Черната призма

9.

Гавин Гайл летеше надолу покрай класни стаи и казарми и знаеше, че немалко хора ще се втурнат към прозорците да видят какво става. Всъщност днес се провеждаха първите занятия по притегляне за слабо надарени, така че той вероятно щеше да е идеалният пример за един от основните уроци, преподавани от всеки магистър.

Обикновено магистърът палеше свещ и искаше от учениците да опишат какво виждат. Това винаги му даваше изобилие от възможности да се подиграва на ошашавените деца, които неизменно казваха: „Тя гори.“ „Какво имаш предвид под «гори»?“ „Ами, ъъъ, че гори?“ Целта на урока бе да изтъкне, че всеки огън започва от нещо веществено и не оставя почти нищо веществено. Когато една свещ гори, къде се дява цялата лой? Превръща се в енергия — енергия, която ние възприемаме като светлина и топлина, — и някакви остатъци — дали малко, или много, зависи от това колко ефективно гори свещта.

Магията представляваше точно обратното. Започваше от енергия — светлина или топлина, — а изражението ѝ винаги бе физическо. Създаваш луксин. Можеш да го докоснеш, да го държиш — или да бъдеш държан от него.

На половината път надолу Гавин притегли син купол и ремъци от студената синева на небето, като добави малко зелено за гъвкавост. Куполът се разгъна с изплющяване и забави падането му. Когато стигна на няколко стъпки от земята, запрати надолу ударни вълни от подчервено, които го забавиха достатъчно, за да кацне меко на улицата. Куполът се разпадна на син прах и зелен пясък с миризма на смола, тебешир и кедър. Гавин закрачи към пристанището.

Намери я за броени минути — тя тъкмо пристигаше, нарамила раница. Беше се преоблякла, но пак в панталони. Карис носеше рокля само веднъж в годината, за Бала на лукслордовете, където това бе задължително. Освен това някак си бе успяла да си боядиса косата почти черна, за да не изпъква чак толкова в Тирея.

Разбира се, нямаше как да не изпъква с тези очи като изумрудено небе, осеяно с рубинени звездици. Карис беше зелено-червен бихром — почти полихром. Цял живот бе мразила това „почти“. Червеният ѝ обхват се простираше достатъчно навътре в подчервеното, за да може да притегля огън, но не можеше да притегля стабилен подчервен луксин. Беше се провалила на изпита. Два пъти. Нямаше значение, че е в състояние да притегли повече подчервено от болшинството подчервени или че е най-бързият притеглящ, когото Гавин бе виждал. Тя просто не беше полихром.

Но пък, от друга страна, полихромите бяха прекалено ценни, за да им позволят да влязат в Черната гвардия.

— Карис! — извика Гавин.

Тя спря и го изчака с озадачена физиономия.

— Лорд Призма — поздрави го, както винаги официална на обществени места. По всичко личеше, че още не е прочела бележката.

Той закрачи редом с нея.

— Е — каза. — Тирея значи.

— Най-отвратителното място във всичките Седем сатрапии — рече тя.

Пет години, пет велики цели, Гавин. Той си определяше цели още откакто бе станал Призма, като фокус и средство за разсейване. Седем цели за всеки седемгодишен период. И първата беше — първата винаги беше — да каже на Карис цялата истина. Истина, която можеше да погуби всичко. „Какво направих. Защо. И защо развалих годежа ни преди петнайсет години.

Заради това заслужаваш да гниеш в синия си затвор навеки, братко.“

— Важна мисия — отбеляза той.

Тя сви рамене.

— Как така важните мисии никога не ме отвеждат в Рутгар или Кървавата гора?

Той се изкиска. Рутгар бе най-цивилизованата и процъфтяваща нация в Седемте сатрапии, а като зелена притегляща Карис естествено би изпитвала силно влечение към Злачните равнини. Кървавата гора пък бе мястото, откъдето произхождаше родът ѝ, и тя не бе бродила сред червените секвои от младини.

— Тогава защо не съкратим пътешествието? Мога да те откарам дотам със скул.

— До Тирея? Тя е от другата страна на морето.

— Отивам да се справя с един цветен бяс. — „А може и да нямам още много възможности да съм близо до теб.“

Тя се намръщи.

— Напоследък сякаш има много бесове.

— Винаги изглежда така. Помниш ли миналото лято, когато имаше шестима за шест дни, а после нито един за три месеца?

— Всъщност си прав. Какъв е? — попита тя. Като повечето притеглящи, изпитваше особено възмущение, когато някой бяс бе от нейния цвят.

— Син.

— Аха. Значи предполагам, че ще тръгнеш веднага. — Карис знаеше за особената омраза, която питае Гавин към сините бесове. — Чакай малко, ще издирваш син бяс… в Тирея? — попита и се обърна да го изгледа с хипнотичните си зелени очи с червени точици.

— Ами всъщност точно край Ру. — Той прочисти гърло.

Тя се засмя. На трийсет и две имаше съвсем леки бръчици — за съжаление повече от мръщене, отколкото от усмивки, но трапчинките ѝ си бяха същите. Просто не беше справедливо. След като я познаваше от толкова години, не трябваше да е възможно хубостта ѝ да бръкне в гърдите му, да го стисне за сърцето и да му изкара дъха. Особено след като никога не би могъл да я има.

— Тирея е на хиляда левги от Ру!

— Най-много двеста. И ако престанеш да губиш от дневната светлина, за да спориш с мен, може би ще успея да стигна дотам преди мръкване.

— Гавин, това е невъзможно. Дори за теб. А и да беше възможно, не мога да искам…

— Не си искала. Аз сам изявих желание. Кажи, наистина ли би предпочела да прекараш две седмици на корвета? Днес времето е ясно, но знаеш как се надигат онези бури. Чух, че при последното ти плаване си позеленяла толкова, че би могла да притегляш от собствената си кожа.

— Гавин…

— Нали става дума за важна мисия? — попита той.

— Бялата ще те убие. Образуваш ѝ язва. Буквално.

— Аз съм Призмата. Това трябва да си има и положителните страни. И обичам да карам скул.

— Невъзможен си — предаде се тя.

— Всички си имаме по някой специален дребен талант.