Черната призма

51.

— Наближава средата на лятото — каза Бялата. — Слънцеднев.

Гавин стоеше пред нея на покрива на Хромария. Двамата заедно чакаха изгрева на слънцето. Що се отнася до Гавин, Слънцеднев винаги наближаваше.

— Започнах приготовления за Освобождението — каза тя. — Мислиш ли, че баща ти ще се включи тази година?

Гавин изсумтя.

— Нито тази година, нито никога. — Потърка слепоочията си. Не беше спал.

— Това не е естествено — каза тихо Бялата. — Някога се чудех на самоконтрола му, знаеш ли? Да живее в онази ужасна стая, да поддържа ума си остър, да се пази от кошмарите.

— По-скоро кошмарите трябва да се пазят от него.

— Аз живея наполовина в мрак, Гавин — каза Бялата, все едно изобщо не я бе прекъсвал. — Така се чувствам, като живея, без да притеглям. Но да живея в пълен мрак? Та това не е ли отричане на самия Оролам? „Те обичат мрака, защото делата им са мрачни, и светлината ги срами.“

— Оставям на баща си сам да се грижи за състоянието на душата си. Нима не трябва да почитаме бащите си, проявявайки покорство към авторитета, даден им от самия Върховен отец?

— Ти не си просто син, Гавин. Ти си Призмата. Би трябвало да почиташ Оролам, като упражняваш властта, която ти е дал, а не само силата.

— Може би е време да бъдеш Освободена — рече горчиво Гавин. Водеха тези разговори попе веднъж годишно. Беше му дошло до гуша. Бялата питаше за баща му, а баща му предлагаше Бялата да го направи първа. И двамата го притискаха да притиска другия.

Бялата вдигна ръце с дланите нагоре.

— Ако така заповядаш, моя Призмо, ще се включа в Освобождението. И то с радост.

Думите ѝ го накараха да застине. Тя говореше сериозно.

— Аз умея и да се подчинявам — каза Бялата. — Това може да те изненада, Гавин, но аз изтеглих сламката да стана Бяла още преди да разбера какво е да си притеглящ, камо ли Цвят, камо ли Бяла. Но навярно това е урок, който не може да бъде преподаден, а само научен.

— За какво говориш? — попита Гавин.

— Знаеш ли защо за нас е по-трудно да имаме вяра, лорд Призма? — Бялата се ухили. Понякога въпреки годините си приличаше на пакостливо момиченце.

— Защото знаем, че Оролам спи по сто години за всеки ден, в който се пробужда? — попита Гавин. Беше уморен, и то не само от безсънието.

Тя отказа да налапа стръвта.

— Защото се познаваме. Защото другите ни се подчиняват, сякаш сме богове, а ние знаем, че не сме. Виждаме колко е крехка силата ни и оттам виждаме крехкостта във всички останали брънки. Ами ако Спектърът изведнъж откаже да изпълнява заповедите ми? Не е трудно да си го представиш, като вземеш предвид какво интригантство и жажда за власт е нужна, за да станеш Цвят. Ами ако някой генерал изведнъж откаже да изпълнява заповедите на сатрапа си? Ами ако някой син откаже да изпълнява заповедите на баща си? Ами ако първата брънка от Великата верига на битието — самият Оролам — е също толкова безсъдържателна като всяка друга брънка в сравнение с него? Виждайки слабостта на всяка брънка, ние си мислим, че самата Велика верига е крехка — и че без съмнение ще се пръсне всеки миг, ако не правим всичко по силите си да я запазим цяла.

Гавин неволно преглътна. Макар че никога не бе стигал до такива крайни обобщения, цял живот бе разсъждавал по същия начин. Измамите му, авторитетът му, затвореният му брат, връзките му. Верига от мокра хартия, провисваща под собствената си тежест. Верига, към която той всеки ден прибавяше ново тегло.

— Ето какво научих — каза Бялата. — Оролам няма нужда от мен. О, бих могла да свърша добра работа за него, работа, която му доставя удоволствие, и ако я оплескам, други ще страдат. Разбираш ли, това, което върша, има някакво значение, но в крайна сметка волята на Оролам надделява. Ето защо смятам, че все още имам какво да сторя. Накъдето и да погледна, виждам недовършени неща. Но ако ми кажеш, че трябва да бъда Освободена на този Слънцеднев, ще се подчиня с радост, не защото имам вяра в теб, Гавин — макар че наистина имам, повече, отколкото подозираш, — а защото имам вяра в Оролам.

Гавин я изгледа, сякаш бе слязла от луната.

— Това беше много… метафизично. А сега може ли да поговорим за Освобождението?

Тя се засмя.

— Виждаш ли, Гавин, работата е там, че ти помниш всичко. Знам, че е така. Сега ме мислиш за луда, но ще запомниш станалото днес и един ден то може да се окаже съдбовно. Това ми стига.

Луда или светица — но пък, от друга страна, Гавин не смяташе, че между двете има някаква разлика.

— Отивам в Гаристън — каза той.

Тя сви ръце в скута си и се обърна към зората.

— Нека ти обясня — побърза да каже Гавин. И го направи, пренебрегвайки красотата на изгрева. Десет минути по-късно, когато почти бе свършил, Бялата вдигна пръст. Затаи дъх, а после въздъхна, когато слънцето се показа над хоризонта.

