Черната призма

43.

Кип последва командир Железни до друго стълбище, което ги отведе до най-голямата двукрила врата, която момчето бе виждало. Беше изработена от леко опушено стъкло, изпълнено с бавни вълни от всякакъв оттенък, като голямо езеро от цветове.

Командир Железни надигна едното голямо сребърно чукало и удари три пъти по вратата. Все едно бе хвърлил в езерото три камъка. Макар че самата врата не помръдна, светлината в нея прати вълнички във всички посоки. На Кип му секна дъхът. Опря длан във вратата и на мястото, където пръстите му я докоснаха, също се образуваха малки вълнички.

— Не пипай — изръмжа Железни.

Кип дръпна ръка като опарен.

— Има някои неща, които трябва да знаеш, преди да влезеш, Кип — каза Железни. — Първо, всичко е истинско. Губим един на всеки десет кандидати.

— „Губим“ в смисъл…

— Умират. Второ, можеш да го спреш, когато пожелаеш. В ръката ти ще сложат въже. Дръпни го и ще зазвъни звънец. Те ще спрат веднага. Трето, ако се откажеш, всичко е свършено, не можеш да останеш. За един сатрап издръжката на притеглящ струва скъпо и никой от тях ме би си прахосвал парите за страхливец. Гавин ми нареди, ако се провалиш, да ти дам достатъчно сребро да си купиш малка ферма и да те кача на кораб, пътуващ към място по твой избор. Това е повече, отколкото получават обикновено провалилите се, само че никога няма да можеш да се върнеш тук. Ти и без това си достатъчен срам.

Явно тактичността не бе част от изпитанието.

— Значи съм срам, така ли? — попита Кип с буца в гърлото. Гавин не се бе отнасял така с него.

Железни се намръщи още повече.

— Животът на един притеглящ е труден и кратък. Нямаме време за лъжи, колкото и да са утешителни. Ти си копеле. Това е често срещан срам за големците, но все пак е срам. Всеки, който може да направи проста сметка, ще разбере, че си заченат, докато Призмата е бил сгоден за Карис Белодъб — жена, към която повечето от нас питаят силно уважение. Призмите са подвластни на по-високи стандарти, ето защо ти си по-голям срам от обичайното. Дори да преуспееш във всяко отношение, пак ще си срам. Ако се провалиш, ще е още по-зле. Това е истината. И дори да я облека в коприна и дантели, тя няма да се промени. И четвърто, казват, че самият Оролам наблюдава всяко посвещаване. Да се провалиш означава да провалиш него, селяндурче. Готов ли си?

Ако Кип се провалеше, щяха да го изхвърлят от острова. Не само че щеше да посрами мъжа, който му бе спасил живота, но и щеше да загуби всякакъв шанс да отмъсти на убиеца на майка си.

Нямаше да се провали. По-скоро би умрял.

Железни видя изражението му.

— Добре.

Голямата врата пред Кип се закъдри още веднъж, течните цветове се развълнуваха леко, а после се разляха наляво и надясно. Сякаш нещо огромно изплуваше от невъобразими дълбини. Сърцето на Кип спря да бие, когато се появи едно гигантско лице, но то изчезна толкова бързо, че момчето не успя дори да го разгледа добре, зърна само бяла коса, очи като звезди и вода във всевъзможни оттенъци, стичаща се настрани, докато ликът се подаваше — а после отвори уста, зейнала пещера от чернота, която покри цялата врата. Кип трепна, защото му се стори, че тази паст ще го погълне.

Вратата се разтвори рязко навън, сякаш блъсната от някакъв великан. Вятър лъхна Кип.

— Влизай — заповяда командир Железни.

Кип влезе сам в една кръгла стая. Стените и подът бяха от същия хем опушен, хем бистър кристал като вратата. Седем фигури стояха в полукръг около черен диск, вграден в пода. Кип се поколеба, но никоя от фигурите не помръдна. Никоя не му каза къде да отиде.

Бяха облечени в роби, по една от всеки цвят. Надвиолетовата носете виолетова роба, а подчервената — тъмночервена, заради онези, които не могат да виждат в съответната част от спектъра, но когато Кип първо разшири, а после присви очи, видя, че подчервената наистина излъчва топлина, а надвиолетовата е облечена в своя цвят, с твърди парчета надвиолетов луксин, свързани едно с друго като брънките на ризница.

