торбата. После сложи на масата комплект кафяви плочки. Това беше по-трудно, но Кип пак ги подреди бързо.

Тестът бе повторен със сини, зелени, жълти, оранжеви и червени. Когато Кип подреди идеално червените, Ариен извади една черна торба, прегледа внимателно гърбовете на плочките — като ги затулваше с ръка от очите на Кип — и сложи на масата още един комплект червени, само дето сега плочките бяха два пъти повече, така че разликата в оттенъците бе много по-фина. Алено, цинобър, ягодово, малиново, вишнево. Кип ги подреди и изпита затруднение само с една. Цветът по ръбовете ѝ бе малко по-тъмен от този в средата. Накрая я постави на място според цвета в средата.

Ариен обърна плочките и Кип видя, че е сложил плочка номер четиринайсет между девет и десет. Жената му намигна извинително, сякаш се е справил по-добре, отколкото е очаквала.

— Това не е правилно — каза Кип.

— Тишина! — скастри го лукслорд Черни. — Знам, че не си наясно с правилата, кандидате, но няма да говориш по време на изпита.

— Ама така не е правилно — настоя Кип.

— Предупреждавам те!

Кип вдигна ръце в безмълвен протест.

Лукслорд Черни въздъхна и каза:

— Магистре. Обикновено възраженията се подават, след като станат ясни окончателните резултати, но днес явно нищо не върви по правилата. Преценката ви, моля?

Ариен обърна пак плочките, както ги беше подредил Кип. Прочисти неловко гърло.

— Лукслорде, съжалявам, аз не съм суперхромат. Опитвах се да ви го кажа. Аз самата не мога да определя разликата. Номерацията твърди, че…

— Номерацията е оспорена. — Лукслорд Черни почеса с пръст едното си око. — Половината жени са суперхромати, а пък аз да избера… Няма значение. Вървете да доведете някой суперхромат.

— Слушам — отвърна тя смирено.

След като Ариен излезе, лукслордът обърна зелените си очи към Кип.

— Кой си ти всъщност? Защо те изпитваме днес? Защо е това специално отношение? Откъде си?

— От Тирея съм, господине. Крал Гарадул унищожи моето…

— Крал ли? Това пък какво значи?

Вратата се отвори и магистър Ариен влезе отново, следвана от жена, която приличаше на плашило. Беше висока почти колкото лукслорд Черни, слаба като клечка, с бледа кафява кожа със стърчащи под нея кокали и сбръчкана; къдравата ѝ коса бе бяла и къса, само с няколко по-тъмни кичурчета по края, а естественият махагонов цвят на очите ѝ бе почти скрит от оранжево-червената назъбена линия в ирисите, която стигаше почти до външния им край.

— Наставнице Керавон Варидос, съжалявам, че ви безпокоя — каза лукслорд Черни и стрелна с поглед Ариен.

— Срещнах я отвън в коридора; попита ме какво правя — рече отбранително Ариен.

— Едва не ме събори. За какво оспорване става дума? — попита старицата. Плочките лежаха с лицето нагоре, както ги беше оставил Кип. — Как ги подреди кандидатът?

Тишина. Наставницата премести поглед от лукслорд Черни към магистър Ариен.

— Така, както ги виждате — отвърна Ариен.

— Значи е изрод за своя пол. Свършихме ли?

— Според номерацията би трябвало да са ето така — каза магистър Ариен. Обърна плочките и посочи числата на гърба им.

— Идвате при мен, за да определя най-фината разлика в червения цвят, и смятате, че не мога да чета? — попита остро наставница Варидос.

Магистър Ариен изглеждаше ужасена. Отвори и затвори уста.

Дъртото плашило взе четиринайсетата плочка в костеливите си пръсти, обърна я и огледа ръбовете. После каза:

— Уволнете своята изпитваща. Тази плочка е била оставена на слънце. Избледняла е. Цветът ѝ е грешен. Момчето е суперхромат. — Обърна се към Кип. — Честито, изродче.

— Изродче ли? — попита Кип.

— Простичък е, а? Жалко.

— Какво? — попита пак Кип. Още не беше разбрал какво означават всички тези титли, камо ли какво трябва да прави той.

— Кип, забранено ти е да говориш! — смъмри го магистър Ариен.

— Това е предпазна мярка срещу измами — обади се лукслорд Черни. — За случаите, когато стотици кандидати се изпитват в една стая.

— Той пристигна днес — каза магистър Ариен на наставница Варидос. — Самият Призма нареди да го изпитаме веднага. Още не знае правилата.

— Продължете изпита — заповяда наставницата.

Кип и магистър Ариен хвърлиха поглед към лукслорд Черни. Кип предполагаше, че на теория лукслордът е с най-висок ранг сред присъстващите, но мъжът само сви лекичко рамене, сякаш не си заслужаваше да спори. Махна им с ръка да продължават.

Магистър Ариен седна отново, извади щипци и с тяхна помощ сложи на масата нови дванайсет плочки — само че тези бяха в еднакъв тъмночервен цвят. Кип премигна. Магистър Ариен му подаде щипците. „Хм, защо?“

Кип посегна с ръка към една плочка и тогава разбра. Усещаше топлината, излъчваща се от нея. Какво, трябваше да види разликата в топлината ли? Втренчи се в плочките, сякаш само със силата на волята си можеше да изтръгне истината от тях.

