Черната призма

90.

Карис избра един от конете на Огледалците, който изглеждаше, че все още е запазил малко сили и дух. Бронята му бе огледална и блестеше на утринното слънце. Със същия успех можеше да си нарисува мишена на гърба. Е, от друга страна, и тя самата не бе съвсем незабележима.

Не разполагаха с много време. Четиристотинте крачки, делящи ги от бесовете на лорд Всецветни, представляваха лабиринт от проходи и осеяни с отломки улици. Това щеше да забави врага, но не много. Все пак някои неща трябваше да се свършат. Карис отиде да провери трупа на крал Гарадул, стиснала зъби от кървавата гледка.

Той определено беше мъртъв. Карис почувства странна празнота. Беше искала Гарадул да умре. Заслужаваше си го. А сега него просто го нямаше. И бе напълно възможно смъртта му да не е постигнала нищо. Тя видя бич’хвата си на земята до него. Мама му стара! Вдигна я и се огледа за ятагана си, но той не се виждаше никъде.

Нямаше време за друго. Хората на Корван Данавис вече привършваха със събирането на барут, куршуми или нови оръжия от мъртвите и се строяваха. Кип изглеждаше точно толкова зле, колкото би очаквала Карис.

— Това се нарича светлинна болест, Кип — каза Корван, — и може да ти причини буквално всичко. Може да те накара да се чувстваш слаб като пале или силен като морски демон. Виждал съм стеснителни хора да си разкъсват дрехите, защото не могат да понасят нещо да докосва кожата им. И свенливи жени да… е, няма значение.

— Хей, това беше само веднъж — възропта Карис, докато скачаше в седлото. По възможност беше добре да не позволяваш на един притеглящ да се затвори дълбоко в себе си, след като е притеглял твърде много.

Корван се засмя.

— Не знам дали бих те нарекъл „свенлива“ когато и да било, Карис Белодъб. — Хвърли поглед към бедрото ѝ. — И определено не днес.

Карис проследи погледа на Корван. Опа! Беше успяла да разпори цепката на роклята си почти до кръста, а седенето върху коня никак не подобряваше нещата. Е, и какво можеше да направи? Да отиде да се преоблече?

— Нямаме време! — извика Корван на хората си. — Тръгваме към пристанището! Който изостане, умира. — Един офицер се приближи да го пита нещо и Корван отново бе погълнат от задълженията си.

Така че за Карис остана да се погрижи за Кип. Тя предпочиташе да не е обременена с нищо по време на битката, но не смяташе да го изостави, не и втори път. Имаше неща, по-важни от свободата ѝ. Тя приближи коня си до платформата и подвикна малко по-остро, отколкото възнамеряваше:

— Ела тук, Кип!

Видимо замаян, Кип се качи тежко на седлото и потеглиха.

Отначало Карис си мислеше, че ще се измъкнат без проблеми. После стигнаха до моста. Другият му край бе преграден с фургони и каруци, явно запалени секунди преди пристигането на Корван и хората му, иначе щяха да видят дима.

Мъжете в челото на колоната рязко спряха и тичащите отзад се блъснаха в тях. Някои изпопадаха по земята и настъпи хаос. Корван, който яздеше малко зад предните редици, се опитваше да измъкне от блъсканицата няколко притеглящи, за да разчистят пламтящата барикада. При нормални обстоятелства това би отнело не повече от минута-две.

В задния край на колоната Карис дръпна рязко юздите и закрещя на мъжете около себе си да формират ариергард.

— Заредете мускетите, прикрепете фитилите!

Завъртя се навреме, за да види първите от преследващите ги цветни бесове.

Никога не бе виждала подобно нещо. Знаеше, че зелените бесове могат да видоизменят ставите си, за да придадат на краката си невероятна пъргавина, но бесовете, скачащи от покрив на покрив зад тях, не бяха само зелени.

Един жълт бяс със сияещи крайници се затича право към ръба на плоския покрив, като събираше луксин в двете си ръце. Скочи от покрива, насочи длани надолу и изстреля към земята струя жълто. Откатът го запрати достатъчно високо, за да стигне до следващия покрив. Сякаш играеше на прескочикобила във въздуха.

Зелен проблясък, много по-наблизо.

Карис изстреля нагоре топка зелено и улучи зеления бяс, докато падаше. Това го отклони от траекторията му, така че вместо да падне сред ужасените войници, той се блъсна в стената на една къща. Близките войници се окопитиха по-бързо от него. Карис чу гърмежите на мускети.

Мамка му! Ветераните биха го насекли със сабите си, като запазят ценните изстрели за по-активните врагове.

Друг зелен бяс полетя във въздуха и Карис не успя да го улучи. Той се вряза в задните редици и разпиля мъжете. Някои, обзети от ужас, насочиха мускетите си и стреляха, като повечето не улучиха беса, а собствените си другари.

