Черната призма

62.

— Събуди се, Кип — каза нечий глас.

Кип обикновено спеше дълбоко, но при този глас се надигна на мига.

— Милорд Призма? — попита и замига. Имаше чувството, че си е легнал само преди десетина минути.

— Обличай се. Ще се поразходим — каза Гавин. Обърна се към командир Железни, който стоеше до вратата. — Ти също си поканен.

По лицето на Железни пробяга усмивка, видима само защото белите му зъби се открояваха толкова ясно на фона на абаносовата му кожа. Той така или иначе смяташе да ги придружи.

Кип навлече дрехите си. Само след минути крачеха по улиците на Гаристън. Кип отново бе в ролята на зяпач, малко смаян да се намира в такъв голям град, макар и далеч не толкова впечатляващ като Ясписите. Сградите, разбира се, не се състояха само от високи минарета. Също като у дома, къщите бяха квадратни, с плоски покриви, където хората можеха да разпускат вечер или да спят през непоносимо горещите нощи. Въпреки морския бриз тук цареше задушаваща жега. Но за разлика от Ректън, сградите в Гаристън не бяха само от камък. Той се редуваше с кирпичени тухли и финиково дърво, слепени с хоросан, често в една и съща сграда. Дори варта по стените, която имаше за цел да държи къщите хладни и да предпазва хоросана и тухлите от слънцето, беше нацапана както дойде. Сградите обаче бяха високи по три-четири етажа. В Ректън имаше само няколко триетажни къщи. Хората по улиците изглеждаха мръсни и навсякъде бе пълно с боклуци.

Кип забеляза, че Гавин е наметнал износен избелял плащ с едно-единствено копче отпред. Може би криеше положението си? И действително, командир Железни привличаше повече погледи от Кип или Гавин.

— Хей, Железни, мислиш ли, че е възможно да не се набиваш толкова на… — започна Гавин, а после очите му се плъзнаха нагоре от краката на Железни, докато не му се наложи да наклони глава назад, за да обхване с поглед едрия мускулест мъж. — Няма значение.

Кип се усмихна и попита:

— Къде отиваме?

— Ще видиш — отвърна Гавин. — Как върви ученето?

— Не съм сигурен, че нещо от свършеното досега може да мине за учене — рече Кип и се намръщи. — Лив едва започна да ми обяснява как зависимостта на притеглящите от волята създава много опасни хора, когато влезе баща ѝ.

— Какво каза тя?

— Ами, нищо. Не го разбрах съвсем, пък и тя нямаше възможност да ми обясни.

Гавин сви в една тясна пресечка, за да избегнат оживените улици около водния пазар.

— Много малко мъже са суперхромати, Кип. Дори аз не съм суперхромат, макар че Дазен беше, така че явно е семейна черта. Ако искаш да притеглиш нещо трайно, трябва да притеглиш точно в средата на спектъра, с който работиш. Искаш да направиш син меч, който ще трае с години? Той трябва да е идеален и разбира се, ще трябва да го пазиш от светлина, но това е друга тема. Защото мъжете, с малко изключения, не могат да правят това — тоест да притеглят точно в средата на някой цвят, а не да го пазят от светлина, естествено. Така че, ако искат да направят нещо, трябва да добавят воля. Хмм, прозвуча така, сякаш говоря за яхния с месо и за постна яхния, нали? Личи си, че не преподавам много. Нека опитам така. — Гавин като че ли не обръщаше никакво внимание на тъмните ъгълчета, покрай които минаваха, и жадните очи, които ги следяха оттам. Но пък, от друга страна, щом тези жадни очи паднеха върху Железни, бързо си намираха друга занимавка.

— Всеки път, когато притегляш, ти използваш волята си. Трябва да решиш, че ще се случи нещо напълно необичайно, странно, неестествено и ти ще го накараш да се случи. С други думи, да решиш да направиш магия. При това за колкото по-необичайно нещо става въпрос, толкова по-трудно ти е да повярваш, че наистина би могъл да го направиш. Или ако се изразим по друг начин, толкова повече воля ти е нужна. Следиш ли ми мисълта?

— Дотук е логично — рече Кип.

— Добре. И така, синият меч. — Гавин измъкна ръка изпод плаща си. Тя бе цялата синя и пред очите на Кип от нея разцъфтя син луксин. Сгъсти се като желе, а после се втвърди във формата на син меч. Гавин го подаде на Кип.

Кип го взе с известно смущение, защото тъкмо минаваха през един кръстопът, а той държеше меча така, сякаш го следва към съдбата си.

