Черната призма

15.

— Нали няма наистина да се разбиеш? — каза Карис, докато Гавин ги спускаше към осеяната с редки храсти полупустинна равнина.

— Аха, ясно. Когато летя, ние летим, но когато се разбиваме, аз се разбивам.

Наклони кондора надясно, така че да не могат да ги видят от Гаристън. Все още имаше немалка вероятност някой фермер или рибар да ги забележи, но кой би повярвал на един самотен рибар, който разправя, че е видял гигантски летящ човек-птица? Ако ги видеше цял град, щеше да е друга работа.

Макар да бе най-важното пристанище в Тирея, Гаристън не представляваше кой знае какво. Почти всичката риба в залива беше изловена, земята бе гореща и суха, с лоша почва, рутгарският губернатор бе корумпиран, а хората му — още повече.

Но това бе сега. Преди Войната на Лъжепризмата тук бе имало сложна система от напоителни канали, превръщащи тази пустош в цъфтяща градина. Прибирали се по две или дори три реколти годишно. Шлюзове подпомагали търговията с по-малките градчета нагоре по Кафявата река. Но каналите и шлюзовете изискват притеглящи и поддръжка. Без тези две неща земята се бе съсухрила, наказана за греховете на мъртвите.

— Гавин, сериозно говоря. Ще се разбием ли?

— Довери ми се — каза той.

Тя отвори уста, после я затвори. Гавин отгатна неизреченото: „Защото това много ми е помагало в миналото, нали?“

— Имаш ли нещо чупливо в багажа? — попита я.

— Колко зле ще бъде? — В гласа ѝ имаше нескрита загриженост.

— Извинявай. Трябваше да почакам да стигнем по-близо до земята.

— Я чакай, какво е това? — попита Карис.

Гавин се обърна на запад, но не видя какво е събудило любопитството ѝ. Гаристън бе заобиколен от равна и суха обработваема земя, но на запад тя бързо преминаваше в стръмни високи непроходими планини, които стигаха почти до самото море. Кафявата река минаваше току зад тях. Ако можеше да стигне право до морето — през планините, — щеше да е дълга само десет левги. Вместо това обаче тя трябваше да се отклони към Гаристън, за да заобиколи делящата я от океана планинска преграда, което я правеше почти сто и петдесет левги от извора до устието.

— Ей там — посочи Карис. — Някакъв дим.

Гавин не беше сигурен дали тъмната струйка не е плод на въображението ѝ — а сега и на неговото. Както и да е, намираше се от другата страна на планините, така че нямаше значение. Той тъкмо отвори уста да каже това на Карис, когато кондорът прелетя над един от предпланинските хълмове. Мощно въздушно течение ги подхвана и ги изстреля високо в небето.

На Гавин му секна дъхът. Беше експериментирал с кондора само над водата. Изобщо не се бе замислял как може да повлияе сушата на въздуха над нея. Сега, когато го изпита на собствен гръб, му се виждаше съвсем логично. Че защо иначе хищните птици ще се вият толкова често над едно и също място? Бе предполагал, че става дума за добри ловни полета. Но сега разбираше, че е заради теченията.

— Можем ли да минем над планините? — попита Карис.

От тази височина — Гавин погледна надолу, преглътна и веднага вдигна очи към хоризонта — вече бе сигурен, че онова, което са видели, е дим. А щом можеше да се вижда толкова отдалеч, възможностите бяха само две.

„Нека да е горски пожар. Моля те, Оролам.“

— Можем. Но ако го направим, няма да се срещнеш с човека, който трябва да те вкара в армията на Гарадул. А и аз не мога да вдигна кондора отново във въздуха без море. Ще се наложи да се спуснем по цялата дължина на реката с лодка.

— Гавин, когато видя толкова много дим, неизменно се сещам за червен бяс. Може би някой Факел изгаря до основи цял град. Нали ти отиваш да спреш един цветен бяс край Ру? Хората тук не са по-недостойни от хората там. А и в Ру има много притеглящи, които могат да се обединят против беса. Тези хора тук си нямат никого.