Докато го довършат, към тях вече се стичаха бесове от всякакъв цвят. Армията на лорд Всецветни се показа иззад един ъгъл на по-малко от триста крачки от тях — тичаха и набираха скорост за щурм. Неколцина от червените и подчервените притеглящи на Всецветни бяха на коне. Скъсиха разстоянието до двеста крачки и замятаха пламтящи топки към гъсто струпаните уловени в капан хора на Корван.

Един син бяс, целият в блестящи ръбове и остриета, бе следващият, прекосил покривите отляво. Една подчервена скачаше по покривите вдясно — бе плешива, а цялото ѝ тяло буквално пламтеше.

Изневиделица някакъв едър притеглящ скочи на улицата точно пред Карис, с гръб към хората на Корван. Застана, разперил ръце, сякаш държеше въжета и очакваше да поеме голяма тежест. Ръцете му се изпънаха навън точно когато синият и подчервената се хвърлиха в атака.

И двата цветни бяса потръпнаха, щом невидимите въжета от надвиолетов луксин се затегнаха около шиите им. Тялото на синия рязко се извъртя хоризонтално и всичкият луксин, който държеше, в миг се превърна в желе, когато той изгуби концентрация. Стовари се на земята пред ариергарда.

Подчервената, чиято шия не бе защитена от синя броня, почти не промени посоката си. Тялото ѝ тупна на следващия покрив, а пламтящата ѝ глава се търкулна право в реката.

Притеглящият, който ги бе спасил, хвърли поглед назад, за да се увери, че цветните бесове са мъртви. На Карис ѝ секна дъхът. Това беше Юсеф Теп, самият Пурпурен мечок, героят от Войната на Лъжепризмата. Още докато осъзнаваше този факт, видя как пламтящите снаряди, които се носеха към ариергарда, внезапно кривнаха наляво и надясно във въздуха и избухнаха на безопасно разстояние.

Още един зелен бяс, когото дори не бе забелязала, се стовари на земята, набоден със сини луксинови ножове. Карис видя Елелеф Корзин, с яркосиня кожа, да излиза от една уличка.

— Пазим ви гърбовете. Тръгвайте! — извика някаква жена.

Карис се обърна и видя поне десетина притеглящи да стоят на последния покрив. Все едно бе влязла в галерия на героите. Жената, която бе извикала, беше Самила Сайех. Дийди Отронено листо стоеше до нея с кожа, увита в ластари от чист зелен луксин. Огнеръкия стоеше на ъгъла на сградата и от ръцете му излиташе неспирен поток от огнени кълба. Сестрите Тала и Тайри бяха вдясно. Талон Гим, макар и силно окървавен, с безполезна лява ръка, все пак отиваше да застане до Юсеф Теп на улицата. Имаше и други, които Карис познаваше от младостта си или които се бяха сражавали за Дазен и бе чувала ярки и подробни техни описания.

— Проклета да си! Ти и това момче сте единствените, които могат да спасят Гавин. Вземи го и се махайте оттук! — изкрещя Самила Сайех.

Хората на Корван се юрнаха напред. Карис усети как Кип се размърдва до нея. Армията на лорд Всецветни връхлиташе като приливна вълна. Карис пришпори коня си и препусна, като хвърляше само бегли погледи към магическата битка, бушуваща зад тях.

Всички хора на Корван успяха да минат по моста. Оттам до пристанището беше просто тичане, подклаждано от адреналина във вените им.

Карис стигна с последната група. Отпред Корван се бе насочил към Гавин, който стоеше малко по-нататък и работеше — изглежда, притегляше баржи. Някой му съобщи и Карис видя как той метна една крива усмивка към Корван.

И в този миг Карис разбра. Все едно я цапардосаха с тояга по главата. Гърлото ѝ се сви. Всички парчета изведнъж се сглобиха. Хиляди късчета от последните шестнайсет години, а последните няколко — едва от тези дни. Усмивката. Потупването по рамото на Корван на стената тази сутрин. Ако Карис не бе прекарала повече от десетилетие в Черната гвардия, изобщо нямаше да забележи. Но Гавин и Корван би трябвало да се мразят. Разбира се, можеше да се намери някакво обяснение. И двамата бяха професионалисти. Имаха причини да си сътрудничат. Но синхронът в командването и мигновеното подчинение идват само с времето и доверието. Как можеха тези мъже да си вярват?

Кой се връща от война по-добър отпреди?

Гавин бе казал: „Онова, което пише в бележката, не е вярно. Кълна ти се, че не е.“ Защо му е на Гавин да брани една лъжа, която знае, че ще бъде разобличена само след минути?

Защото не беше лъжа.

Мамка му!