Черната призма

67.

Започна като смътно туптене. Винаги ставаше така. Известно време Карис се надяваше, че стомахът ѝ реагира на храната, която крал Гарадул на практика тъпчеше в гърлото ѝ. Лунната ѝ кръв не беше идвала вече шест месеца. Както при повечето черногвардейки, цикълът ѝ беше в най-добрия случай нередовен. Самото им обучение го възпрепятстваше. Но когато на Карис ѝ дойдеше, тялото ѝ сякаш си наваксваше за пропуснатата болка.

Проклет да е крал Гарадул! Той беше виновен за това. Принудителната скука побъркваше Карис — да седи във фургона, без да е в състояние да прави почти нищо, и постоянно да я проверяват. Когато я завариха да прави силови упражнения, ѝ пратиха трима притеглящи и двама Огледалци. Шестимата едвам се побираха в тесния фургон. Карис бе хваната от Огледалците и наведена върху коляното на едната притегляща. Буквално.

Жената бе извадила мъжки кожен колан и бе нашарила хубаво задника ѝ. Сякаш беше непослушно дете. Хванаха я три пъти и наказанието не се промени, но волята ѝ за съпротива постепенно отслабна. Струваше ѝ се, че това е прекалено дребен и незначителен бунт, за да се придържа към него.

Сега ѝ се искаше да го бе направила. Туптенето вече се разпростираше към гърба ѝ. Не след дълго щеше да започне диарията.

Колко е хубаво да си жена.

Другите черногвардейки приемаха относителната си свобода от лунна кръв като относителна свобода от тревоги да не забременеят. Карис просто се наслаждаваше на относителната си свобода от болка. От години не бе правила секс с нещо друго освен с възглавницата си. Не че ѝ се искаше да мисли за това точно сега. Всъщност смяташе, че само да види мъж и ще му издере очите.

Точно заради мъжете жените трябваше да търпят всичко това. Както гласеше древната поговорка, жената трябва да кърви, за да напои мъжкото семе. Хронологически сбъркано, но достатъчно вярно.

На сутринта ѝ донесоха роклята.

Това не бе дреха, каквато би очаквала да ѝ дадат за екзекуцията ѝ. Не беше точно копие на роклята, която бе носила, когато най-сетне отстъпи пред настойчивостта на баща си и се присъедини към Гавин начело на армиите му, преди да отвоюват обратно Ру, но приличаше на нея. Само дето беше от черна коприна, а не от зелена. Явно шивачът на крал Гарадул работеше или по памет, или по картина от онзи ден, или пък просто бяха решили да изменят роклята в съответствие с новите модни тенденции.

Разбира се, щеше да ѝ става идеално.

Карис се взира с отвращение в роклята цял ден — докато спазмите извиваха вътрешностите ѝ, докато се появи неизбежната диария, докато едва не припадна на няколко пъти. Тази рокля символизираше нещо повече от поддаване на детинската фантазия на Раск Гарадул. Тази рокля бе младостта на Карис. Момичето, което някога беше. Женственост, мекота, отстъпчивост. Отчаяните опити да привлече погледите на хората, завистта на другите жени, вниманието на мъжете. Тогава Карис бе слаба, дребнава и глупава, безнадеждно зависима.

Разбира се, щяха да я принудят да носи роклята. Можеше да я облече веднага или да я бият, докато отстъпи и я облече. Разбира се, можеше и да я накъса на парчета. Макар че това щеше да ѝ достави удовлетворение, то само отлагаше неизбежното. А и нямаше да я пуснат оттук без роклята. В това бе сигурна. Не знаеше обаче дали ще я пуснат навън дори с роклята. Все пак шансът бе по-добър от никакъв. А как би могла да убие Раск Гарадул оттук?

Така че я облече.