— Хм — каза той, а после усети как дръжката става хлъзгава. Миг по-късно острието клюмна, отчупи се под въздействие на собствената си тежест и пльосна върху мръсните павета. Затрепка синя светлина, а след това от него не остана нищо освен син прах. След секунди същото се случи и с дръжката в ръката на Кип.

— Какъв е този прах? — попита Кип.

— Това е урок за по-нататък — рече Гавин. — И без това ми е достатъчно трудно да преподавам основите. Смисълът е следният: представи си, че съм ти притеглил плуг вместо меч. Страхотно, той върши работа, докато притеглящият е във фермата ти, но десет минути след като си тръгне за теб остава само прах, и то буквално. Не е особено полезно. Ето защо всички сатрапии усилено вербуват суперхромати.

— За да могат да правят плугове ли?

— Не всичката магия служи да се развличаш или да сечеш хората на парчета, Кип. Всъщност повечето притеглящи прекарват целия си живот в практични занимания, като например да правят плугове. На всеки изкусен творец се падат по десет души, които поправят покриви със зелен луксин. Както и да е, мъжете — и жените, които нямат щастието да са суперхромати — могат да компенсират слабостите си с воля.

— Искаш да кажеш просто като се опитват по-усърдно.

— Общо взето, да.

— Това не изглежда толкова зле. Значи ще се опитват по-усърдно. А Лив представяше мъжете сред притеглящите едва ли не като роби сред свободни хора.

— По-скоро като кучета, бих казал — рече Гавин.

— Ъ?

— Ами, те са втора категория, защото постоянната употреба на воля те изтощава. Уморително е. А волята не е просто усилие, а комбинация от усилие и вяра. Така че, щом имаш нужда от вяра, за да правиш магия, какво ще стане с човек, загубил вяра в себе си?

— Няма да може да прави магия? — предположи Кип.

— Точно така. На това се основава половината от йерархията сред притеглящите. Сатрапите се отнасят към маговете, сякаш са Ороламовият дар за света, не просто защото наистина са Ороламовият дар, а защото ако притеглящият не се мисли за специален и ти поискаш от него да направи магия, той не би могъл да го направи. Притеглящ, който не може да притегля? Та той е безполезен.

— Никога не съм мислил за това. — Значи йерархията бе толкова строга не само заради самата йерархия? Кип предполагаше, че учителите на Лив не са ѝ обяснили нещата по същия начин.

— Разбира се, това е нещо като спирала. Да речем, че си сатрап и си платил цяло състояние за някой бихром. Е, след като си вложил толкова много средства в него, не можеш да допуснеш да се проваля, затова трябва да подсилваш чувството му за превъзходство, да го глезиш, да му даваш роби и така нататък. Така по-могъщите притеглящи стават все по-трудни за контролиране.

Някой зад тях се изкашля. Железни.

— Командире — попита Гавин, — имате ли да добавите нещо към дискусията?

— Влезе ми прах в гърлото. Моите извинения — отвърна Железни, но в гласа му нямаше никакво извинение.

— Проблемът с волята е, че според нас колкото повече воля изразходва един мъж или жена през, живота си, толкова по-бързо умира. Или може би просто мъжете и жените с повече воля са склонни да притеглят повече. Както и да е, кариерите им са бляскави. И кратки. Вероятно затова притеглящите мъже не живеят толкова дълго като жените — защото непрекъснато изразходват воля, за да бъде притеглянето им полезно. Като страничен ефект, сред най-могъщите притеглящи имаме много хора с титанична воля. Или да си го кажем направо, много надменни копелдаци. Най-вече мъже. И луди. Маниаците обикновено вярват в онова, което вършат. Това ги прави могъщи.

— Значи ще си прекарвам времето с луди надменни копелета?

— Е, мнозина от тях са от безупречно потекло.

„Ах, да, вярно, аз съм единственото копеле тук.“

— Мислех, че ще е забавно да съм притеглящ — рече Кип.

— Мърморковците никога не карат скул — отбеляза Гавин.

— Мърморковци ли?

— Мърморковци, сивушковци, нормалници, бъхтачи, глупендери, земеровци, кьорчовци, тъпунгери, смотаняци, малоумници, мухльовци, невежи — те имат множество имена. Повечето не толкова мили като тези. Но всички означават едно и също: хора, които не могат да притеглят.

— Ами ти? — попита Кип в момента, когато най-после излязоха от лабиринта от улички и поеха по един широк сводест каменен мост над Кафявата река.

