Черната призма

58.

Вратата се затвори и изведнъж Кип и Лив останаха сами, далеч от важни хора и държавни дела. Отново деца.

Лив се взря в Кип така, че той попита малко сърдито:

— Какво?

— Знаеш ли, наистина е странно. Допреди седмица щях да се изчервя само като видя командир Железни. Сега седя в най-хубавите покои в Травертиновия дворец… и те са мои?

— Аз вече се отказах от опитите да го проумея — рече Кип. — Струва ми се, че ако спра и се замисля прекалено много… — „Ще се превърна в ломотещо бебе.“ — Всичко просто ще се разпадне.

За миг лицето на Лив се промени. Погледът ѝ омекна и във всяка нейна черта се изписа състрадание.

— Ти си бил там. В селото. Когато се е случило.

— На Зеления мост с Иза и Сансон. И Овен, разбира се. — Още му се искаше да се ухили злорадо при мисълта за Овен, но сега това му се струваше жестоко и дребнаво. — Овен и Иза ги убиха. Ние със Сансон се измъкнахме. Но в крайна сметка убиха и него. — Гласът на Кип бе чужд дори за собствените му уши. Не можеше дори да погледне Лив. Ако видеше състраданието ѝ, щеше да се прекърши. И без това вече изглеждаше безсилен, глупав, малък и дебел в очите ѝ — момче само за съжаление. Нямаше нужда да влошава нещата, като се разплаче. — Майка ми се измъкна, но черепът ѝ беше строшен. Бях с нея, когато тя…

— О, Кип, толкова съжалявам.

Той потисна това, изтласка го настрани.

— Както и да е, наистина се надявам баща ти да се е спасил. Той винаги беше добър с мен. Всъщност ако не ме бе накарал да тръгна, щях да съм мъртъв.

Известно време Лив не продума. Кип не можеше да реши дали това е неловко мълчание, или не.

— Кип — каза тя накрая, — опитвах се да събера кураж да… Сега нещата може да станат много сложни. Като се има предвид кой е баща ти и как стоят нещата в Хромария… Понякога не става така, както искаме, и ние…

— Трябва ли да имам някаква представа за какво говориш? — попита Кип. — Защото…

Тя отвори уста и го изгледа отново. После той видя как портите се спускат.

— Просто се радвам, че си се измъкнал, Кип.

— Благодаря — отвърна той. „Благодаря, че ми нямаш достатъчно доверие, за да ми кажеш онова, което се канеше.“ — Ще започваме ли?

Тя се усмихна плахо, сякаш иска да каже още нещо, но не знае как.

— Разбира се. Ела на балкона.

Излязоха на балкона, който буквално бе надвиснал над морето. Отгоре можеха да чуят приглушените гласове на мъже, разговарящи на върха на Травертиновия дворец. Кип стоеше, загледан в морската шир, и се опитваше да се съсредоточи.

— Какво да правя? — попита той.

— За да притегляш, са ти нужни четири неща — обясни Лив. — Умение, Воля…

— Източник и Покой — довърши Кип. — Ъъъ, извинявай, забърсал съм нещичко оттук-оттам.

— Правилно. Съществуват различни модификации и нюанси на основната четворка, но тя е в основата на всичко. Да започнем с източника.

На Кип му се струваше, че знае голяма част от нещата, които тя се канеше да му обясни, но човек не прекъсва едно красиво момиче, освен ако не иска да се прави на забавен. Лив бръкна в раницата си и извади руло зелен плат, а след това и бял.

— Ще изчакаме с цветната теория, доколкото е възможно. Знаем, че си притеглил зелено. Значи източникът ти може да е или нещо, което отразява зелената светлина, или можеш да вземеш нещо, което има зелено като съставен цвят, и да го погледнеш през леща.

— Ъ? — рече Кип. Дотук с подозренията, че всичко това ще е повторение. — Как така да отразява зеленото? Искаш да кажеш нещо зелено?

— С напредването си в Хромария ще откриеш, че възприятието ти за някои неща и тяхната природа често се различават.

— Звучи ми… хм, метафизично — промърмори Кип. Гавин не беше ли казал нещо подобно?

— И други го приемат по този начин, но аз говоря чисто физически. Виж това. — Лив извади друго парче плат. То обхващаше червения спектър, но вместо да прелива плавно от най-тъмното към най-светлото червено, имаше някои части, където оттенъците се връщаха назад. — Когато го погледнеш, можеш да познаеш, че не е в ред. Като цяло е правилно, но има някои подцветове, които не са си на мястото. Повечето мъже не могат да го забележат. Те мислят, че е в ред. Могат да различат тези четири спектрални групи тук, но не и различните оттенъци в тях. Няма значение колко се опитват или колко дълго го оглеждат. Възприятието им за него е по-ограничено от твоето или моето. Да си кажем честно, ние не знаем дали това, което виждаме ти и аз, е всичко, или някои хора от отвъд Великата пустиня биха ни сметнали за също толкова слепи, колкото ние смятаме мъжете, които не могат да различат това от това.

