Черната призма

44.

Лив приклекна в реверанс, зарадвана от възможността да прекъсне зрителния контакт с Призмата. Когато се изправи, Гавин Гайл я оглеждаше критично. Явно се бе оказала права: малко жени се отзоваваха на повикването му в работни дрехи и без грим.

— Отдавна не съм виждал добре изпълнен тирейски реверанс — каза Призмата.

След оттеглянето на армиите в Тирея не бяха останали много жени, които да правят реверанси.

— Как мога да ви служа, върховен лукслорд Призма? — попита Лив.

— „Лорд Призма“ е достатъчно.

— Благодаря, лорд Призма.

Той явно я преценяваше, размишляваше. Но за какво размишляваше? Каквото и друго да бе направила онази проклета Аглая Красос, беше накарала Лив да мисли за Призмата като за Гавин Гайл — мъж, и при това хубав. Очите му бяха — съвсем буквално — най-запленяващите очи в целия свят.

„Той е магистър, Лив. Учител. Лорд. Лукслорд. Благородник. Генерал. Два пъти по-възрастен е от теб. Прекалено стар за теб. Не е широкоплещест мускулест мъж, а просто още един магистър. Върви по дяволите, Аглая Красос!“

— Избра ли си кой искаш да ти е магистър по жълтото? — попита той.

„Ето, аз съм ученичка. Отношенията ни са чисто академични. Аз съм дете в сравнение с него. Безнадеждно млада и невежа.“ Тя присви устни.

— Честно казано, бих искала да уча при наставница Тавенца Златоока.

Трудно ѝ беше да повярва, че се е осмелила да го изрече на глас. Тази жена взимаше само по трима ученици на година — а вече имаше трима. Тримата най-добри жълти ученици в Хромария.

Гавин се засмя.

— Онази раздразнителна мечка? Смел избор. Тя е най-добрата и вероятно няма да те мрази толкова, колкото ще си мислиш през първата година. Ще ѝ предадеш моите поздрави, когато ѝ назнача четвърти ученик, но тя без съмнение ще си го изкара на теб. Смятай го за уредено. Как е жилището ти?

Тя се поколеба. Въпросът беше почти личен. Не, той просто се притесняваше — или не, не се притесняваше, проверяваше дали заповедите му са изпълнени. Генералите правеха точно така, нали?

— По-хубаво е от всичко, което съм мислила, че ще имам някога, лорд Призма. А дрехите? По-рано имах три рокли. Сега имам повече от петдесет и най-лошата от тях е по-красива от старата ми празнична рокля за Слънцеднев. — Чакай, може би роклите не бяха най-подходящата тема.

— И все пак реши да дойдеш облечена в това — отбеляза Гавин. Опа! В гласа му не се долавяше неодобрение. По-скоро имаше лек оттенък на веселие. Но лицето му не изразяваше нищо, с което да ѝ покаже дали е подразнен. Трябваше да послуша онази робиня, Марисия. Малко разкрасяване нямаше да я убие. Той хвърли поглед покрай нея и тя се обърна, но в стаята нямаше никой освен тях двамата, нито някакви необичайни украси по стените, само типичните пробни кристали.

— Казахте да дойда при първи удобен случай. — Тя не успя да скрие отбранителната нотка в гласа си. — Помислих, че не бихте искали да чакате. — Така беше по-добре. Настъпателно.

— Мисля, че си идеална за тази работа.

— Лорд Призма?

— Идеална си, защото отказваш да се впечатлиш, Аливиана. Това ми харесва. То…

— Не бих казала, че не съм впечатлена.

Той се ухили.

— Само че ме прекъсна, за да го кажеш.

И по този начин бе доказала правотата му.

Лив реши да си мълчи. Може би не беше добра идея да изпъква сред другите жени, идвали тук — и претърпели неуспех в опитите си да съблазнят Гавин.

— Изглежда, всеки път, когато повикам при себе си жена между тринайсет и шейсет години, тя идва облечена като рутгарска куртизанка — или горяща от желание, или напълно ужасена. Все едно въртя тук горе някакъв бордей.

„Ох, Оролам да ме порази, ами ако съм направила единственото, което ще ме направи привлекателна за него?“

— Вие сте Гавин Гайл — каза Лив, сякаш това обясняваше всичко. И наистина го обясняваше. Ако някоя жена успееше да завърти главата на Призмата, това щеше да промени из основи както собствения ѝ живот, така и този на цялото ѝ семейство. Незабавно и за бъдните поколения, и то към по-добро. Като добавим „мъжествен“ и „красавец“ към „Призма“, което вече означаваше могъщ, уважаван и богат, Лив не се съмняваше, че полите се скъсяват, а деколтетата се задълбочават. Беше цяло чудо, че жените не идваха при Призмата голи. Колко ли плат щеше да носи по себе си Ана, ако Призмата бе повикал нея?