Все още неуверен, Кип тръгна към тях. Щом се приближи, можеше да види под качулките им. Дланите му се свиха в юмруци. Подчервената фигура имаше почерняла кожа. Нямаше вежди. Нито коса. Малки пламъчета се виеха от главата ѝ. Лицето на зелената бе чепато като стар дъб, веждите ѝ приличаха на мъх, а в косата ѝ бяха вплетени лишеи. Синята изглеждаше като изсечена от стъкло, чертите ѝ бяха или загладени до равнини, или заострени до ръбове.

Мили Оролам, нима всички тези бяха цветни бесове? А после оранжевата премигна под лъскавата си слуз. И Кип забеляза очите. Очите на всички.

Това бяха просто притеглящи с маски и грим. Символизираха бесовете от всеки цвят. Седем различни варианта на смърт и безчестие. Кип задиша отново, макар че не успя да сдържи лекото си треперене. Пристъпи на черния диск с лице към тях.

— Аз съм Анат, гневът — каза подчервената фигура. — Аз съм обсебен от ярост.

— Аз съм Дагну, лакомията — каза червената. — Никога не мога да се наситя.

— Аз съм Молох, алчността — каза оранжевата. — Никога не мога да бъда задоволена.

— Аз съм Белфегор, мързелът — каза жълтата. — Възпирам талантите си.

— Аз съм Атират, похотта — каза зелената. — Вечно копнея за още.

— Аз съм Мот, завистта — каза синята. — Не мога да понасям добруването на другите.

— Аз съм Ферилукс, гордостта — каза надвиолетовата. — Бих узурпирала трона на самия Оролам.

Това бяха имената на старите богове. Кип ги беше чувал само бегло.

— Това са извращенията на нашата природа.

— Изкушенията на силата. — Гласовете говореха подред, гладко, преливаха един в друг, сякаш породени от общо съзнание.

— Защото без власт над себе си се превръщаме в чудовища.

— Срамни и засрамени, криещи се в мрака.

— Но ние сме синове и дъщери на Оролам.

— Ние сме дарът на Оролам, изражение на неговата обич.

— Неговият закон.

— Неговата милост.

— Неговата истина.

— Ето защо стоим без срам, облечени в неговата праведност.

Подчервената фигура пристъпи напред, смъкна маската и свали робата си. Беше мускулест младеж, красив и гол.

— Отхвърляйки гнева, аз съм търпение — каза той. Вдигна ръце и дори без Кип да поглежда в подчервеното, беше ясно, че мъжът притегля. Въздухът около тялото му затрепка от топлина. — Да бъде волята Ороламова.

Червената пристъпи напред, смъкна маската и свали робата си. Беше млада жена, атлетична, красива и също гола. Кип се ококори. Опита се да задържи поглед върху лицето ѝ.

„Това е тържествена церемония, Кип. Оролам гледа, Кип. Ще идеш право в ада, Кип.“

— Отхвърляйки лакомията, аз съм умереност — каза червената. Вдигна ръце и червеният луксин разцъфтя, покривайки цялото ѝ тяло — започна от очите, мина през лицето, плъзна надолу по шията към гърдите ѝ, зърната ѝ, стегнатия ѝ корем, гърдите, зърната… За миг заприлича на статуя, всяка частица от тялото ѝ обагрена в съвършено червено. — Да бъде волята Ороламова — каза тя.

Напред пристъпи оранжевата фигура. Слава на Оролам, беше мъж.

— Отхвърляйки алчността, аз съм щедрост — каза той. Вдигна ръце и се оцвети в блестящо оранжево. — Да бъде волята Ороламова.

— Отхвърляйки мързела, аз съм трудолюбие — рече жълтата. Тялото ѝ се изпълни с искряща жълта светлина.

Зелената беше обезпокояващо — макар и напълно уместно за ролята си — пищна жена, която се втренчи в очите на Кип. Това донякъде му помогна да се овладее, докато тя се събличаше. Помисли си, че би могла да му откъсне главата с шамар, ако погледне към напращелите ѝ… Опа!