— Говориш странни работи.

— Знам. В училище магистрите обикновено викаха всички момчета отпред, за да опитат теста, просто защото много от момичетата, които виждат разликите, не могат да повярват, че останалите не могат да ги видят. Доста е унизително. Всъщност мисля, че е по-зле за момичетата, които също не могат да ги видят. От момчетата не се очаква да успеят. Но момичетата, които не ги виждат, се чувстват ужасно. — Тя потрепери. — Отклонявам се. Това, което исках да изтъкна, е, че дори сега да не ти се вярва, цветът не е присъщ на един предмет. Предметите отразяват или поглъщат цветове от светлината. Мислиш си, че този плат е зелен. Не е. Всъщност е плат, който поглъща всички цветове освен зеленото.

— На това ли му викаш „да оставим цветната теория за по-късно“? — попита насмешливо Кип.

Тя млъкна, но после видя, че само я дразни, и се усмихна.

— А, не, няма да ме накараш да се отклоня пак. Това, което искам да кажа, е, че светлината е първична. В тъмна стая този плат е безполезен за теб. Очевидно би могъл да задълбаеш много в религиозното значение на това, но сега ще говорим за физичното, а не за метафизичното. Ти можеш да притегляш зелена светлина. Има само няколко начина да го правиш. Най-добрият е да имаш зелени неща около себе си. Особено пък ако са много. Особено пък ако разполагаш с множество различни оттенъци.

— Като, да речем, в гората.

— Точно така. Ето защо преди Обединението зелената богиня Атират била почитана в Рутгар и Кървавата гора повече от където и да било другаде. Зелените притеглящи се стичали в горите и Злачните равнини, защото там били най-силни. Тези земи на свой ред били владени от зелените добродетели и зелените пороци — или просто поради самото количество зелено, притегляно там, или защото Атират е била истинска. Избери каквото ти харесва.

— Това не го разбирам.

— Ще се тревожим за него по-късно. Вторият най-добър начин да притегляш е да имаш очила. Като тези. — Тя бръкна в раницата си и извади малка памучна кесийка. Разхлаби връзките ѝ и извади от нея зелени очила.

— Ти не притегляш зелено — каза Кип.

— Да — отвърна Лив с усмивка.

— Значи са за мен? — попита той. Тръпки полазиха по гръбнака му.

Лив се усмихна широко.

— Обикновено има скромна церемония, но тя се свежда най-вече до поздравления.

Кип внимателно взе очилата. Те се състояха от идеално кръгли лещи в тънка телена рамка. Сложи си ги. Лив пристъпи към него и измери къде дръжките на очилата минават зад ушите му. Кип можеше да я помирише. Някак си, след цял ден пътуване през морето, бой с пирати и припичане на слънцето след това, тя миришеше чудесно. Разбира се, Кип рядко се бе намирал в такава близост до жена — освен майка му, която обикновено бе потна или миришеше на повърнато в злополучните нощи, когато му се налагаше да я отнася до дома. Иза също миришеше хубаво, но различно от Лив.

През последните дни Кип почти не се бе сещал за Иза. Вярно, бе мислил за нея, но усещаше някаква пустота. Беше си позволил да мечтае, че някой ден ще я целуне, но може би причината бе по-скоро, че е наблизо, отколкото че е подходяща за него. Или пък защото тя бе наблизо, а Лив не, а Кип имаше нужда от нещо, което да го разсее, за да не мисли за Лив.

А сега Лив беше до него. Беше измерила очилата и от двете страни, след което ги бе свалила и сега внимателно огъваше дръжките така, че да паснат на ушите му.

— Хмм — каза тя. — Дясното ти ухо е по-високо от лявото.

— Ушите ми са криви ли? — попита Кип. „Като че ли нямам достатъчно други причини за притеснение.“

— Не се притеснявай, и моите са такива! Всъщност при повечето хора има някакво разминаване. — Тя млъкна за малко. — Просто не чак толкова голямо. — Поклати глава невярващо.

— Имам уши на изрод?

Лив се ухили злорадо.

— Хвана се.

— В името на топ… на брадата на Оролам. — Кип се намръщи. Всеки път се хващаше. Всеки скапан път!