Лив реши, че не иска да мисли за това.

— Да, така е — каза Гавин и се подсмихна сякаш на някаква лична шега. — И имам нужда от твоята помощ, Аливиана.

Лив преглътна. Истината бе, че той можеше да поиска всичко и тя нямаше как да му откаже.

— Лив, моля ви.

— Добре. — Гавин прочисти гърло. Защо го правеше? Неловко ли се чувстваше? „Дали му е неловко, защото започва авантюра с момиче два пъти по-младо от него?“

Гавин пак хвърли поглед над рамото на Лив.

— Преди години… струва ми се, че беше толкова отдавна… Аз имам… „племенник“. Майка му беше тирейка. Искам да станеш негова наставница. Може би ще се чувства по-добре, ако учи от друга тирейка. Знам, че на вас тирейците не ви е лесно тук. Какво ще кажеш?

Лив запелтечи. „Племенник“ ли? Наставница? Кип! Ама разбира се! Оролам, мислите ѝ бяха насочени в съвсем различна посока! Идиотка! Призмата изобщо не мислеше за…

— А-ами, разбира се, лорд Призма. Има ли… защо… — Какви ги приказваше? Вече бе проявила достатъчно нахалство. Задаването на неправилния въпрос за нечие копеле можеше да е добър начин да съсипе всичко. — В кой цвят е надарен той? — Едва в последния миг се сети да каже „той“ вместо „Кип“. Не се предполагаше да знае, че Кип е копеле на Призмата.

„От мен би излязъл ужасен шпионин.“

— Зелен. Може би и син. В момента се извършва посвещаването му.

— В момента ли? — попита Лив. Приемът за годината бе минал отдавна. Лив никога не бе чувала да приемат някого по друго време. — От колко време е тук вашият… той?

— Пристигна вчера.

— И вече го посвещават?! — Бедният Кип.

Гавин отново хвърли поглед зад нея. Този път тя знаеше какво гледа. Из цялата кула, по непонятни за Лив причини, в стените бяха вградени безцветни кристали. През цялата година те просто си стояха и блещукаха, отразявайки мътно околната светлина, но по време на посвещаването в началото на всяка година сияеха ярко. Докато кандидатите минаваха през Месомелачката, през кристалите неизменно пробягваше поредица цветове — същата поредица цветове, която виждаше и кандидатът. Когато той притеглеше, кристалът засияваше в съответния цвят. При Лив това бе първо надвиолетов, а после слаб жълт.

През цялото време, откакто Лив беше тук, Призмата наблюдаваше как се справя копелето му.

Всъщност ако изпитанието продължаваше, откакто Гавин Гайл за първи път бе хвърлил поглед зад гърба ѝ, значи наистина бе дълго. Обикновено отнемаше по-малко от минута.

И двамата се обърнаха да погледнат към кристала.

— Какво ти каза изпитващият, когато те спуснаха в Месомелачката? — попита Гавин.

— Спомена нещо в смисъл, че единственият добър бунтовник бил мъртвият бунтовник и че още дължал кръв на баща ми — рече Лив. Целта, както винаги, беше да се уплаши кандидатът. От страха очите се разширяваха. Страхът го караше да притегля на предела на възможностите си. Освен това помагаше дори на най-надменната млада благородничка или лордче да започнат обучението си с малко смиреност.

— Ами на вас? — попита Лив. Нито един от двамата не се извърна от кристала.

— Нещо за брат ми — рече Гавин. — Оказа се по-вярно, отколкото са предполагали.

— Съжалявам — промълви Лив. Не беше сигурна защо се извинява — дали че е попитала, дали от името на изпитващия, или за реалния житейски кошмар, през който Гавин бе минал по-късно, когато му се бе наложило да убие брат си.

— Никога не съм харесвал тази част с плашенето. Камерата е достатъчно ужасяваща, а мисълта за провал е достатъчно страшна. Не е нужно да карат кандидатите да си мислят, че наистина ще умрат. Това прекършва хората. Прекършва децата.

Лив никога не бе мислила за това по такъв начин. Месомелачката просто съществуваше. Всички минаваха през нея. Тя бе неразделна част от притеглянето, от Хромария. Дори притеглящите да нямаха нищо общо помежду си, Месомелачката ги обединяваше.

— Всички благороднички знаеха какво предстои — каза Лив. — За разлика от нас останалите. Те знаеха, че самото изпитание няма да ги нарани, така че тези неофициални приказки бяха единственото, което ги накара да се страхуват. Защото дори да са били предупредени, е ужасяващо да чуеш как някой от изпитващите, който твърди, че принадлежи към семейството на врага ти, казва, че понякога стават злополуки.