Искаше ѝ се да я мрази. Искаше ѝ се да я мрази страстно. Но от години не бе носила нещо, което да ѝ пасва толкова добре. Черногвардейската униформа, разбира се, ѝ пасваше като ръкавица, но онова бяха работни дрехи. Това, шепотът от триенето на фина коприна в кожа, бе нещо съвсем различно. Пасваше ѝ като ножница. Ако роклята не бе ушита толкова съвършено, Карис нямаше да може да диша, камо ли да се движи. Прилепваше идеално по извивките на корема и ханша ѝ, а изобилието от фестони по деколтето привличаше вниманието както към лъскавите гънки от фина коприна, така и към бюста ѝ. Някогашната ѝ рокля със сигурност не бе толкова дълбоко изрязана отзад — няколкото тънки сплетени връзки само подчертаваха голотата на гърба ѝ. Тя сведе поглед към гърдите си — в стаята нямаше огледало — и си помисли: „Дано не ми стане студено.“ Ако ѝ станеше, всеки щеше да разбере.

Роклята ѝ нямаше ли подплата, когато бе онова глупаво шестнайсетгодишно момиче? Нима изобщо не бе забелязала? Честно казано, не помнеше. Помнеше само, че бе обожавала тази рокля. Беше се чувствала като богинята Атират, докато стоеше до Гавин, облечена в нея, дългата ѝ коса хваната с тиара, инкрустирана с диаманти и смарагди, и хората буквално ги боготворяха. Беше убеждавала себе си, че би могла да обича Гавин. Отначало, преди Бала на лукслордовете, изпитваше повече влечение към него, отколкото към Дазен. Със сигурност би могла да раздуха онази жарава до огън.

Дазен винаги се намираше в сянката на по-големия си брат и изглеждаше доволен от това. Гавин беше толкова уверен, толкова властен. Тя бе чувствала непреодолимо влечение към него, също като всички останали. Но след онази нощ на Бала на лукслордовете всичко се бе променило. След като опозна Дазен, изведнъж започна да ѝ се струва, че в Гавин няма кой знае каква дълбочина. Дазен така и не бе разбрал собствената си сила. Той боготвореше Гавин, проектираше собствените си добродетели върху по-големия си брат, беше сляп за недостатъците му и преувеличаваше качествата му. А Гавин се подхранваше от цялото това възхищение, докато не се ояде.

Но Гавин все пак бе красив, елегантен, властен и обект на възхищение. За шестнайсетгодишната Карис мнението на другите хора бе много важно. Винаги бе искала да угажда на баща си, на майка си, на Койос и другите си братя, на магистрите си, на всички. Гавин представляваше всичко хубаво. Той беше Призмата, а брат му, в онзи момент — опозорен беглец и убиец. Карис помнеше как се убеждаваше, че би могла да се задоволи с Призмата. Да се „задоволи“ — с най-почитания, страховит и желан човек в Седемте сатрапии. Освен това, след стореното от Дазен, тя трябваше да се омъжи за Гавин, иначе каквото бе останало от семейството ѝ щеше да бъде съсипано.

На трибуната, докато обявяваха годежа им, си бе мислила, че наистина ще е щастлива. Все пак се възхищаваше на годеника си. Гавин винаги бе имал хубава фигура. Тя се наслаждаваше на всяка минута внимание.

По-късно, на вечерята, Гавин се бе пошегувал с баща ѝ, че ще отведе Карис в покоите си и цяла нощ няма да мигнат. Бащата на Карис, който обикновено бе такъв традиционалист, който се кълнеше, че дъщеря му няма да даде мляко, докато някой млад сатрап не купи цялата крава, който бе напердашил Карис, задето е отдала девствеността си на Дазен — същият този човек, този лицемер, този страхливец, само се закиска нервно. До онзи момент Карис съумяваше да потиска надигащата се паника. „Поне няма да ми се налага да спя с него, преди да се оженим — мислеше си. — Ще имам възможност да се влюбя в него през идните месеци. Ще забравя Дазен. Ще забравя тръпките, които усещах, когато ме целуваше по тила. Ще забравя чувството, което изпълваше гърдите ми всеки път, когато се усмихне безразсъдно. Другите са прави, Дазен не е и наполовина мъж като Гавин. Не мога да го обичам след това, което направи.“

Но нямаше измъкване. Карис бе избрала свой собствен вид страхливост и се бе натряскала до козирката. Баща ѝ го забеляза прекалено късно — или пък точно навреме, в зависимост от гледната точка — и забрани на слугите да ѝ дават повече вино, преди да е загубила съзнание направо на масата. Тя дори не помнеше какви ги е говорила, но помнеше как Гавин почти я понесе към стаята си. Баща ѝ ги наблюдаваше с празни очи; не каза нищо.