Гавин го изгледа.

— Питаш с какви гадни имена ме наричат ли?

— Не! — Аха, Гавин го дразнеше. Кип се намръщи. — Очите ти нямат… — той потърси правилната дума — хало. Това означава ли, че можеш да притегляш колкото си искаш?

— Уморявам се като всички останали, но иначе да. Мога всеки ден да притеглям колкото ми стигат силите и пак няма да прегоря. Някой ден, най-вероятно след пет години, ще започна да губя цветовете. Това ще продължи около година, а после ще умра.

— Защо след пет години? — попита Кип. Още му се виждаше странно как спокойно говорят притеглящите за неизбежната си смърт. „Предполагам, че имат време да свикнат с тази мисъл.“

— Това винаги става в година, кратна на седем, след като Призмата е започнал царуването си. Аз съм изкарал шестнайсет години, така че имам време до двайсет и една. Това е дълго за Призма.

— Аха. А защо кратни на седем?

— Защото има седем цвята, седем добродетели, седем сатрапии? Или защото Оролам харесва числото седем? Истината е, че никой не знае.

Продължиха да вървят по улици, гъмжащи от народ. Хората, поели по сутрешните си задачи, бързаха да свършат колкото се може повече работа, преди да настъпи жегата. Наближиха Портата на Любовницата, на която се бе събрала дълга опашка от хора, запътили се да работят извън града. Макар че Кип изобщо не го видя да притегля, Гавин се обърна и му подаде зелен камък. Не камък. Зелен луксин, който идеално се побираше в ръката на Кип. Той го взе объркан.

— Носиш ли си очилата? — попита Гавин. Подаде му квадратна плоча с размери стъпка на стъпка, съвършено бяла.

Кип извади очилата. Усмихна се плахо. „Имам лошо предчувствие за онова, което ще ми каже сега.“

— Твой ред е. Ще можеш да обядваш — или вечеряш, или може би закусваш, — когато създадеш собствена луксинова топка. Имаш очила, бяла отразяваща повърхност, изобилие от слънчева светлина и пример. Дори и да исках, не бих могъл да те улесня повече.

— Само че на мен ми трябват Умение, Воля, Източник и Покой. А аз нямам умение. Ама никакво.

Гавин го изгледа язвително.

— А как мислиш, че се придобива умението? То е най-надценяваният елемент. Волята компенсира много несъвършенства.

„Все това ми повтарят.“ Кип дори не бе закусвал, а сега нямаше да яде, докато не направи магическа топка? Фантастично.

Стигнаха до края на опашката. Гавин хвърли поглед към командир Железни. Без да чака друга подкана, Железни каза:

— Изглежда, някакъв фургон се е счупил. Препречва половината порта.

Гавин направи жест с ръка, сякаш искаше да каже: „Върви пръв.“ Командир Железни тръгна напред и нетърпеливите фермери и занаятчии се разделяха пред него. Или поне онези, които изглеждаха бесни, че са ги избутали настрани, бързо го скриваха, щом зърнеха размерите на извисяващия се над тях мъж.

— Ще помогнем — каза Гавин.

— Има си хас, парийска отрепко — рече някой и плю. Гавин спря и огледа тълпата, търсейки онзи, който бе проговорил. Щом хората видяха призматичните му очи, притихнаха объркани и зашеметени.

— Можете да получите моята помощ или моята враждебност — каза високо Гавин. Разкопча невзрачния плащ и го отметна от раменете си, разкривайки почти ослепително белите жакет и риза отдолу, извезани със златна нишка и украсени със скъпоценни камъни.

Продължи напред, а Кип бързаше по петите му. Тълпата се разтваряше около тях, хората мърмореха въпроси и проклятия. За минута се озоваха най-отпред.

Десетина мъже се напъваха да отместят един фургон. Явно на минаване през портата конете се бяха подплашили и кривнали встрани. Колелото се бе ударило в подпората — която тук всъщност представляваше косата на Любовницата — и се бе пръснало на парчета, заедно с оста. Сега целият фургон стоеше притиснат към стената, така че поправката бе невъзможна. Мъжете се мъчеха да го повдигнат само с груба сила, а няколко от тях бяха пъхнали дълги пръти между него и стената и се опитваха да го избутат.

— Ще се наложи да докараме празен фургон и да прехвърлим целия товар в него, за да имаме някакъв шанс — тъкмо казваше един от стражите.