Времето пълзеше бавно. Кип започна да се отплесва. Зачуди се дали Лив Данавис е тук. О, не, щеше да се наложи да ѝ каже!

„Здрасти, Лив, много се радвам да те видя. Баща ти е мъртъв.“

Страхотно. Кип се замисли за пламъците, бушували в селото му, за онзи притеглящ и неговия чирак, които мятаха огнени кълба. За скока от водопада, как тичаше в пълен мрак, отпускайки очите си, за да може да вижда по-добре, вместо да ги напряга. „О, Оролам, наистина съм прост!“

— Добре, достатъчно — обади се лукслорд Черни.

— Не, чакайте! Чакайте! Аз само… само… — Кип се взря отново в плочките. „Хайде, очи, отпуснете се!“ Той остави фокуса си да се разсее и изведнъж ги видя ясно. С помощта на щипците за няколко секунди избута всяка плочка на правилното място, от най-горещата до просто топлата. На това ли го учеше майстор Данавис? Никога с нищо не бе издавал, че това, което показва на Кип, не е нормално. Невероятно.

Мисълта за бояджията остави в стомаха на Кип някаква пустота. Майстор Данавис винаги се бе отнасял добре с него. Измисляше му задачи, които вероятно би могъл да свърши по-бързо сам, просто за да му даде малко пари. А сега бе мъртъв, като всички в Ректън.

Кип се надяваше майстор Данавис да е отнесъл някои от копелетата със себе си.

— Към края ли сме вече? — попита той грубо. Искаше да остане сам. Беше прекалено уморен, в емоциите му цареше хаос, а сега, когато бе получил миг отдих, без да бяга от войници или разбойници или да го замерят с магии, реалността на случилото се в Ректън се опитваше да го връхлети и да го смаже.

— Не — каза дъртото плашило. После подхвърли на Ариен, която бе обърнала само половината от плочките: — Не си прави труда, момиче. Подредил ги е правилно всичките. Покажи му надвиолетовите.

Магистър Ариен хвърли поглед към лукслорд Черни, който изглеждаше невъзмутим, и прибра горещите плочки. После извади последните, оцветени в еднакво тъмновиолетово.

„Отпуснах си очите, за да видя единия край на спектъра, значи…“ Кип напрегна очи, колкото можеше, и цветовете се откроиха. Някой бе написал букви на всяка плочка. Надписът гласеше: „Добре свършено!“

Кип се засмя. Подреди ги набързо.

Магистър Ариен погледна наставница Варидос.

— Защо ме гледаш, глупачко? — попита Старицата. — Аз не мога да виждам надвиолетово. В другия край на спектъра съм.

Младата жена се изчерви и обърна плочките. Бяха подредени правилно.

— Честито, момче — рече наставница Варидос. — Можеш да станеш градинар на някой сатрап.

— Какво? — попита Кип.

— Това е една от възможните употреби на човек с отличен усет за цветовете и стъпка нагоре за теб, тиреецо.

Вратата се отвори и влезе командир Железни.

— Какво става?

— Тъкмо свършихме с изпита на кандидата — обясни магистър Ариен. — Той е пълноспектърен суперхромат!

— Губите му времето с плочки? Не ми пука какви цветове може да вижда, искам да знам какво може да притегля. Къде е онзи идиот изпитващ, с когото започнах? Казах му да пусне Кип през Месомелачката.

— Ще пуснете неопитен кандидат през Месомелачката? — попита наставница Варидос.

— Чакайте, това не беше ли Месомелачката? — попита Кип.

— Чувстваш ли се смлян на кайма? — попита Железни.

— Ще пуснете неопитен кандидат през Месомелачката? — повтори наставница Варидос.

— Той си тръгва на сутринта. Призмата иска да знае какви са му способностите, преди да заминат.

— Това е крайно необичайно — каза наставницата. — Кое е това момче?

— Ей, аз съм тук — обади се раздразнено Кип.

— Обичайно или не, няма значение — рече Железни. — Вие и тази магистърка можете ли да помогнете за изпитанието, или не?

— Аз ли? — попита разтревожено магистър Ариен. — Не мисля, че…

— Можем… — започна наставницата.

— Добре. Тогава… — каза Железни.

— … но настоявам първо да разбера кой е той.

— Тук съм! — обади се пак Кип.

— Не ми повишавай глас, момче — сопна се наставницата и насочи костелив пръст към носа му.

— Кой си ти, момче? — попита тихо лукслорд Черни, докато гласовете продължаваха да се повишават.

— Май наистина бих предпочела да не помагам с Месоме… — казваше Ариен.

— Не сте в положение да настоявате, наставнице… — казваше Железни на старицата.

— Аз съм Кип Гайл! — изкрещя Кип. — Аз съм копелето на Гавин Гайл, Кип.

Възцари се тишина.

Кип местеше поглед от едно лице на друго. Лукслорд Черни изглеждаше просто шокиран. Магистър Ариен изглеждаше потресена до сълзи. Командир Железни изглеждаше кисел. Наставница Варидос изглеждаше странно доволна.

— Аха — каза тя. — В такъв случай ще пристъпим веднага към Месомелачката. Момиче — заповяда тя на Ариен, — върви да приготвиш стаята. Повикай изпитващите. — Погледна Кип. — Е, значи в крайна сметка може и да не станеш градинар.

„Върви се надупи на някоя ограда“, каза Кип… но само наум.