Беше си мислила, че пиянството ще я направи покорна, кротка, отстъпчива. Така и стана, и тя не знаеше защо изпита такова горчиво разочарование от този факт. Когато извърна лице от целувките му, той погрешно го сметна за свенливост и започна да я целува другаде. Когато ѝ смъкна бельото и тя се прикри с ръце, той го сметна за скромност. Скромна ли? Когато бе с Дазен, се наслаждаваше как я изпива с очи. Беше дръзка, безсрамна. Чувстваше се като жена — макар да знаеше, че в много отношения само си играе на жена. С Дазен се чувстваше прекрасна. С Гавин бе изпълнена с такова неизразимо отчаяние, че то задушаваше виковете в гърлото ѝ. Не можеше да си спомни дали изобщо възрази, дали го помоли да спре. Искаше, но паметта ѝ бе замъглена. Не смяташе, че го е направила. Все си мислеше за думите на баща си: „Семейството ни има нужда от това. Без този брак сме загубени.“ И не оказа съпротива.

Помнеше обаче, че плака по време на акта. Един джентълмен би спрял, но Гавин беше пиян, млад и възбуден. В него нямаше деликатност. Тя не бе готова и той ѝ причиняваше болка, но пренебрегна протестите ѝ и продължи да я мушка с нуждата на един младеж.

Съвсем не я държа будна цяла нощ, както се бе фукал. Скоро свърши и ѝ каза да си върви. От тази небрежна жестокост ѝ секна дъхът. Но го бе приела. А трябваше да му издере очите.

Той всъщност не я искаше. Искаше да покаже, че Дазен не може да вземе онова, което по право принадлежи нему. Все едно Карис беше дърво, което той да препикае след предишното куче, за да маркира територията си.

Тя бе вървяла залитайки по коридорите в онази красива рокля, полуразкопчана — нуждаеше се от помощта на слуги, за да закопчае проклетото нещо. Разбира се, я видяха. Някак си стигна до дома — не до дома им на Големи Яспис, който бе изгорял до основи, а квартирата им наблизо. Баща ѝ беше буден и я чакаше, но не каза нито дума, само се втренчи в нея. Робинята ѝ я съблече с треперещи пръсти и когато Карис най-сетне се строполи на леглото, на вратата изникна тъмният силует на баща ѝ. Той се олюля и се подпря на рамката.

— Можех да го извикам на дуел — каза. — Но той щеше да ме убие, Карис, и тогава щеше да бъдеш съсипана. Без никаква надежда. Щяхме да загубим всичко, за което са се борили дедите ни в продължение на петдесет поколения. Може би утре всичко ще ти изглежда по-хубаво.

Два дена я мъчи махмурлук и когато най-после излезе от стаята си, Гавин я целуна пред всички, сложи я да седне от дясната му страна и се отнасяше с нея като с кралица. Все едно онази нощ изобщо не се бе случвала. Или пък бе прекрасна.

По-късно Карис реши, че той го прави, защото всички говорят за тях двамата като за идеалната двойка и колко е красива тя, и Гавин е решил, че пасва на имиджа му. И затова вместо да я отблъсне е решил да продължи с брака. Но после той замина и малко по-късно води последната битка при Разцепената скала.

Когато се върна, изглеждаше друг човек. Отнасяше се с нея с неподправена топлота и уважение, беше толкова различен от мъжа, който я бе изхвърлил от спалнята си, след като си направи удоволствието. Това накара Карис да се усъмни дали онази нощ изобщо някога се е случвала. Вероятно би успяла да се убеди, че е била само кошмар… докато не откри, че е бременна. В деня, когато го разбра, още преди да успее да му каже, Гавин развали годежа им.

Беше на шестнайсет, бременна и без никакви перспективи за брак. С други думи, съвършеният кошмар на баща ѝ. Веднага щом се убеди, че няма да пометне, му съобщи. Той настоя Карис да отиде при лекарите и да се погрижи за това.

За първи път през живота си тя му отказа. Да върви по дяволите. Той понечи да я удари. Тя извади пистолет. Каза му, че ще му пръсне черепа, ако посмее да я докосне. Каза му, че е страхливец. Тя щеше да износи копелето на Гавин и да обяви публично, че е негово. Да вървят по дяволите и той, и баща ѝ, и всички. Износването на това дете щеше да е първото ѝ свободно деяние и нейното отмъщение.