За неопитното око на Кип той беше прав. Комбинираната сила на всички тези мъже едва успяваше да помръдне фургона. Но събралата се тълпа мърмореше, а неколцина се оплакваха на висок глас.

— Да докараме празен фургон ли? Че откъде ще мине? През цялата тази навалица отзад? Това ще отнеме часове!

— Изглежда, днес ще ви се наложи да използвате другите порти — каза стражът.

Тези думи също бяха посрещнати с протести. Улицата бе така претъпкана, че никой от хората отпред на опашката нямаше да може да си тръгне, докато онези отзад не се разотидат. Това щеше да отнеме часове.

— Какво? — извика стражът. — Да не съм го направил аз? Само се опитвам да оправя нещата! Имате ли по-добра идея?

— Имам — отвърна Гавин.

— Разбира се, умнико… Простете, лорд Призма! — каза стражът.

При тези думи през тълпата се разнесе шепот.

Гавин не му обърна внимание. Даде знак на мъжете да се дръпнат. Те се подчиниха, някои с благоговение, други с раздразнение, трети с враждебност. Той се приближи до мястото, където фургонът се бе блъснал в стената, и каза:

— Виждам защо имате трудности. Но аз разполагам с някои допълнителни средства.

Кип, който продължаваше да стиска зелената луксинова топка и бялата плоча, осъзна, че командир Железни е изчезнал.

Но той беше грамаден. Как можеше да изчезне? Кип се огледа и най-сетне го откри. Командирът стоеше зад някакъв мъж в тълпата, чиято ръка се бе спуснала към големия нож на колана му. Огромната длан на Железни стискаше едновременно ръката на мъжа и ножа. Самият командир, извисил се над мъжа, зашепна в ухото му.

Докато говореше, онзи пребледня и цялото му тяло се отпусна.

Командир Железни го тупна дружески по рамото — при което едва не го смаза — и се приближи отново към Гавин.

— Винаги хукваш нанякъде, когато имам нужда от теб — рече Гавин.

Железни изсумтя.

Кип не можа да се сдържи.

— Струва ми се, че той току-що ти спаси… — Видя със закъснение изражението на Гавин. Той знаеше. — О. Хм. Няма значение. — „Голям умник си, Кип.“

Но Гавин вече се бе върнал към работата си.

— Трябват ми въжета. — Вдигна ръка над главата си и в нея се образува пръчка жълт луксин, която се разгъна в двете посоки, докато не стана дълга три човешки ръста. Гавин я подаде на един от смаяните работници. — Ти и ти, наместете този лост където трябва. Ще искам да избутате фургона от стената.

Мъжът кимна и двамата с другия посочен се заеха да натикат пръта колкото се може по-дълбоко между стената и фургона.

Гавин заобиколи фургона, докъдето можеше, като изстрелваше тънки струи луксин на множество места под осите. После каза на мъжете с лоста:

— Хайде.

Те се напънаха и отместиха фургона на около педя. Преброиха до три и се приготвиха да опитат отново.

— Няма нужда — каза им Гавин. — Вече ми отворихте достатъчно място. Добра работа. — И наистина, дори зад фургона имаше луксин, който го обгръщаше целия в трептяща мрежа от различни цветове, най-вече зелен и жълт.

Гавин разкърши рамене, стегна се, посочи към луксиново-каменния свод на портата и изстреля струя синьо и жълто. След броени мигове тя се втвърди в скрипец. Гавин взе намотка въже от един фермер и прати нова струя, за да прикрепи единия край на въжето към тавана. После провря останалото въже през скрипеца. Остави малко хлабина и притегли върху нея една подвижна макара, която после закачи за мрежата от луксин около фургона. Повика с жест фермера, който явно бе собственикът на фургона, и му хвърли другия край на въжето.

— Все още ще ми е нужна цялата ти помощ.

Кип преглътна тежко и каза на командир Железни, който мълчаливо наблюдаваше тълпата:

— Моля те, кажи ми, че той не измисля тези неща в движение.

— Не. Ще се изненадаш колко често се чупят фургоните, когато армията ти преследва друга армия през половината сатрапии. Виждал съм го да повдига и по-големи тежести съвсем сам. Но с доста повече макари.

Значи истинският въпрос бе защо Гавин не го направи сам. Той можеше да притегли луксин, по-добър от всяко въже. Можеше да притегли още четири макари и да направи тежестта толкова малка, че да е в състояние да повдигне фургона без чужда помощ. Но веднага щом си зададе този въпрос, Кип разбра отговора. Гавин изграждаше връзка с жителите на града. Ако направеше всичко сам, те щяха да са смаяни, но нямаше да са част от него. А така той просто им даваше възможност да си помогнат сами. Силата му можеше да е все така потресаваща, но тази сила се намираше в тяхна служба.

