Черната призма

16.

Лодката бе прекалено далеч, за да успеят да дотичат до нея, дори и Сансон. Кип бе обзет от хладното осъзнаване, че ще умре. Изненада се на собствената си реакция. Нямаше паника. Нямаше страх. Само стаена ярост. Трийсет елитни Огледалци в пълна броня срещу едно момче. Обучен червен притеглящ срещу момче, което бе притеглило за първи път едва вчера.

— Като ти кажа, бягай — каза Кип на Сансон.

С крайчеца на окото си зърна някакъв проблясък над дърветата на няколкостотин крачки отляво, но когато погледна натам, нямаше нищо. Видя, че Огледалците се споглеждат, сякаш и те го бяха забелязали.

— Сега, Сансон. Бягай. — Кип не откъсваше очи от притеглящия.

Сансон побягна.

Огледалците се поколебаха, докато червеният маг не им даде знак — бързо, с военна ефикасност. От двата края на редицата се отдели по един Огледалец. Двамата пришпориха силно конете си и заобиколиха Кип. Самият червен притеглящ излезе напред, без никой да го придружава.

Всичко, което Кип бе правил с магия досега, бе инстинктивно. Сега трябваше да направи нещо преднамерено. Беше облян в светлина. Навсякъде около него имаше зелено. Двамата Огледалци, които го заобикаляха, го държаха под око, но се бяха насочили след Сансон. Дивото безумие забушува отново в Кип. Той почувства как кожата под ноктите му се разкъса и в дланта му се събра луксин, който се оформи в копие. Метна го към Огледалеца, намиращ се по-близо до Сансон, но хвърлянето му беше жалко. Копието прелетя може би петнайсет крачки, по-малко от половината от нужното разстояние.

Червеният притеглящ се изсмя. Кип го пренебрегна.

Беше видял как другият червен маг и чиракът му Зимун мятат огнени кълба, стоейки на място. Макар че откатът ги отхвърляше назад, те не извършваха мятането чисто физически. Кип си представи как магията се лее от него, като тази на червените. Въздухът пред него се сгъсти, заблещука, заискри в зелени оттенъци, в цветовете на морска пяна, мента и иглолистни дървета, и прие очертанията на копие.

С експлозия на енергия то се стрелна напред. Кип изпита чувството, че е стрелял с мускет, зареден с прекалено много барут. Катурна се на земята. И което бе по-лошо, не улучи. Зеленото копие проряза въздуха зад препускащия Огледалец и се заби в една от малкото все още стоящи стени на изгорелите къщи. Стената рухна сред облак от пепел.

Кип се надигна да опита пак, но още докато въздухът пред него започваше да искри, зърна с крайчеца на окото си нещо червено. Обърна се към червения притеглящ — само че прекалено бавно. Нещо червено го перна по ръцете, разпръсна зеления луксин, който събираше, и го опари.

Червеният притеглящ се приближаваше към него, вече слязъл от коня си. Вървеше спокойно и червеното се завихряше, за да изпълни отново дланите му. Кип вдигна ръце, както бе правил стотици пъти, когато Овен заплашваше да го удари. Този път пред него се образува прозирен зелен щит, опрян в земята, който го закриваше от главата до петите.

Червеният маг замахна рязко с пръст напред. От него полетя искрица, оставяща след себе си дълга червена опашка. Тя залепна за щита на Кип; гореше едва-едва, а червената ѝ диря се проточваше назад чак до притеглящия. Кип се паникьоса и отскочи настрани, като повлече със себе си щита, защото беше залепнал за ръцете му. Доста по-голямо червено кълбо полетя с рев откъм червения притеглящ — следваше дирята, оставена от искрицата във въздуха.

Кип бе отхвърлен на десетина стъпки назад. Почувства как зеленият щит се напука с трясък, сякаш собствените му кости се трошаха.

Надигна се от прахта точно навреме, за да види как един от Огледалците, преследващи Сансон, вдигна дългата си кавалерийска сабя и посече надолу, без да забавя ход. Кип не можеше да види Сансон, но Огледалецът дръпна юздите, а вторият конник извъртя копието си и го заби силно надолу — един, два пъти, с професионална безпристрастност.

И двамата Огледалци се отпуснаха като хора, които са си свършили работата, и Кип разбра, че Сансон е мъртъв.