Баща ѝ падна на колене и започна да я умолява. Буквално. „Моля те, спаси семейството ни, не може ние да сме тези, които ще провалят всички поколения на рода Белодъб, пожертвали всичко, за да ни докарат дотук.“ Казваше „ние“, но имаше предвид „аз“. Той бе унищожил семейството и го знаеше. Изглеждаше толкова дребен и слаб, със студена пот, лъщяща по плешивата му глава. Изведнъж тя почувства презрение към него. Досега той бе неин пълен господар, а беше противен. Карис отхвърли молбите му и изпита удоволствие от безсилното отчаяние в очите му.

Два дни по-късно баща ѝ налапа дулото на един двуцевен пистолет и си пръсна мозъка. Счетоводните му книги бяха в ред. Ето на какво бе посветил тези два дни. Цялото семейно имущество бе продадено, за да покрие дълговете им, оставяйки на Карис достатъчно, за да живее скромно до края на дните си и да издържа незаконното си дете. Баща ѝ се бе погрижил за всичко. В предсмъртната си бележка просто обясняваше къде са останалите пари и казваше на Карис къде да отиде, ако иска да износи детето си тайно. Не я молеше да го направи. Всъщност в бележката нямаше никакви чувства. Нито проклятия, нито прошка, нито съжаление. Беше празна като черепа му, след като куршумът бе минал през него. Само кръв и барутен нагар. Лайна и смърт. Пустота и мръсотия.

Тя не можеше да остане на Ясписите, да търпи съжалението и неловките погледи. Затова си тръгна, отиде в дома на една далечна братовчедка дълбоко в Кървавата гора. Роди детето и моментално се отказа от него, без дори да го гушне, без дори да попита за пола му и само благодарение на недискретността на домакините си разбра, че е момче. Семейството, което осинови отрочето на Гавин, живееше наблизо и Карис не можеше да понесе това, така че се върна в Хромария. Бързо бе загубила теглото, наддадено по време на бременността, и по младата ѝ кожа почти не личаха белези от разтягане. Сякаш не се бе случило нищо, освен спомените, вкопчени в нея като адски камък, разяждащ душата ѝ.

„Значи новата ми рокля съвсем уместно е черна, а? Малко късче полунощ, като това, което е в мен.

Мислех, че си обърнала гръб на мелодрамата, Карис.

Върви се надупи на някоя ограда.

Май кралят точно на това се надява.

Ще бъде удоволствие и за двама ни. Надявам се да харесва кръв.

Е, и какво? Да не би пък сега да трябва да съм благодарна, че ми тече? Никакъв шанс…“

Един спазъм я връхлетя по средата на мисълта. Карис се преви. Нямаше за какво да е благодарна.

Докато стоеше превита, някой пъхна под вратата късче хартия. Карис го вдигна. Беше не по-голямо от пръста ѝ.

„Заповеди: убий КГ. Тъмно. Не мога да помогна.“ Най-долу имаше стара дайрическа руна. Това бе уговореният знак, който показваше, че е от агента, с когото Карис трябваше да се срещне. Не беше нарисувана добре, но все пак бе правилна.

Шифърът не бе кой знае какъв, но пък никога не бяха мислили, че Карис ще има нужда от шифър. Тя трябваше да се срещне с агента лично. Той трябваше да се идентифицира, като небрежно очертае част от руната на някаква повърхност: на масата, на земята, където и да е. Заповедите на Карис бяха да убие крал Гарадул. Тайно. А свръзката ѝ не можеше да помогне.

Страхотно. Нямаше как дори да изгори бележката, а макар и малка, тя бе доста мръсна. Карис с гримаса я сдъвка и я глътна.

Свръзката ѝ не можеше да помогне. „Проклета да си, Карис, толкова мислеше за миналото, че изобщо не се замисли за настоящето.“ Корван само за миг бе разбрал, че някой я иска мъртва. От всички агенти на Бялата Карис сигурно бе най-неподходящата за пращане тук. Или Бялата искаше смъртта ѝ, или…

Друга възможност нямаше. Да се е надявала, че ще я пленят и изнасилят? Нелепица.