— Някога гледаш ли за зеления проблясък?

— От време на време — отвърна Гавин. Познаваше хора, които се кълняха, че са го виждали, макар че никой не можеше да обясни какво представлява, нито защо се случва, и други, които се кълняха, че е мит.

— Аз мисля за него като за намигването на Оролам — рече Бялата.

За нея всичко ли бе свързано с Оролам? Може би умът ѝ отслабваше.

— Виждала ли си го? — попита Гавин.

— Два пъти. Първият път беше преди… петдесет и девет години ли станаха? Не, шейсет. В нощта, когато срещнах Улбеар. — Гавин трябваше да напрегне ума си, за да се сети за името. Ах, да, Улбеар Раткор, съпругът на Бялата и доста известен човек за времето си. Мъртъв от двайсет години. — Бях на едно празненство, доста отвратена от пияния млад господин, който ме заведе там и със сигурност нямаше да ме изпрати до вкъщи. Излязох навън да подишам малко въздух. Докато гледах как слънцето залязва, видях зеления проблясък и бях толкова развълнувана, че подскочих. За нещастие този много висок младеж тъкмо се навеждаше над мен, за да си вземе чашата с вино, която бе оставил на балкона, и аз му разбих носа с глава.

— Запознала си се с Улбеар Раткор, като си му счупила носа?

— Жената, която той придружаваше онази нощ, не бе особено възхитена. Тя бе красива, грациозна, два пъти по-хубава от мен, и все пак някак си не можеше да се мери с непохватната моя милост. Макар че не мога да си представя, че би била щастлива, ако се бе омъжила за Улбеар, баба ти не ми прости две години.

— Баба ми ли?

— Ако в онзи миг не бях видяла зеления проблясък, баба ти щеше да се омъжи за Улбеар и сега теб нямаше да те има, Гавин. — Бялата се засмя. — Ето, виждаш ли, никога не се знае какво можеш да научиш, като оставиш старите жени да дърдорят.

Гавин беше онемял.

— Да, разбира се, че можеш да отидеш в Гаристън, но никой друг не може да извърши Освобождението и то не може да бъде направено по друго време. Така че има само един вариант: ще пратя всички, които трябва да бъдат Освободени, в Гаристън. Ще трябва да пратя най-бързите ни кораби да пресрещнат техните, за да могат да пристигнат навреме.

— Говорим за война — каза Гавин.

— Е, и?

— Как така „е, и“? — попита той. — Няма да имам време да устройвам празненства, да изстрелвам фойерверки и да изнасям речи.

— Списъкът, с който разполагам, засега съдържа само около сто и петдесет притеглящи. Тази година напливът не е голям. Значителна част от тях със сигурност няма да изкарат до догодина. Да не искаш още осемдесет-деветдесет цветни бяса?

— Разбира се, че не.

— Празненствата са хубаво нещо, Гавин, но проумей какъв си ти. Това е обратната страна на първата ти цел. — Тя бе отгатнала, че се е заклел да изтреби всички цветни бесове заради Севастиан. И подобно на всичко друго, което узнаеше, го използваше, за да го контролира. — Дори и да не вярваш, че Призмата е Ороламовият дар за човечеството, те го вярват. Минутите, които всеки притеглящ прекарва с теб, докато го Освобождаваш, са най-святият миг в живота му. Можеш да им го отнемеш, но това би била възможно най-лошата постъпка. Аз например мога да ти простя много неща, но не бих ти простила това.

От тези думи го заболя.

— А сега ми кажи как успя да оставиш Карис в Тирея, да убиеш един гийст и да се върнеш тук със син за няколко дни. Само пътуването би трябвало да ти отнеме две седмици.

Е, това беше бързо. Гавин знаеше, че тя ще узнае за плъзгуна и кондора веднага щом ги покаже на Карис, но не можа да се сдържи. Сигурно бе прекалено импулсивен. Затова сега разказа на Бялата за тях. Очите ѝ грейнаха.

— Това е нещо, което си струва да се види, Гавин. Летене! И то с такава скорост! Предполагам, че ще искаш да се върнеш в Гаристън по същия начин?

— Да, и ще взема Кип с мен.

Тя пак го изненада, като не възрази.

— Добре — отвърна. — Ще ти е от полза да научиш нещо за бащинската обич.

„Да, защото със сигурност не съм научил нищо за нея от собствения си баща.“ После Гавин осъзна, че тя има предвид точно това, и се наежи. Но нямаше смисъл да се карат пак за баща му, така че попита:

— Е, а кога беше вторият път?

— Вторият път ли?

— Вторият път, когато си видяла зеления проблясък. Вторият път, когато Оролам ти е намигнал. — Постара се да не влага в гласа си сарказъм. Почти успя.

Тя се усмихна.

— Очаквам с нетърпение деня, когато ще ти кажа това, лорд Призма, но този ден не е днес. — После усмивката ѝ изчезна. — Когато се върнеш, ще трябва да поговорим за изпитанието на Кип.

— Забелязала си стенните кристали. Мислех, че съм го спрял навреме.

— Може да съм стара, но още не съм изкуфяла.

— Искаш да ме чуеш как си го признавам ли? Добре, Кип за малко да издържи изпитанието — каза Гавин. — Също като Дазен.

— Или още по-зле: да го премине — отвърна Бялата.