Черната призма

82.

Кип винаги си бе представял щурма като нещо славно. Но каквито и представи да имаше, те изобщо не отговаряха на това. Придържаше си панталоните с ранената си лява ръка, а в дясната стискаше мускета. Мускетът беше тежък! Сърцето му блъскаше бясно, а всички други тичаха по-бързо от него.

Смътно съзнаваше какво става другаде. Един мъж, който ревеше, че войниците могат да го наричат или бог, или сержант Галан Делело, тичаше най-отпред и ги пришпорваше да продължават. Гърбовете на другите войници изпълваха полезрението на Кип, а болката от тичането отвличаше вниманието му от всичко освен от непрестанното свистене, което той отначало не успя да определи — докато не осъзна, че е звукът от прелитащи покрай него мускетни куршуми, а после почти не можеше да мисли за друго.

Зърна за миг градските стени, когато мъжете пред него изчезнаха за кратко в някакъв изкоп, преди да се покатерят от другата страна. Спомни си колко пренебрежително се отнасяше към тези стени преди по-малко от седмица. Сега му се струваха доста впечатляващи. По тях бяха налепени колиби, като миди по корпуса на кораб, и хората на крал Гарадул вече се тълпяха там и се опитваха да използват ниските къщурки и грубите заслони вместо стълби. Но дори и в краткия миг, докато Кип гледаше, една от паянтовите постройки, по които се катереха мъжете, се олюля и рухна сред облак прах, като смаза под себе си мнозина от атакуващите.

Някаква мокра буца шляпна Кип по лицето, докато тичаше. Той се обърна, видя смътно как някакъв мъж до него пада — а после изведнъж земята под краката му изчезна.

Той се стовари тежко в сухия напоителен канал. Просна се по лице, плъзна се, претърколи се, останал без въздух. Докато стенеше и се мъчеше да си поеме дъх, осъзна, че не е сам. Каналът бе пълен с мъже, които се свиваха в това мизерно прикритие.

Сержант Галан Делело се подаде над ръба на канала.

— Ставайте, жалки плъхове! От стената имат открит изглед право към този канал, глупаци нещастни! Ставайте! Всеки, който не е мъртъв, да става или лично ще го застрелям!

За секунда никой не помръдна.

— Няма да го направите — каза някой.

Сержантът извади пистолет, гръмна го в корема и изрева:

— Кой е следващият? — И насочи пистолета си към един мъж, който носеше голяма светлосиня торба.

— Аз съм вестоносец! — изпищя мъжът.

— Вече си войник — извика сержант Делело. Или не забелязваше, или пет пари не даваше за мускетните куршуми, които свистяха край него и разравяха земята. — Мърдай!

Мъжът пусна торбата, грабна мускета на Кип и се втурна напред заедно с всички останали.

Легнал на дъното на канала, Кип бе оставен с другите трупове. Когато успя да си поеме дъх, докосна лицето си. Кръв, сиво-червени парченца от… Не искаше да мисли за това. Важното беше, че е свободен. Поне докато следващият сержант не започне да командва глупаците, които ще напълнят отново канала.

Нямаше много време. Ако мислеше прекалено много или чакаше прекалено дълго, щеше да остане неподвижен, а сега трябваше да се движи. Сержантът бе прав, този канал не беше извън обсега на мускетите. Ако чакаше тук, щяха да го убият.

Искаше му се да види повече от битката, да състави добър план. Не знаеше доколко би могъл да прецени това, което вижда, и дори нямаше представа накъде да бяга.

Грабна торбата на вестоносеца и я метна през рамо. Зърна останките от един фургон малко по-назад.

„Претичахме ли покрай това?“ Дори не бе забелязал. Както и да е, впрегнатите в него волове бяха или мъртви, или мучаха от болка, окървавени. Кип се втурна натам.

Шмугна се зад прикритието на фургона и видя, че там вече има двама мъже. Те се втренчиха уплашено в него, а той им кресна:

— Напред!

Покатери се върху разбития фургон и огледа равнината. Отначало видя само трупове. Може би няколкостотин. Не се виждаше кой знае колко кръв, сякаш хората се бяха проснали да спят. Като се имаше предвид големината на армията, жертвите не бяха чак толкова много според Кип, но не можеше да подмине с лека ръка гледката на стотици мъртъвци. Тези хора бяха мъртви! И той можеше да е един от тях. Впрочем още не бе изключено да стане.

Откъсна очи от труповете и се опита да потърси нещо полезно. На няколко места хората на крал Гарадул бяха успели да изкатерят стената. Водеха се три-четири схватки, нападатели и защитници политаха от върха ѝ, боричкаха се, облачета черен дим изригваха от мускети и пищови.

