Черната призма

34.

Гавин вече бе изкарал дълга сутрин. Събуди се мъчително рано, за да стигне до брега преди разсъмване, и веднага щом можеше да притегля първите слънчеви лъчи, сътвори плъзгун. После отиде с него до Оръдейния остров и предприе неприятно клаустрофобично пътуване през тайния тунел, което го остави мръсен, потен, уморен и жадуващ за сън. Но нямаше друг избор освен да продължи — не и след това, което му бе казал цветният бяс.

Тунелът се съединяваше с Хромария в едно неизползвано мазе три етажа под земята. В дъното му имаше простичък гардероб, а в неговото дъно — скрита врата. Гавин откачи фенер от една кука, завъртя кремъка му и със задоволство видя как се запали. Пусна луксина, който държеше, в две локвички на пода и той се разпадна бързо — нямаше нужда да плаши всеки, на когото налети. После се вмъкна в гардероба.

Скритата врата се затвори гладко зад него. Той отвори вратата на гардероба. Тя се открехна само на половин педя, преди да опре в нещо. Светлината на фенера, минаваща през тясната пролука, не бе достатъчна, за да види какъв е проблемът. Той протегна ръка в тъмното. Пръстите му срещнаха полирано дърво, гладко и право, а после още едно, точно върху него. Столове.

Е, това им беше проблемът на супертайните врати, скрити в неизползвани мазета, нали? Понякога хората виждаха неизползвано мазе и решаваха, че могат да го използват, за да складират разни неща.

Гавин въздъхна, остави фенера и опря рамо във вратата. Натисна, силно, по-силно. Вратата се отвори още с около педя, когато купчината от столове се отмести, после заседна здраво. Той погледна към фенера, притегли зелена пръчка и залепи на върха ѝ топче червен луксин. Запали червеното с подчервено и мушна тесния факел през пролуката, високо вдигнат. После промуши и главата си.

Цялата стая беше претъпкана с мебели, сякаш цели аудитории и столови са били изпразнени и всичко е било струпано тук. Мили Оролам! Гавин изруга под нос. Единственото свободно пространство беше на нивото на пода. Трябваше да пълзи между крака на столове и маси, за да излезе оттук.

Но нямаше избор. Ако не искаше да запали огън, да притегли в големи количества и да изпепели всичко в стаята, така че да може просто да излезе — което не бе особено дискретно, — щеше да е принуден да обърше пода с тялото си. Страхотно. Остави луксиновия факел да се разпадне и запълзя.

След десетина минути се изправи. Дори не се опита да изтупа дрехите си. Нямаше кой знае какъв смисъл. Беше се окалял целият поради многото прах, мръсотията по пода, потта си и още прах, който бе съборил върху себе си от столовете и масите. Цяла минута стоя до вратата и се ослушва, но не чу нищо.

Излезе тихо в коридора и затвори вратата. Угаси фенера с духване: коридорите бяха ярко осветени. Дори на три етажа под морското равнище от черешовите искрици (червените ученици между втората и четвъртата година) се очакваше да държат лампите заредени с червен луксин. Складът мъдро бе разположен почти в края на един от дългите коридори. В дъното му, само на няколко крачки, имаше асансьор. Гавин бързо се пъхна в него.

Асансьорите трябваше да обслужват целия Хромарий, включително робите и мъждивците, най-новите ученици. Затова бяха изцяло механични. Когато някой пристъпеше вътре, една скала му показваше каква противотежест е нужна. Ако някой притеглящ решеше да използва по-малка, щеше да му се наложи да се издърпва с ръце по въжето, макар и така да издигаше само част от тежестта си. Ако използваше по-голяма, можеше да му е трудно да спре на нужния етаж. Един централен асансьор поемаше всички по-тежки товари и можеше да пренася цели класове, докато тези странични асансьори се грижеха за по-малките товари. Освен това във всяка асансьорна шахта имаше множество жлебове и въжета, за да не се налага на посланиците да чакат, докато десетки мъждивци стигнат до класните си стаи.

Гавин грабна предпоследното въже. Секретността означаваше, че не може да използва последното, макар че ако някой го видеше и познаеше, щеше да се зачуди защо не се вози на асансьора, запазен за хората от неговия ранг, така че май не бе съвсем ясно кое е по-дискретно. Той притегли спирачката, постави ръчката на два пъти собственото си тегло и ритна механизма за освобождаване.

И почти литна нагоре.