— Отхвърляйки похотта, аз съм самоконтрол — натърти тя. — Да бъде волята Ороламова.

Синята се съблече.

— Отхвърляйки завистта, аз съм доброжелателство — каза тя тихо. — Да бъде волята Ороламова.

Надвиолетовият бе последният мъж в групата и имаше грамадни мускули.

— Отхвърляйки гордостта, аз съм смирение — изрече той с кънтящ глас. — Да бъде волята Ороламова.

После всички като един свалиха ръце и ги насочиха към нозете на Кип. Струи чист цвят удариха черния кръг, върху който стоеше. Той затътна и затрепери под краката му. После изведнъж започна да потъва в пода — заедно с Кип.

Само за миг Кип бе потънал до задника. Но тлъстините му заседнаха в острите ръбове на дупката. Трябваше да се размърда, за да се намести в нея, и докато тя ставаше все по-дълбока, постоянно или коремът, или задникът му се притискаха в някоя стена.

— Вдигни дясната си ръка — каза надвиолетовият.

Кип го направи, преглъщайки тежко, и видя как от тавана, толкова високо горе, че не можеше да види нищо през яркото му сияние, се спусна въже. Надвиолетовият го хвана и сложи вързания му на възел край в ръката на Кип.

— Дръпни въжето и всичко ще свърши — каза той. В гласа му имаше нещо като благост.

А после Кип се озова целият в дупката и продължаваше да се спуска. Спря под нивото на пода. Светлината високо горе в стаята за изпитания угасна. Кип не виждаше нищо.

Опита се да вдиша дълбоко, но дупката бе толкова тясна, че дори не можеше да си поеме въздух като хората.

Над него се чуха шепнещи гласове.

— Дийс, ще проведеш ли изпитанието вместо мен?

Мъжки глас отвърна смутено:

— Досега не съм го правил, милорд. Знаете ли, мисля, че направихме тръбата прекалено тясна. Той е дебел. Може да се задуши.

— Той е копелето на Призмата.

— Е, и? Призмата го няма тук.

— Ами, понякога се случват злополуки. Но аз не бива да присъствам, когато се случат. Призмата знае, че го мразя. Теб обаче не те познава. Така че ако стане някоя злополука по време на твоята смяна…

Кип не можа да чуе останалото, защото върху главата му се заизлива вода. Студена. Първо на тънка струйка, после на поток. Стичаше се по тила му до мястото, където гърбът му бе притиснат плътно към стената. Стените около него пулсираха в ярко синьо. Мили Оролам, те щяха да го убият, за да си върнат на баща му. Точно както го бе предупредил Гавин.

Водата се събираше около кръста му. Кип беше прекалено дебел, за да може тя се оттече към краката му, запушваше цялата тръба. Сърцето му заблъска в гърдите. Ярката светлина, бликаща през стените, премина от синьо към зелено, а после нататък през целия спектър, дори и топлината, за да се стопи накрая в нищо, точно когато водата стигна до шията на Кип.

Скоро вече му беше до ушите. Той се притисна силно към стената, така че до кръста му да се образува малка пролука. Насъбраната вода изтече към краката му. Но отгоре продължаваше да се лее още.

Отначало Кип можеше от време на време да се притиска към стената и да оставя водата да се оттече, но когато се притисна за пореден път в стената, тя не се оттече. Нямаше къде да отиде.

Стигна пак до лявото му рамо, което бе притиснато надолу, както дясното бе притиснато нагоре. После до врата му. До лявото му ухо.

Той не забеляза кога стените са запулсирали в надвиолетово, но после те минаха през синьо до зелено, когато водата стигна до брадичката му, жълто, когато докосна устните му, оранжево, когато ги покри — дали пък сега водата не се лееше по-бавно върху главата му? Той дишаше дълбоко през носа ѝ се извиваше, мъчеше се да използва заклинването на тялото си, за да се избута по-нагоре по тръбата — и откри, че около раменете му има каиши, които го задържат долу.

Това беше лудост. Някой се опитваше да го убие. Трябваше да зазвъни със звънеца. Пръстите му се бяха вкопчили във въжето. Можеше да опита пак, когато наблизо няма убиец.

Не. Да се откаже означаваше да бъде изритан. Означаваше провал.