Вляво от Кип имаше малък хълм, извън обхвата на мускетите на стената. Зад него се бяха събрали няколкостотин конници и притеглящи. Пред него магове строяха мост над напоителния канал. Кип видя, че оригиналният мост е бил унищожен от оттеглящите се жители на Гаристън. Това бе забавило настъплението на крал Гарадул, може би най-вече защото бяха спрели да го обсъдят, вместо просто да прескочат канала с конете.

На върха на хълма Кип видя знаменосци и мъж, който трябваше да е самият крал Гарадул. Той крещеше и размахваше оживено ръце срещу лорд Всецветни, който нямаше как да се сбърка с друг, защото буквално сияеше в светлината на ранното утро.

Кип не осъзна, че е взел решение, докато не се усети, че тича. Грабна един мускет, лежащ на земята до някаква жена, която стенеше, свита в зародишна поза, и продължи да тича. Отмъщението му бе толкова близо.

Когато се доближи до хълма, на него настъпи някакво раздвижване, което бързо се разпростря. Тръбачи затръбиха команди. Изтекоха няколко секунди, докато Кип забележи, че конете се движат Крал Гарадул настъпваше срещу стената — по-точно право към Портата на Майката. Дали разчиташе на хората си, че ще отворят портата, преди да е стигнал до там, или беше просто идиот?

Кип се бе изкачил до средата на хълма, когато зърна жена, чиято фигура му се стори позната. Спря.

Карис Белодъб размахваше ръце срещу един от конниците, следващи крал Гарадул. Мъжът забави ход и тя се метна на седлото зад него с изненадваща грация. Онзи се обърна да я попита нещо, а после се катурна на земята. Кип зърна за миг проблясъка на кинжал, а след това Карис пришпори коня и се устреми подир крал Гарадул. Преследваше го сама, и то все още с наочниците си. Нямаше да е в състояние да притегля, но все пак щеше да се опита да го убие. Дори и да успееше, това би било самоубийство.

„Заклех се да я спася. И да го убия.“

Кип беше ужасен ездач, но нямаше начин да я настигне без кон. Видя някакви коне, вързани близо до върха на хълма, и затича натам.

— … през Портата на Любовницата. Ще трябва да плуваш. Присъедини се към бежанците. Той ще…

Кип сви зад една палатка точно навреме, за да види как младият притеглящ Зимун се мята на седлото. Заповедите му ги даваше лично лорд Всецветни. Сърцето на Кип се разтуптя. Бяха на по-малко от двайсет крачки от него.

— Кон ли ти трябва? — попита някой до лакътя му.

Кип едва не подскочи. Замига тъпо срещу коняря.

— Кофти е там долу, а? — рече онзи.

— Съобщение! — каза Кип, спомнил си, че носи торба на вестоносец. — Съобщение за краля! Да, кон! Трябва ми кон.

— Досетих се — рече мъжът и тръгна да намери достатъчно едър кон.

Кип погледна пак към лорд Всецветни и Зимун. Беше изтървал какво друго си казаха, но видя лорд Всецветни да подава на младия притеглящ някаква кутия.

Кип не можеше да повярва.

Беше неговата кутия. Същият размер. Същата форма. Това бе неговото наследство. Единственото нещо, което майка му някога му беше дала. И се намираше у Зимун.

Зимун се поклони на лорд Всецветни. Кип се дръпна назад, когато младият притеглящ извъртя коня си и препусна на изток. Лорд Всецветни закрачи обратно към върха на хълма. Конярят доведе на Кип кон и му помогна да го яхне и да напъха мускета в един калъф на седлото.

Кип се огледа. Разкъсваха го колебания. Лорд Всецветни вече изчезваше нагоре по хълма на път към свитата си. Той бе в сърцето на всичко това — Кип го знаеше. Би трябвало да го убие. Оролам, шансът се изплъзваше от пръстите му. Но на юг Карис препускаше към смъртта си, а на изток онази змия Зимун отнасяше единственото нещо, което Кип имаше, за да му напомня за майка му. Да убие Всецветни и да спре войната. Да убие Зимун и да вземе кинжала. Или да спаси Карис и да получи шанс да убие крал Гарадул. Не можеше да смогне с всичко.

Беше дал клетви пред живите и пред мъртвите. Заскърца със зъби, сигурен, че взема грешното решение — но въпреки това го взе. По-добре е невинните да живеят, отколкото виновните да умрат. Гавин обичаше Карис и заслужаваше още един шанс за щастие. Кип препусна след нея.