Тя се усмихна самодоволно и нагласи очилата на лицето му.

— Ето. Може би ще трябва да си поиграеш малко с тях, докато ги нагласиш удобно, но всъщност те не са предназначени да стоят на лицето ти цял ден.

Той се огледа и не бе особено изненадан да види, че през зелените очила почти всичко изглежда със зеленикав оттенък.

— Това, което виждаш, е бяла слънчева светлина, отразена от повърхността на предметите и филтрирана през лещите ти. Така че ако си заобиколен от бели мраморни стени или нещо подобно, ще можеш да притегляш почти толкова, колкото ако си в гора. Лещите не са толкова добри като притеглянето от естествено зелено, но са по-добре от нищо. Само че не можеш просто да погледнеш към каквото и да е. Огледай се. Виждаш ли как някои неща изглеждат наистина зелени, а други не? Например, като погледнеш този плат, какъв цвят ти се струва, че е? — Тя извади ново парче плат от раницата си.

— Хм, червен. — На Кип му се стори, че дочува откъм горния етаж гласа на Гавин, който ставаше все по-силен и по-гневен.

— Наистина е червен.

Кип съсредоточи вниманието си върху Лив и погледна над очилата. Макар че оттенъкът на плата се бе променил малко, наистина беше червен.

— Е, и как става така? — попита той.

— Очилата ще ти помогнат само ако има повърхности, които отразяват към теб зелено. Белите повърхности вършат най-добра работа, защото бялото съдържа всички цветове. Много по-некачествено, но понякога възможно, е да притегляш през очилата си, когато гледаш жълти или сини повърхности, тъй като зеленото е вторичен цвят.

— Нещо изгубих нишката.

— Аха, значи вече искаш цветна теория? — Тя се усмихна, за да покаже, че се шегува. — За твоите цели, ако се налага да притегляш, очилата ще ти помогнат най-много, ако успееш да намериш неща, които са или бели, или светли на цвят. Узряла пшеница ще ти свърши работа, но не и смърч — обясни Лив.

— Мисля, че мога да го запомня — каза Кип. Цялата тази работа с „нещата не са този цвят, който са“ не връзваше никакъв смисъл, но той подозираше, че би могъл да си блъска главата над проблема по-късно.

— Добре, това покрива въпроса за източника. Засега.

„Искаш да кажеш, че ни остава да покрием още умението, волята и покоя?“

— Не искам да го дъвчем прекалено дълго и съжалявам, че трябваше да минеш без церемония, защото тя ти помага да го запаметиш. Сега тези очила са най-ценното ти притежание. Не само че повечето притеглящи трябва да пестят месеци или дори година, за да си позволят очила, но и след това всеки веднага започва да пести за резервен чифт. Ако забогатееш или ако Призмата нареди, предполагам, шлифовчиците на лещи биха могли да ти изработят втори очила по поръчка. Могат да ги направят по-тъмно или по-светло зелени или да променят рамката, така че да ти пасва по-добре или да изглеждаш по-добре. Но без очилата си кажи-речи безсилен. Знам, че си прекарал известно време с Призмата, но той е изключение. Той няма нужда от очила. Очите му нямат хало. Може да използва колкото магия си поиска. Правилата не важат за него. Всъщност, изглежда, че дори правилата за Призмите не важат за него. Можеш ли да си представиш някой друг да дойде тук, сам, и просто да вземе властта? От рутгарците? И най-забавното е, че те ще го приемат. Няма да им хареса, но ще го…

Прекъсна я мъжки глас откъм покрива:

— Пет пари не давам какво пише в документите ти, няма начин да си… Чу се нещо като изквичаване и покрай балкона им профуча някакъв мъж. Цопна долу в залива, като вдигна фонтан, изплува на повърхността и започна да плюе. Богатите му одежди се издуваха във водата. Мъжът завика за помощ.

— Това е нечувано! — изкрещя някой, а после Кип видя нов мъж да прелита покрай балкона. Цопна в залива почти върху губернатора.

Блесна ярка светлина.

— Оролам да ми е на помощ, кълна ви се, че следващият няма да падне във водата — чу се звънкият глас на Гавин.

Кип очакваше да чуе изстрели — губернаторът със сигурност имаше охрана, — но не се чу нищо. Бяха го приели.

„Това е баща ми… Това е баща ми?“

Гавин налагаше волята си и светът го приемаше.

— Е — каза Кип; чувстваше се до голяма степен като мъжете, които пляскаха в залива долу: сякаш почти не умее да плува и отчаяно копнее да го измъкнат. — И така… Воля. Това е следващото, нали?