— Не съм мислил за това — рече Гавин. — Всичките ми приятели бяха благородници. Мислех, че всеки знае какво го очаква.

„Разбира се, че ще мислиш така. Това е просто още един начин, по който Хромарият облагодетелства хора като теб.“

Гавин прочисти гърло.

— Лив, синът ми може да е специален, сериозно надарен. Скоро ще разберем, но не бих се изненадал, ако е полихром. Той е тиреец, майка му току-що е умряла и само поради факта, че е мой син, ще се сблъска с неискрени приятели и незаслужени врагове; няма да може да си намери място никъде и въпреки това хората непрестанно ще го държат под око. Ако отгоре на всичко има и сериозна дарба… може да се превърне в чудовище. Няма да е първият в семейството ми, който използва зле голямата си сила. Този дар не е само дар, разбираш ли?

— Какво искате от мен? — попита Лив. Наистина ли щеше да учи сина на Призмата? Вярно, че беше копеле, но все пак. Имаше чувството, че от плещите ѝ е паднала голяма тежест. Призмата си беше просто Призмата — е, може и да не бе съвсем уместно да използва думата „просто“ по отношение на най-могъщия човек на света, — но той беше господар, комуто тя дължеше служба. Нормална служба. Нещо не прекалено трудно, като се имаше предвид как бе променил живота ѝ из основи.

— А може да е и монохром. И вероятно ще е. Малко избързвам с приказките — каза Гавин.

— Ами ако не е? — „Трябва да ми кажете какви са очакванията ви, иначе ще се проваля и ще ми се сърдите заради това. Типичен благородник.“ Лив бе доволна, че е в състояние да се дразни. Възвръщаше си самообладанието.

— Дръж се с него, сякаш е съвсем нормален. Във всички отношения. Знам, че той ще разбере доста бързо как стоят нещата, ако останем тук, но смятам да го отведа възможно най-скоро. Дотогава му осигури нормален живот. Ако те вбесява, крещи му. Первай го с пръчка по кокалчетата, ако не слуша, разбираш ли? Ако пък усвои нещо трудно, престори се, че е добре, но не е нищо необичайно. Искам да знае, че важните хора няма да се впечатлят от това кой е баща му или колко може да притегля.

— И кои са тези хора? — попита саркастично Лив. Не бе имала намерение да го изрича на глас, но Гавин проявяваше абсурден идеализъм. Разбира се, че имаше значение кой е и колко може да притегля. Навярно, когато си роден на върха на планината, можеш да се държиш, сякаш планината няма значение, но тези, които я изкачват, и тези, които са родени в подножието ѝ и никога не биха могли да я изкачат, знаят, че не е така.

— Аз и Оролам — каза Гавин, пренебрегвайки сарказма ѝ. — Ако ние сме единствените, чието одобрение го интересува, ще има шанс.

Лив не знаеше дали това е най-високомерното, или най-прозорливото нещо, което е чувала. Може би и двете. Но ако не друго, то поне ѝ напомни кой и какъв е Гавин. В името на навъсеното чело на Оролам, тя бе говорила саркастично на Призмата — човека, по-близък от всички на света до самия Оролам. И слава на Оролам, че Лив бе отказала на онази ужасна жена. Въпреки че щеше да ѝ струва скъпо. Да шпионира самия Призма? Та това бе направо светотатство. Беше достатъчно зле, че е глупава, недодялана и донякъде хлътнала по него, а колко по-ужасно щеше да е, ако беше и предателка? Тя преглътна.

— Съжалявам, лорд Призма, говорих, без да…

Гавин вдигна ръка и се изправи рязко.

Лив се обърна към кристала, но не видя нищо. Той не се бе променил. Премести очи към Гавин точно навреме, за да види как Призмата пребледня… а после лицето му грейна като слънце, подало се иззад най-черните облаци.

По кожата му пробяга поредица цветове и той протегна ръка към кристала на отсрещната стена. Една пропукваща и блестяща тръба от луксин се протегна от дланта му и залепна за него като пъстроцветна огнена паяжина. От мъжа се изливаше още и още, проникваше дълбоко в кристала.

А после, също толкова рязко, колкото бе започнал, Гавин спря. Миг по-късно кристалът засия в ярко нефритенозелено, а после в по-слабо синьо.

Гавин въздъхна от облекчение.

— Какво беше това? — попита Лив.

— Тайна! — сопна се Гавин. Махна с ръка и Лив почувства полъх на студен вятър и чу как прозорците се спускат тежко в процепите си.

