Черната призма

23.

— Трябва да поговорим за бъдещето ти — каза Гавин. — Предстои ти да направиш някои избори.

Кип погледна през огъня към Призмата. Нощта се спускаше бързо над малкото островче. Той бе спал часове и бе пропуснал Гаристън. Събуди се чак на свечеряване, когато лодката се удари в пясъка и се наклони.

— Колко дълго ще живея? — попита Кип. Беше кисел, гладен и тепърва започваше да схваща някои последици от случилото се през последните два дни.

— Това е въпрос за самия Оролам. Аз съм само неговата скромна Призма — каза Гавин и устните му се извиха в крива усмивка. Взираше се в мрака.

— Знаеш за какво говоря. — Прозвуча по-остро, отколкото възнамеряваше. Всички, които познаваше, бяха мъртви, а той щеше да стане зелен притеглящ. Беше зърнал бъдещето си в цветния бяс: смърт или лудост и после смърт.

Очите на Гавин се стрелнаха към него. Той помисли, после каза:

— Когато притегляш, това променя тялото ти и то тълкува тази промяна като увреждане — изцерява каквото може, но това винаги е загубена битка, като стареенето. Повечето притеглящи мъже доживяват до четирийсет. При жените средната възраст е петдесет.

— А после Хромарият ни убива или полудяваме?

Лицето на Гавин се втвърди.

— Поддаваш се на емоциите. Не мисля, че си готов за това.

— Не съм готов ли? — Знаеше, че Гавин е прав. Намираше се на ръба. Трябваше просто да млъкне, но не можеше да се сдържи. — Не бях готов и за това всички, които познавам, да бъдат избити. Не бях готов да се бия с Огледалци и да скоча от водопад. Думите са нищо. Е, за какво става въпрос? Когато вече няма полза от нас, трябва да се самоубием ли? — Защо крещеше? Защо трепереше? Оролам, беше се заклел в душата си да убие един крал, да не би вече да се побъркваше?

— Нещо такова.

— Или това, или се превръщаме в цветни бесове? — попита Кип.

— Точно така.

— Е, предполагам, че обсъдихме бъдещето ми — рече горчиво Кип. Знаеше, че се държи нагло, но не можеше да се спре.

— Нямах предвид това и ти го знаеш — каза Гавин.

— Откъде знаеш какво знам аз, „татко“?

Все едно видя как се освобождава някаква пружина. В един миг Гавин седеше от другата страна на огъня, а в следващия се озова току пред него с изнесена назад ръка. В по-следващия Кип се удари в пясъка, с кънтяща от плесницата глава, със задник, одран при падането от пъна, и останал без въздух.

— Преминал си през истински ад, затова ти позволявам повече, отколкото на всеки друг. Искаше да откриеш границата? Е, откри я.

Кип се претърколи по гръб и си пое дъх. Пясък бе полепнал по мократа му уста. Той я избърса. Беше само слюнка, а не кръв.

— В името на топките на Оролам! — рече. — Виж ти какво намерих! Граница! Аз съм най-великият откривател след Арис Мореплавателя!

Гавин трепереше, лицето му бе застинало в маска. Кип можеше да види как в очите му се заформят малки червени вихри от луксин.

— Какво ще направиш? Ще ме напердашиш ли? — попита Кип. „Това е само болка.“

Понякога се мразеше, че съзира по такъв начин слабостите. Призмата го бе заплашил и първото, което Кип видя, бе колко празна е тази заплаха. Гавин не можеше да го напердаши именно защото бе добър човек, а Кип беше беззащитен.

За миг Призмата изглеждаше убийствено мрачен, но после това се разсея до обикновена напрегнатост. У него даже трепна мъничка искрица на веселие.

— Поеми си дълбоко дъх — каза той тихо.

— Какво?

Гавин махна леко с ръка, като че ли пъдеше муха. От дланта му излетя буца червен луксин и се разплеска върху устата на Кип. Кип вдиша дълбоко през носа, преди луксинът да покрие и него. После се уви около тила му, покри темето му и се втвърди. Само очите му останаха открити, устата и носът му бяха напълно запушени. Не можеше да диша.

— Напомняш ми за брат ми — каза Гавин. — Когато бяхме деца, никога не печелех срещу него. А когато печелех, той ме хвалеше снизходително и това ме караше да се чудя дали не ме е оставил да спечеля. Виждаш пролуките в нещата? Чудесно. Това е достатъчно доказателство, че си Гайл. Цялото ни семейство притежава този талант. Включително и аз. Помисли върху следното, Кип: много мои проблеми ще изчезнат, ако оставя тази маска върху лицето ти, докато умреш. Би трябвало хубавичко да си помислиш, преди да се опиташ да използваш съвестта на човек срещу самия него. Може да се окаже, че той няма съвест.

Кип го слушаше и си пестеше силите, въпреки надигащата се паника, сигурен, че когато Гавин свърши да говори, ще свали луксина от лицето му. Но Гавин млъкна и не махна маската. Стомахът на Кип, се разбунтува, когато диафрагмата му се помъчи да засмуче още въздух и да изтласка мъртвия въздух, който задържаше в себе си. Безрезултатно.

Той посегна към гърлото си, опитвайки се да намери ръба, където луксинът граничеше с кожата. Но линията бе гладка, луксинът прилепваше плътно. Не можеше да пъхне нокти под него. Посегна да опипа зад главата си, около очите си. Ако забиеше нокти в меката кожа около очите, можеше да надигне ръба на маската и да пъхне пръст под нея. Зрението му гаснеше. Той погледна умолително Гавин, сигурен, че той вече ще го освободи.

Гавин го гледаше безжалостно.

— Ако единственото, което уважаваш, е силата, значи, първо, си глупак, и второ, си попаднал на точния човек.

Паниката го връхлетя. Трябваше да се сети, че ще стане така. Кип се замята, опита се да изкрещи, посегна към тънкия ръб луксин покрай очите си — но ръцете му увиснаха безсилно. Трябваше да се сети, че не може да има доверие на…