Карис знаеше, че понякога дразни Бялата, но мислеше, че опърничавата старица я харесва. Но пък, от друга страна, Бялата винаги водеше сложна игра. Може би е решила, че ще успее да използва смъртта на Карис, за да постигне нещо друго.

Карис усети, че ѝ се гади. Беше възможно. Досега не ѝ бе хрумвало, но клетвата ѝ гласеше, че ще даде живота си за Бялата, ако е нужно. И може би Бялата беше решила, че е нужно.

На вратата се почука. Процедурата бе същата като преди, много притеглящи, много стражи. Този път обаче влязоха няколко жени, носещи кутии с пудри и мазила. С професионална ефикасност гримираха Карис, оправиха ѝ косата и я напарфюмираха. Но не сложиха пудра на очите или миглите ѝ.

И Карис скоро разбра защо, когато една от робините извади виолетови наочници. Да ослепеят дано, бяха се сетили за всичко.

— Ако смъкнеш тези, със сигурност ще си разкъсаш кожата — каза една от робините. — А може да си откъснеш и целия клепач. Ако не ги пипаш, кралят може да ти даде по-голяма свобода. Няма да навредят на очите ти. След няколко дни ще се отлепят и ще паднат сами.

— И тогава пак ще ги залепите — каза Карис.

— Да.

— Ами ако нещо ми влезе в окото? — Щеше да е невъзможно да го извади.

— Постарай се да не влезе.

Опитаха се да нагласят наочниците върху орбитите ѝ. Те не пасваха идеално. Робинята, която, ако се съдеше по чертите ѝ, бе източноаташийка, се намръщи.

— Ще трябва да използваме допълнително лепило, за да ги нагласим. Това означава, че ако мигнеш, миглите ти ще залепнат. Крал Гарадул те иска заради красотата ти, така че предпочитам да не ти режа миглите, ако не се налага. Но след като ти сложим наочниците, те ще останат на лицето ти с дни. Не би искала по миглите ти да се събере лепило — или да ги слепи. Е, какво избираш: да си сляпа, раздразнена или без мигли?

— Без мигли, пък майната му на Раск — отвърна Карис.

Робинята сви устни.

— Права си. Кралят може да се ядоса. Но ще трябва да рискуваме. Сега мигай колкото можеш, защото после ще се наложи да не мигаш възможно най-дълго. — Много внимателно тя ѝ залепи наочниците. Лепилото запълни останалите пролуки.

Карис почти не смееше да диша, стоеше колкото се може по-неподвижно и се насилваше да не мига. Когато най-сетне не издържа и мигна, миглите ѝ закачиха съхнещото лепило, но успяха да се отделят от него.

— О, и се постарай да не плачеш — рече робинята. — Иначе очите ти ще потънат в сълзи. Буквално. — И се усмихна неприятно.

„Много смешно.“

След като лепилото изсъхна напълно, нанесоха около очите ѝ грим.

После я поведоха бързо през лагера, заобиколена от притеглящи и Огледалци. Слънцето бе залязло преди около час и Карис се зарадва на свежия сух въздух. През миризмата на собствения си парфюм успя да подуши коне, хора, лагерни огньове, сурово месо, печащо се месо, пелин, масло. Масло ли? Тя се озърна и видя наблизо снабдителен фургон. Аха, намаслени мечове и огнестрелни оръжия.

Поради големия брой на фургоните, заобикалящи нейния, не можеше да види достатъчно от армията, за да придобие свястна представа колко мъже са се отправили към Гаристън. Дори броят на фургоните не ѝ помогна. Тя не знаеше колко леко или тежко са снаряжени, а дори и да знаеше, последния път, когато бе пътувала с армия, не бе обръщала внимание на подобни неща. Беше млада, глезена, ужасена и глупава и изобщо не ѝ бе хрумнало, че такива баналности могат да са ѝ от полза някой ден.