Едва успя да си поеме един последен дълбок дъх, преди водата да покрие носа му.

Падащата вода, която биеше по темето му, внезапно спря. Кип си го представяше: „Той беше толкова дебел, че запуши пътя на водата. Нивото ѝ не трябваше да е толкова високо. Не наляхме много… той просто се паникьоса. Знаете, дете, заседнало и уплашено. Сигурно изобщо не му е минало през ума да дръпне въжето.“

Значи това бе краят. Или щеше да се откаже и да посрами баща си още повече, отколкото вече го бе посрамило самото му съществувание, или пък враговете на баща му щяха да направят всичко по силите си да го убият.

Докато задържаше дъх, а дробовете му започваха да парят, всичко в света внезапно придоби отчетлива, рязка яснота: дръпни въжето, прибери се у дома.

Само че той нямаше дом. Така че: дръпни въжето и върви да копаеш във фермата си… някъде. Или пък остани и може би умри. Ако се провалеше тук, проваляше баща си и майка си. Ако се провалеше тук, си оставаше вечен неудачник.

„Няма да дръпна въжето!“

Тръбата почерня. Водата се загря от подчервената светлина, но после дори това изчезна.

„Не обичам да копая.“ Кип се засмя и изкашля част от въздуха си, толкова нелепа бе тази мисъл. Но болката бързо потуши горчивия му хумор. Не можеше да забави биенето на сърцето си. Не можеше да попречи на гърлото си да преглъща конвулсивно, на гърдите си да помпат напразно. „Няма да дръпна въжето, проклети да сте. Няма да дръпна въжето!“

Нещо се раздвижи. Отначало Кип си помисли, че водата се оттича, но не беше така. Подът под краката му се издигаше, само че придържащите раменете му каиши оставаха на мястото си и го задържаха долу. Водата, която изобщо нямаше намерение да се оттича, просто се покачи по вдигнатата му ръка. След броени мигове той клечеше, притиснат към собствените си колене. Натискът го накара да се закашля и последният му въздух излетя на мехурчета от устата му.

Опитваше се да се вкопчи в нещо, но нямаше в какво. Знаеше, че да вдиша вода ще е по-лошо, отколкото да не вдишва изобщо. Знаеше го и въпреки това тялото му надделя и той вдиша. Водата бе гореща, люта, пареше дробовете му. Той се задави, притисна се още по-силно към коленете си, докато тялото му се разкъсваше от страдания. Закашля се и — о, чудо — водата излетя от устата му във въздух — благословен, прекрасен, чист, божествен въздух!

Като се давеше и плюеше, все още свит на топка, Кип вдиша. Можеше да диша! Общо взето. Коленете го боляха от смачкването, прекалено силно за не толкова гъвкавите му стави. Гърбът го болеше. Ребрата го боляха. Но, Оролам, въздухът беше хубав. Само да можеше да си поеме дълбоко дъх.

Нищо не се случваше. Наоколо все още цареше пълна чернота. Кип започна да се поти. Беше натикан тук. От секунда на секунда ставаше все по-горещо. Покрай него пробягаха цветове, които пак минаха през целия спектър.

Така значи. Те бяха видели, че той няма да се откаже, затова не смятаха да му дават нов шанс с цветовете.

Но това беше без значение. „Няма да дръпна въжето.“

— Няма да дръпна въжето! — изкрещя Кип. Или се опита да изкрещи: нямаше достатъчно въздух, който да придаде сила на гласа му.

В отговор подът се издигна още повече и го притисна още по-силно към каишите, държащи раменете му. Кип изпищя. Като страхливец.

Не можеше дори да натисне срещу каишите. Коленете му бяха извити прекалено силно и нямаше опора. Ако само дръпнеше леко въжето, би могъл да си поеме дъх, а после да продължи да се бори.

Не! Кип умишлено охлаби пръстите и ръката си. Съсредоточи се върху дишането. Малки, бързи вдишвания.

Това бе достатъчно. Трябваше да е достатъчно. Щеше да го направи достатъчно.

Покрай него прелетяха размазани цветове. Не му пукаше. Трябваше ли да направи нещо? Какво? Да притегли? Как ли пък не! Вървете се шибайте!