Претърколи се. Червеният притеглящ стоеше над него. Кип леко се изненада колко обикновен изглежда. Тясно лице, тъмни очи, неравно подстригана коса, криви зъби, които се бяха оголили от гримасата му. Този мъж щеше да го убие, но безстрастно. Беше просто човек, който изпълнява заповеди.

Преди Кип да успее да събере магия още веднъж, притеглящият стегна ръцете му в лепкав и гъст червен луксин. Кип не можеше да помръдне.

Мъжът вдигна отново очила към слънцето и магията се завихри надолу по ръцете му като дим, изпълвайки го със сила за смъртоносния удар. Тъмна индигова точка се появи на ухото му, а после, когато помръдна глава, се премести на слепоочието му, сякаш някакъв човек с фенер някъде в гората изпускаше един-единствен тънък светлинен лъч и някак си го фокусираше точно върху…

Разнесе се рев, само за частица от секундата, като че ли Кип отново стоеше в подножието на водопада. Нещо огромно и жълто се вряза в червения притеглящ с такава бързина и мощ, че той сякаш изчезна — толкова бързо отхвърча във въздуха от силата на удара. Червеният луксин, държащ Кип, се разпадна на прах.

Кип се изправи и се взря с ужас в онова, което доскоро беше човек. Червеното на дрехите на притеглящия сега се смесваше с кръвта му, магия и смърт в едно. Цялата горна част на тялото му бе превърната в желе. Кип погледна към гората.

След като момчето бе спасено поне за момента, Гавин се втурна към Огледалците. Карис се бе насочила надолу по хълма да спаси другото момче, което тичаше към реката, но вече бе закъсняла. Огледалците се строиха с изненадваща дисциплина и бързина. Никой от тях не си бе направил труда да сложи бронята на коня си. Конската броня бе тежка и тромава и бързо уморяваше животните, а Огледалците, изглежда, не бяха очаквали да срещнат сериозна съпротива, камо ли притеглящи. Това означаваше, че конете са несъмнено най-уязвимата мишена. Но Гавин не обичаше да убива невинни твари. Виж, господарите им бяха друга работа.

Той замахна с ръка, описвайки широка дъга. Въздухът запращя като камъни, които се пръскат един подир друг в огъня. Полетяха десет сини кълба, всяко наполовина колкото юмрука му. Огледалната броня отразяваше част от всеки луксин, който бъде запратен срещу нея, като го караше да се разнищва. Това бе голям проблем за притеглящ, който се опитва да посече конник с луксинов меч, но пък бе само защита, а не неуязвимост. Тънкостенните луксинови кълба се удариха в огледалната броня и се пукнаха. Пламтящо червено вещество оплиска гърдите на Огледалците, влезе през забралата им, проникна през пролуките в бронята до слабините им.

Атаката секна сред огън, писъци и цвърчене на горяща кожа, Гавин замахна с другата си ръка и излетяха още десет кълбета. Мъже рухваха от седлата и се търкаляха по земята в опит да изгасят пламъците. Други дращеха по горящите си шлемове, докато се печаха вътре. Трети се опитаха да продължат атаката — петима-шестима с наведени копия, — докато втората вълна кълбета не ги улучи.

Още коне обаче се носеха напред. Макар и ненаправлявани от ездачите си, те бяха обучени за битка и препускаха към Гавин.

Той хвърли около себе си зелени стени, които го обгърнаха като мидена черупка, и се стегна. Конете го блъскаха силно, докато профучаваха покрай него, но той остана прав.

Бяха останали само трима невредими Огледалци, все мъже от двата края на строя, които бяха прекратили атаката рано. Сега дърпаха юздите и се обръщаха да побегнат. Страхливци. Но умни страхливци. Гавин замахна подред с пръст към всеки от тях. Надвиолетовият луксин беше бърз, лек и невидим почти за всички. Подобно на паяк, всяка точка залепна за един от мъжете и после запълзя нагоре до сглобката на тила на броните им.

Миг по-късно три копия от жълт луксин полетяха по надвиолетовите паяжини, точещи се от тези паяци към Гавин. С месесто хрущене пробиха броня и гръбнак и тримата ездачи се катурнаха от галопиращите си коне.