Сред армията имаше и много жени — носеха току-що насечени дърва за огньовете, стояха на каруцата с месото и викаха на мъжете да се погрижат одраните глигани да се разпределят поравно, грижеха се за дребните рани, неизбежни при придвижването на хиляди хора, носеха оръжията и броните, нуждаещи се от поправка, на ковачите, като отхвърляха тези, които смятаха, че мъжете биха могли да поправят и сами и просто търсят някой друг да им свърши работата. Повечето жени обаче, изглежда, бяха в ролята на прислуга, което означаваше, че или крал Гарадул няма високо мнение за тях, или са се присъединили наскоро. От голямото разнообразие на дрехите им Карис предположи, че са от най-различни социални прослойки. Това означаваше, че са новопривлечени доброволки. Не всички бяха слугини, доведени от Келфинг — имаше и много местни. Значи крал Гарадул се радваше на значителна подкрепа сред тирейския народ.

От погледите, които хвърляше към сгъстяващия се мрак, нашарен с ярките точици на хаотично пръснатите огньове, ѝ се стори, че хората са се изтегнали кой където му скимне. Скоро обаче стигнаха до място, където петдесетина фургона бяха наредени в кръг; оставяйки проходи само към четирите посоки на света, през които да минават конете, всеки от тях охраняван от десетима Огледалци с мускети. По средата имаше открита площ за отбрана, с малки топове, насочени във всички посоки като настръхнал таралеж, а зад тях — група големи раирани шатри във всякакви цветове.

Един спазъм връхлетя Карис, докато я водеха към централната шатра. Тя се прегърби, останала без дъх. Стисна здраво очи и луксиновите наочници се забиха болезнено във веждите и бузите ѝ. Тя заглади лицето си и изчака, докато яростта на спазъма отслабне. Пое си бавно дъх, овладявайки болката. После даде знак на един от стражите си, сякаш бе кралица и казваше: „Вече съм готова да вляза, благодаря.“

Мъжът отметна покривалото на входа и Карис влезе в шатрата.

Роклята явно бе наистина впечатляваща. Защото в мига, щом пристъпи вътре, всички разговори секнаха.

В шатрата имаше може би към седемдесет души: роби, акробати, жонгльори и музиканти, заобиколили трийсетина благородници и благороднички, които седяха на възглавници около ниска маса, отрупана тежко с деликатеси и вино. Всички бяха толкова пъстро облечени; че Карис го забелязваше дори през тъмните си наочници. Крал Раск Гарадул, разбира се, седеше начело на масата и по пръстите му, свити около бокал с вино, блестяха пръстени. Беше млъкнал по средата на изречението и се взираше в нея със зяпнала уста.

Но Карис почти не забеляза краля, защото от дясната му страна седеше мъж, какъвто не бе виждала никога през живота си. Тя се насили да продължи да върви към Раск Гарадул, поклащайки бедра и шумолейки с полите си, с вдигната глава и отпуснати рамене, като че ли изобщо не бе смутена.

Мъжът беше Омърсен, цветен бяс. Карис бе виждала такъв само веднъж, и онзи бе в ранните стадии на лудостта си. Този тук не беше в ранните стадии, но пък и не изглеждаше луд. Носеше простичка роба на луксиат, само че ослепително бяла вместо обичайното черно на Ороламовите луксиати — цвят, който представляваше признание, че се нуждаят от светлината на Оролам повече от всичко. По лицето му пък нямаше никакви следи от луксиатско смирение.

Но поне лицето му бе предимно човешко — кожа, кости и кръв. Под покритата с белези от изгаряне кожа лежаха нишки зелен луксин, като избелели татуировки, които избиваха към повърхността на скулите и челото му. От шията надолу тялото му се променяше. Кожата бе от чист луксин във всички цветове на дъгата. Сгъвката на лакътя му, която се видя, когато мъжът надигна бокала си в присмехулен поздрав към Карис, беше от гъвкав зелен луксин, както и другите стави и шията му. Всяка повърхност, която нямаше нужда да се движи, бе покрита с плочки син луксин. Той образуваше броня по ръцете и дори по самите му длани, с шипове на кокалчетата и неестествено широки рамене под богохулната луксиатска роба, блестяща с отразена светлина като морето по изгрев-слънце. Значи не бяха плочки от син луксин, а изтъкан син луксин, който бе тройно по-здрав и имаше много по-малка вероятност да се строши, стига човек да притежава уменията и търпението да го сътвори.