Внезапно натискът изчезна и подът се спусна. Стените се разшириха. Кип едва не падна, но след миг омекналите му крака успяха да поемат тежестта му. Стените се раздалечиха още, и още. Той опита да се разкрачи по-широко, но извън черния диск нямаше нищо освен въздух.

Протегна ръка, но изобщо не можеше да напипа стените. Полъх погали кожата му, създавайки усещането, че стои на някое високо място. Но това трябваше да е илюзия, той се намираше насред Хромария. Нямаше начин тук да има огромна яма.

През далечните стени пробягаха цветове, озарявайки стаята за един кратък, ужасяващ момент. Кип стоеше над бездна. Дискът му бе мъничкият връх на един стълб: стълб, възправящ се насред нищото. Стените се намираха на трийсет крачки от него. В тавана над главата му имаше една-единствена дупка, през която се подаваше само ръката му.

Вятърът го брулеше и Кип се вкопчи във въжето с такава сила, че кокалчетата му побеляха. Стисна очи, но така не можеше да каже дали се олюлява по посока на вятъра, срещу него или стои неподвижен. Сърцето му блъскаше толкова силно, че можеше да чуе собствения си пулс в ушите си между накъсаните вдишвания. Крещеше думи, но дори не знаеше какви са.

След цяла вечност стените се върнаха. Сключиха се около него твърдо, но удобно и той почувства прилив на облекчение. Беше успял. Беше преминал. Не се бе отказал. Не бе дръпнал… Нещо докосна крака му.

Какво беше?

Уви се около глезена му, около прасеца му. Змия. Кип вдигна глава и някаква многокрака гадинка падна върху лицето му.

Той посегна с трепереща ръка да бръсне паяка, но усети как окови щракват около китката на лявата му ръка и я издърпват настрани, приковават я. Опита се да изрита змията от крака си. Щрак-щрак! Краката му също бяха оковани и раздалечени.

Кип изкрещя.

Паякът падна в устата му.

Преди да осъзнае какво прави, Кип го захапа яростно, смачка го със зъби. Кисела слуз изпълни устата му. Той изкрещя пак, израз на чисто предизвикателство. Нещо падна в косата му. Десетина пълзящи твари се увиха около краката му, залазиха по тях. Направо полудяваше.

— Няма да дръпна въжето! — извика той — Копелета такива, няма да дръпна въжето!

Загърчи се в конвулсии. Милостиви Оролам! Цялото му тяло бе покрито с гадини. Той плачеше, крещеше… а спасението му лежеше в собствената му ръка. Във фермерския живот нямаше нищо лошо. Никой нямаше да го укорява, че се е провалил. Не се налагаше някога да вижда отново тези хора. Пък и какво го интересуваше какво мислят те за него? Всичко бе умишлено нагласено в негова вреда. Беше обречен. Това бе краят.

С нечовешки вик Кип сграбчи въжето и докато отвращението, яростта и отчаянието се надигаха в него, надвиваха го, а провалът го зовеше, го изхвърли от дупката. Облегна се на стената, захлупи лице върху камъка и заплака.

Цветовете пробягаха още веднъж, но змиите и паяците не изчезнаха. Покриха тялото му.

Тъмнината продължаваше да го притиска. Нещо тежко и космато падна на гърба му. Малки ноктенца се забиха през ризата в плътта му. Плъх. После още един на бедрото му. Трети падна на главата му и го одраска, докато се плъзваше по мократа му коса.

Кип замръзна. Страхът прониза цялото му тяло като мълния. Беше затворен в шкаф, безпомощен, прегладнял, жаден. Затрепери неконтролируемо.

Това движение разстрои гадините и нещо го ухапа. Той изквича, унизен, бесен. Заизвива се. Още ухапвания — боцкащи, жилещи, свирепи ухапвания — покриха ръцете, краката, слабините, гърба му. Кип се замята от едната към другата стена, опитваше се да смачка животинките. Плъхове се катереха по тялото му от всички страни и не желаеха да го пуснат. Той ридаеше. Толкова го беше срам. Имаше нещо странно в онзи паяк. Онзи, който бе захапал.