Гавин сравняваше наум земята под себе си с познатите му карти на Тирея. Беше изненадващо лесно, тъй като се намираше по-близо до гледната точка, от която обикновено се рисуват картите, отколкото повечето хора бяха достигали. Погледна към планините, подобието на проход между тях и мястото на издигащия се дим. Мисълта го връхлетя със сила, по-голяма от тази на обикновена интуиция. Той не се намираше тук случайно. Не беше съвпадение, че летеше на единственото място, откъдето можеше да види този огън, нито че Карис бе с него. Това не беше горски пожар. Не беше и червен бяс.

Димът се издигаше от Ректън. Преди войната той бе китно селце. Това бе селото, където живееше „синът“ на Гавин. Макар да се намираха толкова далеч, че не би могъл да го знае със сигурност, той го знаеше. Ако Оролам наистина съществуваше, би измислил за него точно такова наказание. Или пък изпитание.

Така или иначе, налагаше му се да направи избор.

Оставаха му още пет години и пет велики цели. И една от тях всъщност бе почти безкористна: да освободи Гаристън, който бе жестоко смазан заради него. Който продължаваше да страда заради него.

Ако отидеше в Ректън, щеше да му се наложи да се изправи срещу онази луда жена, Лина. Щеше да му се наложи да се изправи срещу сина ѝ Кип и да му каже, че не е негов баща. „Съжалявам, все още си без баща. Нямам представа за какво говори тази лъжлива пачавра майка ти.“

Това без съмнение щеше да мине добре. Също така щяха да се намират близо до армията на Гарадул, така че Карис щеше да отвори заповедите си и всичко бързо щеше да се сговни.

Гавин трябваше да каже само: „Имам заповеди.“ Карис щеше да разбере. Тя винаги бе изпълнителна. До крайност.

„Само че ти не си Карис. Това не е нейното изпитание.“

Той отвори уста да го каже, но му заприлича на страхливост. Не можа да се насили да изрече думите. Вместо това каза:

— Да идем да видим. — Наклони кондора и видя, че е взел решението си точно навреме. Щяха да минат през процепа между планините на косъм.

Карис стисна ръката му и очите ѝ заблестяха, тези нефритенозелени очи с червени диаманти в тях. По някаква причина радостта ѝ го засегна по-дълбоко от всякакво разочарование. Напомняше му за шестнайсетте радостни години, които трябваше да ѝ даде — радост, която обаче им бе отнета. Извърна очи. Буца бе заседнала в гърлото му.

Планините се извисиха пред тях и Гавин чак сега осъзна колко бързо се движат. Тук нямаше шанс за меко приводняване. Ако възходящите течения не ги подемеха скоро, както очакваше, двамата с Карис щяха да се размажат върху тези скали на голямо алено петно.

„Оролам, ако няма никакъв вятър, значи няма вятър, който да бъде насочен нагоре, нали?“

Започна да притегля червена възглавница — безнадеждно начинание, защото знаеше, че колкото и голяма да я направи, ще е прекалено малка при тази скорост, — и точно тогава възходящото течение ги подхвана и ги запрати към небето, като напрегна крилете на кондора до крайност.

Карис извика от въодушевление.

Силата бе невероятна. Трудно можеше да се прецени колко бързо се издигат, но Гавин скъси крилете, както за да облекчи натоварването, така и защото Ректън не бе чак толкова далеч, че да се нуждаят от такава височина. Колкото по-високо се намираха, толкова по-видими бяха. Това обаче го накара да се замисли. С височината, която кондорът можеше да набере от планините, обсегът му ставаше много по-голям, отколкото Гавин бе предполагал.

Но с тази мисъл щеше да се занимава друг път. В момента проблемът бе как да остане ниско, за да не са видими за цяла Тирея, и да убие част от огромната скорост, която бяха набрали. Притегли купол от същия син луксин, който бе използвал за себе си, когато скочи от върха на Хромария. Куполът мигновено се разтвори с плющене, като ги накара да залитнат напред, а после почти също толкова бързо се откъсна.