Дори дълбоко под земята асансьорите бяха ярко осветени: над всяка шахта бяха монтирани полирани аташийски огледала, които пращаха слънчевата светлина надолу. Нагласяването на огледалата на всеки няколко минути беше още една забавна работа за мъждивците, а всяка вечер те трябваше да изтеглят с манивела всички противотежести обратно на местата им. Гавин помнеше как той самият бе правил това. Не беше от най-приятните му спомени.

Разбира се, асансьорът не стигаше чак до покоите му ма върха на Хромария. Това би било твърде удобно — или, както предпочитаха да казват черногвардейците, рисковано. Нямаше причина да предоставят на наемните убийци пряк път до Призмата или друга важна личност. Вместо това, след като профуча с бясна скорост до половината от височината на Хромария, покрай ученици, магистри, слуги и роби, които така и не успяваха да видят кой бърза толкова много, Гавин натисна спирачката.

Спря на върха на шахтата и излезе пред караулното на охраната за този етаж. Четиримата мъже, не черногвардейци, вдигнаха гузно поглед от заровете. Явно не бяха обърнали внимание на свистящото въже, преди да стане прекалено късно. Ченетата им увиснаха, щом го видяха: самия Гавин Гайл, потен, мръсен — и тук!

— Знаете ли какво? — каза Гавин, докато затъкваше спирачката в колана си. — Ако вие си траете, и аз ще си трая. — Втренчи се многозначително в заровете и монетите на масата. Пазенето на асансьора на толкова висок етаж сигурно бе отегчително, но лукслорд Черни нямаше да е доволен да научи, че войниците му играят на пост.

Четири глави кимнаха като една. Гавин пристъпи в следващия асансьор, който се намираше точно до този, от който бе излязъл, и зае обичайната си поза. Този път избра по-човешка скорост.

На следващия етаж, където спря, асансьорът се охраняваше от двама черногвардейци и те не играеха на зарове. Всъщност даже май изобщо не мигаха. И двамата държаха копия, коленете им бяха леко присвити и на очите им имаше очила.

Когато бяха на пост, черногвардейците бяха на пост.

Двамата козируваха и удариха копията в раменете си, след което се извъртяха плавно на една страна. Гавин мина между тях и влезе в покоите си. Прати малко надвиолетово, за да свали всички щори и да пусне светлина. Дръпна шнура за викане на прислугата и отиде до ваната. Днешният ден щеше да включва много дипломация, но което бе по-важно, щеше да включва брат му, а нямаше начин да се появи пред Дазен мръсен и раздърпан. Това можеше да се изтълкува като слабост. Той отвори кранчето, изпробва водата и я загря с подчервено.

Тъкмо бе започнал да се съблича, когато вратата се отвори и влезе робинята му Марисия.

Марисия бе пленена през войната между Рутгар и Кървавите горяни. Като повечето от нейния народ, имаше червена коса, лунички и очи с цвета на нефрит. Карис също имаше горянска кръв. Гавин никога не бе смятал за съвпадение, че робинята му е младо красиво момиче от Кървавата гора. Бялата без съмнение се бе надявала да притъпи част от апетитите му, създавали толкова неприятности преди войната. Момичето дори бе девствено, когато дойде да му служи преди десет години, което означаваше, че рутгарецът, който я е пленил, се е блазнил повече от златото, отколкото от плътта.

Марисия му помогна да си свали мръсните дрехи и ги събра на купчина, за да ги отнесе за пране. Гавин влезе в банята, а тя каза:

— Имам съобщения за вас. Готов ли сте да ги чуете?

Гавин протегна ръка към нея в знак да изчака и се отпусна с въздишка в топлата вода. Съобщения, искания — на човек направо не му оставаше и минута за мислене.

— Свикай събрание на целия Спектър — каза той. — Кога мислиш, че е най-ранният удобен час?

Марисия вече бе разхлабила връзките на роклята си и сега я свали презглава заедно с долната риза. Сгъна ги и ги остави до ваната. Ако имаше някое умение, което да не е усвоила през десетте си години с Гавин, то бе да се преструва, че останалата част от света изчезва при възможността да прави любов с него. Беше готова да къпе Гавин, да се люби с него, ако той поиска, но нямаше да позволи косата ѝ да се намокри, а след това щеше да вземе идеално сгънатата си рокля, да я надене за миг и да се отправи към следващата си задача. Марисия имаше много прекрасни качества, но способността да се отдаде изцяло на момента не беше сред тях.