Мъжете задърпаха въжетата и Гавин повика неколцина други. Когато фургонът се отдели от земята и се люшна настрани от стената, те го подпряха, така че да не се разлашка бясно и да нарани някого. Накрая овладяха люлеенето и Гавин извика:

— Добре, дръжте го така!

После се пъхна под фургона и изпълзя по гръб до счупената задна ос.

Фургонът не беше лек и мъжете трябваше да напрягат сили, за да удържат теглото му — а това бяха мъже от град, който армията на Гавин почти бе унищожила преди шестнайсет години. Въпреки това командир Железни не изглеждаше притеснен.

— Не те ли е страх, че ще го пуснат нарочно? — прошепна Кип.

— Не.

Кип обаче се страхуваше. Виж, самият Гавин не показваше никакъв страх. Хвана краищата на счупената ос и ги поднесе колкото може по-близо един до друг. Нямаше полза, те бяха усукани и огънати, но Гавин все пак ги доближи и малко по малко ги свърза с жълто. Последваха колелата на фургона. Той поправи, каквото можеше да бъде поправено, и подмени онова, което не можеше.

Измъкна се навън и даде знак на мъжете. Те спуснаха фургона и той стъпи на пътя. Триумфален вик се надигна сред помощниците. Гавин тупна фермера по рамото.

— Това ще държи около три дни, а после ще трябва да направиш истински ремонт, но дотогава ще изкара.

— Благодаря ви, господине, толкова ви благодаря! Мислех си, че ще ме линчуват. Всички тези мъже да си загубят надницата за днес. Вие ме спасихте!

Гавин се усмихна.

— Няма защо. Хайде, впрягай конете.

Чак когато видя усмивките наоколо, Кип разбра напълно какво е направил Гавин. С десет минути усилия и малко ловкост беше превърнал една дразнеща пречка в шанс да спечели на своя страна не само хората, на които е помогнал, но и всички онези, на които те ще разкажат за станалото. Невероятната история как самият лорд Призма е участвал в тежката физическа работа по повдигането, отместването и укрепването на фургона, без да го е грижа, че ще си изцапа скъпите бели дрехи, работейки рамо до рамо с тях, им предаваше някакво послание. Властник, който е готов да пролива пот заедно с тях, бе властник, който би могъл да разбере хора, вадещи хляба си с пот на челото. Беше по-лесно да се довериш на такъв човек, отколкото на някакво конте в копринени одежди, което можеше и да е обръгнало в благородническите игри, но не познаваше истинския свят.

— Ето защо рядко ще чуеш някой да го нарича император Гайл — каза тихо Железни, прочел мислите на Кип. — По сърце той не е император; той е промахос. Това не винаги е най-добрият начин да водиш една битка, но за него е единственият. Ето защо мъжете биха умрели за него.

— Тогава защо не е останал промахос? — попита Кип, като се чудеше дали този въпрос не е опасен.

— Мога да ти изброя поне десет причини. Но истината е, че не знам.

С величествен жест — който, разбира се, беше само за фасон — Гавин освободи всичкия луксин и той се разпадна с блещукане и от него остана само прах. После кимна на мъжете, които му бяха помагали, и даде знак на Кип да го последва.

Докато минаваха през портата, Гавин попита:

— Готов ли си вече с онази зелена луксинова топка?

— Какво? — протестира Кип. — Не мога да повярвам… Аз дори не съм имал възможност…

„Уф. Пак ме спипа.“ Гавин се хилеше.

— Гледай, Кип — рече Кип, — на небето пише „лековерен“! — Зяпна нагоре към синевата. — А? Къде?

Гавин се засмя и ако Кип не бъркаше, май дори Железни се усмихна.

— Малко е бавен на старта, но набере ли скорост, внимавай. Напомня ми за някого. — Усмивката на Гавин му подсказа, че говори за самия себе си. Мъжът сложи ръка на рамото му.

При това докосване Кип почувства хиляда неща, които не можеше да определи. То изразяваше собственост над него. Сякаш казваше: „Това е моето момче.“ Майка му бе изричала тези думи няколко пъти — все в случаи, когато Кип оплескаше нещо. Но никога не ги бе изричала с гордост.

Гавин Гайл не беше просто велик човек. Беше добър човек. Кип би направил всичко за него.