Навсякъде между или под другите цветове бе вложен жълт луксин, който непрестанно подновяваше всичко, загубено под въздействието на светлината или естествения разпад. На местата, където плочките се събираха, мазен оранжев луксин ги караше да се плъзгат гладко една по друга. Червеният луксин образуваше архаични шарки от руни и осмолъчи звезди, положени на тънък слой върху сините плочки. Карис не можеше да види дали е вградил надвиолетово в кожата си, но бе сигурна, че е. В края на краищата той бе поставил по средата на всяка от дланите си огнен кристал. Огнените кристали — физическото, запечатано проявление на подчервеното — обикновено издържаха само няколко секунди. Излагането на въздух ги караше да избухнат в пламъци.

Чудовището някак си бе успяло да вгради по един във всяка ръка и да го изолира от въздуха със син луксин, така че човек буквално можеше да вижда през дланите му, макар и като в мираж — образът трепкаше от топлина, която бе характерният белег на огнените кристали. И въпреки това той можеше да използва пръстите си, което значеше, че или е чудодеен целител, или това е някаква илюзия. Трябваше да е. Цялото това нещо бе невъзможно.

Последното, което Карис видя, докато се приближаваше да застане пред крал Гарадул, бяха очите му. Халото им бе разкъсано. Отвсякъде. Цветът изтичаше от ирисите на мъжа и обагряше бялото на очите му в целия спектър. Самите цветове се виеха непрестанно — докато Омърсения изучаваше Карис, синьото изби на преден план, а зеленото се гърчеше като змия сред лабиринт от оранжево и червено.

— Карис — каза крал Гарадул, — ти си истинско видение. Прелестна гледка за изстрадалите ми очи.

— А ти си страдалческа гледка за всички очи — отвърна тя, усмихвайки се мило.

Той се засмя.

— Не само по-красива, отколкото като момиче, а и по-остроумна. Карис, присъедини се към нас. Имам дар за теб, но първо искам да се запознаеш с моята дясна ръка. — Той направи жест към Омърсения. — Карис Белодъб, това е Кристалния пророк, Полихромния майстор, лорд Всецветни, Цветния принц, Мистичния просветлен.

— Дълго име — рече Карис. — На майка ти сигурно ѝ е отнемало цяла вечност да те повика на вечеря.

— Избери което ти харесва — каза Цветния принц. Гласът му бе обезпокоително… човешки. Силен, уверен, развеселен, макар и дрезгав като на дългогодишен пушач на трева.

— Тогава избирам Шарения глупак.

Червеното изскочи на повърхността на очите му, но бързо бе сменено от спокойно, развеселено синьо.

— Хайде, Карис, така ли те е учил баща ти да говориш? Едно време толкова се стараеше да му угодиш. Беше такава дама, толкова сладка. Толкова кротка за зелена притегляща.

— Това свърши много отдавна — отвърна тя. — Кой, по дяволите, си ти? Не ме познаваш.

— Напротив — възрази Цветния принц и хвърли поглед към краля.

— И таз добра, дай ѝ да си отвори подаръка рано-рано — промърмори Раск Гарадул с престорено раздразнение.

— Погледни ме, Карис — рече Кристалния пророк. — Не бързай. Вникни отвъд страха си, дребнавото си отвращение, невежеството си.

Карис прехапа език. В този дрезгав глас имаше някаква искреност, някакво желание да бъде познат. Затова се взря безмълвно в мъжа. Тялото му, разбира се, не ѝ помагаше, затова се вгледа в лицето му. Оцветената от луксина кожа и белезите от изгаряне скриваха донякъде чертите му. Едната вежда бе пораснала бяла — дали като реакция на огъня или луксина, не знаеше. Но в него имаше нещо познато.

Оролам! Огънят! Белезите от изгаряне! Някакъв юмрук сграбчи сърцето ѝ и го стисна силно. Не можеше да си поеме дъх. Нямаше начин да е той, той бе мъртъв от шестнайсет години. Но веднъж прозряла, Карис знаеше, че не би могъл да е никой друг.

— Койос — промълви тя. Ето защо Бялата бе пратила нея. Нейният враг беше брат ѝ. Коленете ѝ се подгънаха и тя се тръшна на възглавниците до краля, за да избегне едно твърде дамско припадане.