Сега, когато всички конници около него бяха мъртви или умираха, Гавин погледна надолу да види как се справя Карис с последните двама Огледалци. Единият вече лежеше на земята. Гавин малко се изненада, че другият е още жив — нещо, което без съмнение скоро щеше да се промени.

Преди четиристотин години, при основаването си, Черната гвардия била илитийски отряд, който набирал членовете си както според славната им роднинска връзка с Луцидоний, така и според бойните им умения. Но когато Илита загубила влиянието си в Спектъра, черногвардейците били принудени да се откажат от подбора въз основа на провинция и вместо това започнали да обясняват елитното си положение с функция: когато един притеглящ притегляше, кожата му се изпълваше с цвета, който се канеше да използва. Това означаваше, че в битка по-бледокожите аташийци и Кървави горяни са по-лесно предсказуеми. Това обяснение чудесно устройваше парийците, които също бяха по-тъмнокожи. Оттогава Черната гвардия се състоеше предимно от парийци или илитийци, като постепенно, с нарастване на политическото си влияние, парийците взимаха превес.

Но след като бяха обосновали защитения си статус с бойните си умения, през последните два века черногвардейците бяха принудени да приемат и други елитни воини от страни освен Пария и Илита. Не бяха много — само десетина-петнайсет.

На Карис не бе имало начин да ѝ откажат. Бе се сразила с всеки член на Черната гвардия и бе победила всички, освен четирима. Просто беше най-бързата притегляща, която Гавин бе виждал, а след черногвардейското си обучение бе станала и една от най-опасните. И все пак това не означаваше нищо за нея. При натоварванията, на които се подлагаше, Гавин смяташе, че ще е късметлийка, ако изкара още десет години. Може би по-скоро пет. Все едно се надпреварваше с него кой ще стигне пръв до дверите на Смъртта.

Само че нямаше да умре днес.

Другият конник я атакува с изваден меч. Карис остана на място и се отмести едва в последната секунда, за да застане точно на пътя на коня. Ездачът, който очакваше тя да се дръпне в другата посока, бе прекалено изненадан, за да отклони животното. Карис се хвърли на земята точно преди конят да я стъпче. От ръцете ѝ се протегнаха гъвкави пръсти от зелен и червен луксин и сграбчиха подпругата, докато конят минаваше над нея.

Той я подмина с тропот и за миг Гавин си помисли, че я е стъпкал. После я видя как се преметна във въздуха. Луксинът я дръпна рязко към все още препускащия кон. Тя се блъсна в гърба на ездача и едва не падна от седлото, но успя да се задържи.

Конникът размаха ръце, без да има никаква представа какво се е случило току-що и какво го е ударило отзад. Карис извади ножа си, докато посягаше с другата си ръка пред главата на мъжа. Вдигна забралото и заби ножа дълбоко в лицето му. Онзи се затресе в конвулсии и двамата паднаха.

Карис се опита да избута тялото му надолу, за да падне върху него, но кракът му се бе закачил в стремето и тя се завъртя силно назад, когато тялото му беше дръпнато изпод нея, а после се стовари на земята и се затъркаля. Все пак имаше късмета да падне на трева.

Гавин погледна момчето, заради чието спасение току-що бяха убили трийсет от елитните телохранители на сатрап Гарадул. Беше около петнайсетгодишно, пълничко, недодялано, с ококорени от току-що видяното очи. Детето се обърна и хукна към реката. Отначало Гавин си помисли, че бяга от страх, но после осъзна, че иска да провери как е приятелят му — онзи, когото Гавин и Карис бяха закъснели да спасят.

— Какво става тук? — извика някакъв мъж.

Гавин се обърна — и се наруга. Толкова се бе загрижил за момчето, Карис и случващото се край реката, че не обръщаше внимание какво става на пътя. Ревът на бързеите и водопада бе заглушил тропота на копита, но това не беше извинение. Мъжът, който бе извикал, бе със същата безволева брадичка, сякаш молеща някой да забие юмрук в нея, както преди шестнайсет години, когато Гавин го бе видял за последно. Цялото му тяло трепереше от ярост, докато оглеждаше касапницата и останките на трийсет от уж непобедимите му Огледалци.

Но лицето на сатрап Гарадул се промени в мига, щом видя Гавин. Той дръпна юздите на коня си и веднага бе заобиколен от половин дузина от своите притеглящи и двайсетина Огледалци.

— Гавин Гайл?