— Ела тук — заповяда Призмата. Тялото му се изпълни с всеки цвят на дъгата и отвъд нея. От ръката му се протегна въже от зелен луксин, увито около верига от син с вложен в него жълт.

— Веднага, момиче! Трябва да стигна там пръв, за да овладея положението, а той ще има нужда от теб.

Замаяна, Лив бързо отиде при Призмата. Дори не разбираше за какво говори той.

— Качи се на гърба ми — каза Гавин.

— Какво?

— На гърба ми, веднага! И се дръж здраво.

Тя скочи на гърба му. Тялото му бе неестествено горещо от подчервеното, което държеше заедно с всички други цветове. Какво правеше той? Тя погледна пак към веригата в ръцете му. После Гавин се обърна към пустотата зад прозореца. Лив изпищя и се вкопчи в него с мъртва хватка.

— Гне холхова илно — изгъгна Призмата.

— Какво? — попита Лив, като охлаби хватката си около врата му.

— Не толкова силно — изръмжа той.

Още докато тя се извиняваше, въжета от луксин се омотаха около тялото ѝ и я привързаха здраво към него. Гавин се затича към прозореца и скочи.

Отначало Лив виждаше само луксина, точещ се като паяжинна нишка от дланта на Гавин в идеален синхрон със скоростта на падането им. Осъзна, че няма представа колко точно трябва да падат, за да стигнат до етажа на Месомелачката, нито пък как Гавин ще разбере кога да ги спре. Впрочем, как смяташе да ги вкара обратно в кулата? Да не се надяваше, че някой е оставил отворен прозорец?

Милостиви Оролам!

Падаха ужасно дълго. Очите на Лив непокорно се откъснаха от луксина горе и погледнаха към земята долу. Тя се приближаваше с невероятна скорост.

А после Лив бе притисната силно към гърба на Гавин, когато той втвърди въжето. Натискът заплашваше да я откъсне от него и да я запрати към двора долу. Люшнаха се назад и тя видя въжето-верига, протегнато към далечния връх на Кулата на Призмата, а самата кула растеше пред очите ѝ, докато летяха към гладката ѝ стена.

Три резки тласъка ги побутнаха назад, но силата изобщо не бе достатъчна, за да ги забави. Лив зърна за миг три топки, които полетяха от протегнатата лява ръка на Гавин към кулата пред тях.

Не видя какво точно направиха те, защото когато Гавин ги изстреля от лявата си ръка, държейки с дясната въжето, пое отката с лявата част на тялото си. Така че докато топките излитаха от дланта му, Гавин и Лив се завъртяха бързо на другата страна.

Стъкло и камък се пръснаха около Лив. Плъзгаше се по някакъв под, внезапно отделена от Призмата. За част от секундата се носеше право и гладко. После подгъвът на роклята ѝ се закачи в нещо. Инерцията и триенето в пода го дръпнаха рязко нагоре и голата ѝ кожа зажули по камъка. Тя се извъртя странично и се претърколи няколко пъти. Когато спря до стената, единственото, за което можеше да си мисли, бе, че не е за вярване, че е още жива.

Във внезапно станалия ветровит коридор имаше неколцина притеглящи, които зяпаха невярващо нея и Призмата. Гавин вече се бе изправил и раздаваше отсечени заповеди.

„Защо ми е студено на задника?“ Лив проследи погледите на маговете надолу. Полата се бе усукала около кръста ѝ, разкривайки прелестите ѝ на целия свят. Тя изписка и я дръпна надолу, а после скочи на крака.

— Ти! Повикай лукслорд Черни. Кажи му, че искам това да бъде поправено. Днес. Тръгвай веднага. Ти! Запиши имената на всички в този коридор и на всички в стаята за изпитания — говореше Призмата. Щом видя, че цялото внимание е насочено към него, Лив размърда неловко бедра. Не го беше забелязала, преди да стане, но задните ѝ бузи бяха студени, защото бельото ѝ също бе дръпнато нагоре. Сега се беше впило силно в цепката. Тя продължи да се върти, опитвайки се да оправи бельото си, без да посяга да го издърпа с ръка.

— Аливиана, какво правиш? — попита Призмата.

Лив се вцепени.

— Няма значение, остани тук. Ще те извикам след минутка. — Гавин отвори вратата на стаята за изпитания и се шмугна вътре. Всички притеглящи в коридора, включително един от най-хубавите млади магистри в целия Хромарий, Паям Навид, се обърнаха да погледнат Лив, явно чудейки се защо е толкова важна — и по този начин разбиха шансовете ѝ да дръпне бързо бельото си надолу. Без да има никаква представа какво ѝ предстои да открие или какво ще очаква Призмата от нея, тя се усмихна нервно на младия магистър.