Беше прекалено. Не издържаше повече. С него бе свършено. Кип не можеше да се спре. Посегна към въжето. Той беше неудачник, срам, дебел хленчещ пъзльо. Беше едно нищо.

Усети как някой притиска въжето в ръката му.

— Дръж, Дундьо — прошепна един доволен глас. „Вкусът, Кип. Вкусът не беше правилен“, обади се някакъв благ глас.

Кип почти не чу казаното от жената. Гадините го покриваха целия.

Дръпна въжето. Беше се провалил.

Високо над главата му се чу далечен звън. Жиленето мигновено спря. Всяка пълзяща, пъплеща, дращеща, хапеща твар се изпари, изчезна. Те не бяха истински. Не бяха истински плъхове. Кип трябваше да го разбере по паяка, който захапа. Щеше да го разбере, ако не бе такъв страхливец. Онази слуз не беше вътрешности, а луксин. Всичко бе илюзия, фалшиви страхове. Бяха го изиграли.

Беше се провалил. Докато платформата се издигаше, мозъкът на Кип — вече незамъглен от ужаса — осъзна как го бе нарекла жената: Дундьо. Така го наричаше Овен. Нещо в Кип сякаш умря. Значи Овен бе прав. Отново.

Но когато се подаде от пода, видя, че мъжете и жените сега са облечени в празнични роби в собствения си Цвят — ослепително сапфиреносиньо, изумруденозелено, диамантеножълто, рубиненочервено. Изглеждаха ликуващи.

— Честито, кандидате! — каза наставница Варидос, като дойде да се включи в кръга.

Кип се взираше в нея онемял.

— Четири минути и дванайсет секунди. Трябва да се гордееш със себе си. Сигурна съм, че баща ти ще се гордее.

Говореше на език, който Кип май не разбираше. Да се гордее ли? Той се бе провалил. Беше посрамил и себе си, и баща си. Беше се предал. Яростта и объркването, насъбрани в него, изведнъж нямаше къде да се излеят и това го накара да се почувства глупаво.

— Аз се провалих — каза Кип.

— Всички се провалят! — рече невероятно мускулестият надвиолетов. — Ти се справи чудесно! Четири минути и дванайсет секунди! Аз издържах само минута и шест.

— Не разбирам — промълви Кип.

Приличащата на нимфа жълта се засмя.

— Така е замислено изпитанието. Ние всички сме се провалили.

Те го обградиха, мъжете го тупаха по гърба, жените го докосваха по ръката или рамото и всички го поздравяваха. Беше малко опияняващо толкова красиви хора да те приемат толкова сърдечно. Сега, когато мозъкът му работеше отново, той забеляза, че не са подбрали задължително мъже да представляват старите богове и жени за богините. Дали защото бяха стигнали толкова далеч, че това вече нямаше значение, или пък бе умишлена непочтителност?

— Вярно ли е? — обърна се Кип към наставница Варидос, която бе останала по-назад, за да не би някои от блъскащите се да я събори. — Всички ли се провалят?

Тя се усмихна.

— Почти всички. Целта не е да видим дали можеш да преминеш през изпитанието, а да разберем що за човек си. Освен това страхът разширява очите. Тези цветове, които видя да проблясват покрай теб, бяха истинското изпитание. Те ще ни кажат какво можеш да притегляш. Готов ли си да видиш резултатите си?

— Я чакайте. „Почти всички“ ли? Кой не се е провалил? — попита Кип.

Ликуващите мъже и жени притихнаха.

Старицата каза:

— Единственият човек през моя живот, който не използва въжето, беше…

Гавин. Кип си знаеше, че е така. Разбира се. Баща му бе единственият човек, направил онова, което никой друг не е могъл, което никой друг никога не е правил. Кип наистина го бе провалил.

— Чичо ти — довърши Наставницата.

„«Чичо» ми Гавин или чичо ми Дазен?“

Тя явно забеляза объркването му и добави:

— Чичо ти Дазен Гайл, който едва не унищожи нашия свят. Пример, който е по-добре да не следваш, нали?

Пак говореше на онзи друг език. След всичко, което Кип бе видял Гавин да прави, братът на Гавин бе човекът, издържал изпитанието?

— Четири минути е чудесен резултат, Кип, но служи само за фукня. Готов ли си да видиш цветовете си?