— Лукслордове Сини и Жълти днес са на Големи Яспис — каза тя, докато взимаше сапуна. — На Жълти са му дошли на гости роднини, затова се крие в една от кръчмите. Черни работи върху счетоводната си книга и ругае всички на левга околовръст, а Червени вероятно е в кухните. Доколкото ми е известно, другите са на обичайните си места на Малки Яспис.

За толкова хубава жена като нея — и как само Бялата очевидно я бе избрала заради приликата ѝ с Карис, — най-изненадващото у Марисия бе колко е компетентна. Знаеше всичко и тези знания винаги ѝ бяха подръка. Гавин бе положил големи усилия да си спечели безусловната ѝ вярност, тъй като разбираше, че няма начин да запази в тайна от личната си робиня съществуването на затворника — не и завинаги, — а и отлично съзнаваше, че Бялата я е пратила да го шпионира.

Възможностите му бяха прости: да позволи на куп робини да се изредят през покоите му, като бързо се отървава от всяка с надеждата, че няма да имат достатъчно време да разкрият тайната му, или пък да спечели изцяло верността на една. Карис не харесваше Марисия, но я пренебрегваше. Щеше да е десетократно по-зле, ако Гавин си взимаше нова робиня всеки месец — а и това без съмнение би означавало, че с времето ще даде възможност на шпиони на всички благороднически фамилии да претършуват покоите му и да докладват най-интимни подробности за него на всички сатрапии.

Освен това имаше нужда от някой, който да хвърля хляб в шахтата, когато него го няма.

И все пак Бялата бе проявила безупречен вкус при избора на Марисия. Макар че след десет години той познаваше тялото ѝ не по-зле от своето, все още се наслаждаваше да види стройните ѝ извивки. Тя се плъзна във ваната зад него и почна да търка гърба и раменете му.

— Значи след вечеря. Кажи на Бялата, че бих искал да я видя след час.

— Да, лорд Призма. Желаете ли още нещо, преди да ви предам съобщенията?

— Давай.

— Баща ви иска да говори с вас.

Гавин скръцна със зъби.

— Ще трябва да почака. — Вдигна ръка и Марисия го затърка подмишницата.

— А Бялата иска да ви напомни, че сте обещали да изнесете урок на онази група надвиолетови, като се върнете.

— Ох, мамка му! — Как изобщо бе разбрала, че се е върнал?

— Желаете ли да ви измия косата, лорд Призма?

Гавин най-много от всичко желаеше да се наслади на Марисия, а после да кисне в гореща вана до вечерта, но имаше нещо, което трябваше да свърши, преди да говори с Бялата, преди да се срещне с целия Спектър и определено преди да говори с баща си.

— Няма време — каза той. Опита се да потисне надигащата се паника и да пренебрегне свиването на сърцето си при мисълта за това, което трябваше да направи.

Тя насапуниса гърдите му. Топлото ѝ хлъзгаво тяло опираше в гърба му. Беше меко, успокояващо. Почти стигаше, за да го отпусне. Тя целуна онова място на тила му, което винаги го караше да потрепери, и прокара пръсти надолу по насапунисаните му гърди, по корема, още по-ниско. Целуна го по тила още веднъж, поколеба се. В тази пауза се съдържаше въпрос.

Той изстена жално.

— Не, за това също няма време. — Колко добре го познаваше Марисия? Често, когато нямаше време за срещи и други задължения, все пак имаше време за това.

Често ли? Почти винаги.

Тя го стисна под водата, поколеба се още миг, сякаш искаше да каже: „Устните ти казват не, но нещо друго казва: да, моля!“ После го целуна бързо по тила за последен път и започна да го изплаква.

— Много ми липсвахте, лорд Призма — каза тихичко. Свърши и излезе от ваната. — Ще ви приготвя дрехите. — Избърса се набързо, уви кърпа около кръста си и отиде до един гардероб да му избере дрехи.

Той я гледаше с наслада, но после се отърси.

„Ако продължавам така, няма да мога да си завържа панталоните.“

След като му приготви дрехите, Марисия се върна в банята, но той я отпрати с махване на ръка. Днес можеше да се избърше и сам.