Когато възстановиха равновесието си, Гавин опита пак. Този път направи купола зелен и доста по-малък и го запои към луксина на кондора, за да не се скъса. Това подейства и забавиха малко. Сега се носеха надолу просто с главоломна скорост. Гавин се помъчи пак да удължи крилете.

— С какво мога да ти помогна? — извика Карис.

Гавин изруга. Едва бе започнал да експериментира с промените в крилете на кондора. При всичките си досегашни опити просто се бе накланял на едната или на другата страна и се бе изправял, преди да се блъсне в земята или водата. Като пъхтеше от усилие, той вдигна предния ръб на крилете към небето. Насочи нагоре, за да поемеш нагоре, нали така?

Това се оказа точно грешният подход. Наклониха се рязко надолу. Докато изравни крилете, вече летяха право към земята. И което бе по-зле, това означаваше, че краката му дори не докосваха пода. Нямаше опора, за да продължи да манипулира крилете. Запрати луксин към тавана, за да притисне тялото си надолу, и се зае да прикрепя краката си към пода, но евкалиптите отпред вече изглеждаха огромни. Беше прекалено бавен.

А после изведнъж някаква сила го залепи за пода. Кондорът се гмурна към една поляна сред дърветата, а после започна да се издига. Нямаше да успее.

Докато кондорът кършеше клоните, Гавин бръкна в луксина. Синият луксин се напука и щеше да се пръсне, ако не го бе сграбчил. В продължение на още миг не виждаше нищо от дърветата, а после отново се озоваха във въздуха. Насочваха се нагоре и нагоре, под все по-стръмен ъгъл.

Той най-после погледна Карис. В кожата ѝ се бореха зелено и червено. Беше опряла ръце в тавана и линии от луксин се точеха от дланите ѝ към задната част на кондора. Беше поела контрол над опашката. Тя бе разперена, зелена, огъната нагоре. Карис бе спасила живота им, но очите ѝ бяха стиснати от усилието, а мускулите ѝ се напрягаха да удържат опашката срещу напора на вятъра.

— Карис, изравни го! — извика Гавин.

— Опитвам се!

А после се озоваха с главата надолу и летяха в обратната посока. Ризата на Гавин падна пред лицето му, а когато я отметна, се бяха изравнили — с главата надолу.

— Недей да ни изравняваш сега!

— Решавай най-после! — извика тя. Стоеше на ръце върху тавана. Гавин издигна нова преграда около нея и двамата заедно обърнаха още веднъж крилете и опашката. Бяха залепени към пода, когато голямата луксинова птица се изравни пак, само на двайсет крачки над дърветата.

Гавин задиша свободно, сякаш за първи път от часове. Провери кондора. Изглеждаше му достатъчно добре.

— Те видяха ли ни? — попита Карис.

— Какво? Кой? — Как Карис успяваше да забелязва толкова много неща наведнъж?

— Те — каза тя и посочи.

Гавин погледна към Ректън. Вече се намираха само на няколко левги източно от селото и то наистина беше опожарено. Цялото. Това означаваше или невероятно силен червен бяс, или нещо съвсем друго.

И в момента двамата гледаха това друго нещо. Около селото лагеруваше малка армия. Можеше да са само хората на крал Гарадул.

Милостиви Оролам!

— Не — каза Гавин. — Би трябвало да се взират почти право в слънцето, за да ни видят.

— Хм. Извадихме късмет.

— На това късмет ли му викаш? — попита Гавин.

— Какво е онова там? — прекъсна го тя.

Под селото, след мястото, където водопадите преминаваха в бързеи и яростта на Кафявата река най-сетне поутихваше, имаше няколко къщи. И всичките тлееха. Край тях стоеше един зелен притеглящ, с кожа, изпълнена със сила, срещу трийсетина Огледалци на крал Гарадул.

— Това е дете! — възкликна Карис. — Две! Гавин, трябва да ги спасим.

— Ще ни сваля колкото се може по-близо. Когато се ударим в земята, се претърколи. — Полетът на кондора се изравни на десет крачки над поле от камъни и храсти. Гавин хвърли малък купол, за да намали скоростта още. Той се разтвори, но този път и двамата бяха готови за резкия тласък и се стегнаха. Гавин продължи да хвърля нови и нови куполи. Скоростта им намаляваше по-бързо, отколкото очакваше. Кондорът се наклони към земята.

Гавин разпери ръце и го пръсна на парчета. Докато падаха, обгърна Карис, а после и себе си в огромна възглавница от оранжев луксин, обвита с черупка от сегментиран гъвкав зелен и със сърцевина от свръхтвърд жълт.

Забиха се в земята. Оранжевият и зеленият луксин ги забавиха, преди да се пръснат от силата на удара. Жълтият бе оформен в по-твърда топка около всеки от двамата. Гавин прегази с трясък няколко храста, като подскочи и се претърколи пет-шест пъти, преди жълтият луксин да се напука и да го изсипе безцеремонно на земята. Той разшава пръстите на ръцете и краката си. Всичко бе наред. Скочи.

— Карис?

Чу вик. Не беше хубав. Затича се.

Карис рипна на крака на двайсет крачки от него. Косата ѝ бе разчорлена, но той не забеляза никакви видими наранявания. Спря до нея.

— Какво има?

Тя кимна надолу. В краката ѝ имаше гърмяща змия, дълга цял разтег. Беше прободена с кинжал през главата и прикована към земята. Кинжалът на Карис.

Докато Гавин стоеше зяпнал, Карис настъпи змията зад главата и измъкна кинжала си — с ръка, в името на Оролам, а не с притегляне. Понякога Гавин забравяше колко е корава. Карис избърса кръвта с черна кърпичка, която черногвардейците носеха за такива случаи — по черното не личаха труднообясними петна. Докато прибираше кърпичката, леко трепереше, но Гавин знаеше, че не е от страх или от нерви. На тялото му трябваше време да се отпусне след прилива на адреналин, предизвикан от смъртната опасност.

Карис не го обвини, задето едва не я бе убил. Грабна раницата си и калъфа с лъка, препаса колана с ятагана около тесния си кръст, увери се, че нито острието, нито ножницата са пострадали при падането, и метна раницата на гръб. Сякаш внезапното насилие ѝ бе напомнило каква е — и какви не са те двамата. Обратно на земята, обратно в реалността.

— Съжалявам — каза Гавин. — Трябваше да се насоча към морето.

— Там пък има акули. — Тя сви рамене. — А и сега щях да съм мокра. — Подсмихна се, но усмивката не докосна очите ѝ. Сега вече Гавин не можеше да я достигне. Предстоеше им работа — а нейната бе опасна, работа, която би могла да доведе до война, работа, която можеше да поиска от нея да убива или да умре. Налагаше ѝ се да пререже безмилостно всякакви усложнения, които биха я разсейвали.

— Карис — каза той. — Онова, което пише в бележката… не е вярно. Не очаквам от теб да разбереш или дори да ми повярваш, но ти се кълна, че не е вярно.

Тя го изгледа твърдо, неразгадаемо. Ирисите ѝ бяха нефритенозелени, но сега червените точици приличаха на избухващи звезди — пламтящи, с ромбовидна форма. Гавин знаеше, че по един или друг начин, чрез магически или обикновени средства, от луксин или от сълзи, тези очи скоро ще почервенеят.

— Хайде да спасим онези деца — каза тя.

Затича се и той я последва.

Криволичеха надолу по обраслия с евкалипти склон. По земята бяха пръснати парчета обелена кора, храстите ги шибаха. Карис се насочи към мършавото хлапе, оставяйки на Гавин да спаси онова, което бе изправено срещу червения притеглящ.

Но нямаше значение. Никой от двамата нямаше да успее навреме.