Щом се облече, Гавин отвори малкия гардероб, вдигна внимателно купчините нагънати чаршафи от полиците и ги отнесе до друг гардероб, където грижливо подреди всичко. После махна самите полици и ги пъхна в една ниша в другия край на стаята. Резултатът бе празно пространство в долната част на гардероба. Процесът бе бавен, но целта беше никой никога да не разкрие тайната му. Ако някой влезеше, докато него го няма, стаята трябваше да изглежда празна. Ако я претърсеха, не биваше да открият нищо необичайно. Това си струваше изгубеното време и неудобствата.

Гавин притегли синьо-зелена дъска за краката си — бе широка колкото плещите му и с дупка в средата. После пъхна в колана си един магически факел, хвана дъската с една ръка, наведе се и влезе в гардероба. Затвори вратата след себе си. Подът под нозете му изщрака. За да запази тайната, той го бе проектирал така, че да не се отваря, ако вратата не е затворена. Прегърбен, Гавин откри куката и я издърпа нагоре, промуши я през дупката в дъската и я уви около колана си. Пусна дъската и пъхна стъпала в процепите ѝ. Измисленият от него механизъм наподобяваше асансьорите в кулата, но бе опростен, защото нямаше кой да го поддържа и нямаше място за противотежести. Общо взето се състоеше от въжета в мрака и макара на върха.

Сега предстоеше ужасяващата част. Гавин отвори пода по-широко… и полетя като камък в мрака.

Макарата засвистя, но пронизителните ѝ протести заглъхнаха след броени мигове. Нямаше никакво съпротивление. Падаше все по-бързо и по-бързо. Извади синия магически факел и го счупи в крака си. Шахтата, която бе изсякъл сам в сърцето на Хромария, бе широка само крачка и половина. Не се виждаше нищо освен гладък камък и въжето, едната част от което фучеше нагоре, а другата се носеше надолу заедно с него.

Той посегна към спирачката на колана си, но движението му наклони прикрепената към нозете му дъска и единият ѝ край докосна стената. От триенето краят подскочи нагоре и запрати Гавин в камъка от другата страна. Спирачката излетя от пръстите му… и падна на дъската. Той посегна да я хване. Не улучи. Придърпа колене нагоре, докато гърбът му се плъзгаше по гладката стена, и я сграбчи.

Изправи се бавно, хвана куката, закачи дъската към спирачката и долепи спирачката към свистящите въжета. Стисна я с пълното съзнание, че ако не спре бързо, може да се забие в дъното на шахтата с невероятна скорост, но пък ако спре прекалено бързо, може да счупи я дъската, я краката си.

Мина покрай пет широки бели линии, нарисувани на стените на шахтата. Това бе предупреждение, че почти е стигнал дъното. Миг по-късно мина покрай четири широки бели линии. Все още се движеше прекалено бързо. Три. Две.

Е, не беше толкова зле. Едно.

Удари се в земята с изненадваща сила. Естествената му реакция бе да опита да се претърколи, за да смекчи удара — което не се получи, тъй като въжето бе изпънато. Той пльосна по гръб и се търкулна върху магическия факел, който моментално прогори ризата му.

Гавин изпъшка и скочи на крака. За щастие ризата му не се подпали. Той огледа яркочервеното изгаряне по ребрата си. Болезнено, но не особено сериозно. Откачи се от асансьора.

Стаята в дъното на шахтата беше само четири на четири крачки.

В синята светлина на магическия факел Гавин се приближи до едната синя стена. При докосването му тя стана прозрачна, но зад нея нямаше нищо. Не още. Бавно, съвсем бавно, отсрещната стая се надигна от мястото, където лежеше, и се завъртя в нужната позиция.

Това беше най-великото дело на Гавин. Беше го построил за един трескав месец, като бе вложил в него всичките си знания. Но всеки път, когато повикваше синята стая, сърцето му спираше да бие. Днес също. Бавната скорост, с която стаята се надигаше и завърташе, бе нужна, за да не разбере мъжът вътре, че тя се движи.

От друга страна, това даваше на Гавин пет минути, в които не можеше да прави нищо освен да чака. Днес тя щеше да е празна. Мили Оролам! Сърцето на Гавин се сви. Трудно му беше да диша. Стаята бе прекалено малка. Нямаше въздух. Дишай, Гавин, дишай. Изпиши на лицето си равнодушие, хубаво го изпиши.

Най-сетне през прозрачната стена се разкри гладкият овал на вътрешността на тъмницата. Срещу Гавин стоеше мъж, който много приличаше на него, макар да бе по-слаб, не толкова мускулест, по-мръсен и с по-дълга коса.

— Здравей, братко — каза Гавин.