Черната призма

29.

Кип гледаше отпътуването на Призмата с нещо, близко до паника. Гавин държеше всичко под контрол, бе толкова безстрашен, а сега го изоставяше. С двама недружелюбни великани.

Когато Гавин се скри от поглед, Кип се обърна към мъжете. По-страшният, Железни, нагласяше върху очите си плътно прилепващи сини очила с големи овални лещи. Докато Кип гледаше, синият луксин изпълни мъжа, но бе почти невидим върху черната му като въглен кожа. Бялото на очите му вече изглеждаше синьо през сините лещи, така че едва когато кожата под ноктите му придоби леденосин цвят, Кип се увери, че не си е въобразил, че черногвардеецът притегля.

— Вземи едно въже — каза Железни на брат си. — С поплавък.

Трепери-юмрук изчезна и ги остави сами.

— Не знам защо ти е била поверена тайната на този остров — рече Железни, — дори и да си негов… племенник. Но след като вече я знаеш, ставаш неин пазител, също като нас останалите, ясно?

— Той го направи, за да може ако го предам, хора като вас да дойдат и да ме убият — каза Кип. Никога ли не умееше да си държи устата затворена?

По лицето на Железни пробяга изненада, която бързо бе заместена от веселие.

— Голям мислител е нашият „приятел“ — каза той. — И младеж с ледена вода във вените. Колко уместно.

От думите „нашият приятел“ Кип разбра, че тук не бива дори да изричат името на Призмата, даже сега, когато около тях свири вятърът и вероятността някой да ги подслуша е нулева. За такава тайна ставаше въпрос.

— Историята е, че ти и твоят майстор, писар, сте дошли с лодката на един приятел, за да… хмм.

— Да изучаваме някаква местна риба? — предложи Кип.

— Става — рече Железни. — Той не отчел вълнението и не умеел да борави добре с лодката. Опитал се да потърси убежище тук. Лодката ви се преобърнала и той изчезнал. Ние сме те измъкнали от морето.

— Аха, това ще обясни защо „той“ не е тук, ако някой друг е забелязал приближаването ни — рече Кип.

— Точно така. Дръж здраво.

Кип държеше между себе си и Железни луксиново гребло, но почти не схвана за какво говори едрият мъж, преди да стане прекалено късно. Железни замахна и заби юмрук в луксина. Спря го толкова близо до Кип, че момчето потрепери. Почти не забеляза как луксинът се разпадна на прах в ръцете му. Изведнъж му се допика.

— Не знам дали си дал на баща си основание да те подозира — каза Железни. — Но ако го предадеш, ще ти откъсна ръцете и ще те пребия с тях.

— Значи хубаво, че съм дебел — отвърна Кип.

— Какво? — попита невярващо мъжът.

— Ръцете ми са меки. — Кип се ухили, мислеше, че Железни се шегува. Но изражението на мъжа, от което лъхаше готовност да убива, накара усмивката му да се разпадне като счупен луксин.

— Тези тлъстини ще ти помогнат също да се задържиш на повърхността. Влизай във водата — каза студен глас зад него.

Кип трепна. Дори не бе чул приближаването на Трепери-юмрук. Мъжът носеше кухо парче дърво, към което бяха прикрепени множество възлести въжета и примки. Имаше издялани и няколко дръжки, така че да се хвърля лесно в морето. След това един плувец би могъл да се хване за толкова дълго въже, колкото му е нужно.

Трепери-юмрук подаде дървото на Кип, а Железни задрънча силно с някакъв звънец и зарева:

— Човек зад борда! Двама души във водата!

— Мърдай — рече Трепери-юмрук. — И гледай да се намокриш хубаво. При това бързо. Помощта ще пристигне след секунди.

Кип стисна кухото дърво и се затича по рампата. Първата голяма вълна го събори. Главата му се тресна в една от големите дървени ролки и той видя звезди посред бял ден. А после водата го погълна.

Отначало бе ужасно студена. Това беше студ, към който човек свиква бързо — Лазурното море бе доста топло, — но Кип нямаше никакво време. Ахна и вдиша солена вода, когато го заля нова вълна. Докато я изкашляше от дробовете си, пляскайки с ръце като ранена птица, усети как течението го сграбчи. Къде беше дървото? Беше го загубил! Нямаше го!

Някой викаше, но Кип не можеше да чуе думите през грохота на вълните. Макар и само крачка високи, те пречеха на зрението му. Той се завъртя в кръг.

Някакъв звънец дрънчеше ли, дрънчеше. Кип се обърна към него и над вълните зърна черната грамада на Оръдейния остров. Тя продължаваше да се отдалечава. Кип заплува. Една вълна го блъсна, потопи го под водата и го завъртя. Той зарита, като се мъчеше да не се паникьоса. Не успя. Нямаше въздух. Оролам, щеше да умре! Зарита отчаяно.

Изскочи на повърхността като коркова тапа, но пак бе загубил ориентир.

Паниката му се стопи. Някак си се бе измъкнал от течението и сега вълните го носеха към Оръдейния остров, но не и към рампата за лодките. Насочваше се към скалите. Заплува усилено настрани към звука на звънеца.

Надигаше се заедно с една от вълните, когато зърна нещо невъзможно. Железни, с вързано около гърдите въже, тичаше… по въздуха. Носеше сини очила и ръцете му бяха насочени надолу. Запращаше син луксин към нозете си, създавайки в движение платформа, по която да стъпва.

Докато Кип гледаше, синята луксинова платформа — закрепена само някъде на Оръдейния остров — се напука с трясък и полетя към вълните. Докато падаше, Железни подскочи, пусна луксина и изпълни идеално гмуркане.

Изплува на повърхността точно до Кип — вълните бяха отнесли очилата и готрата му — и го сграбчи с една ръка. Мъжете на брега затеглиха въжето с всички сили. След по-малко от минута Кип и едрият мъж вече се катереха със залитане по рампата. Е, всъщност Железни крачеше, стиснал с една ръка ризата на Кип, за да не падне, а Кип залиташе на омекналите си голи нозе.

— Не можахме да спасим господаря ти, момче. Съжалявам — каза Железни. На тесния портик пред задната врата на Оръдейния остров се бяха струпали десетина войници. Един наметна одеяло върху раменете на Кип. — Отведете този младеж вътре и се погрижете за него — нареди Железни. — Аз отивам по работа на Големи Яспис, така че ще го взема с мен и ще съобщя на семейството. След десет минути.

Докато войниците въвеждаха Кип вътре, той чу как Железни изруга тихичко:

— Да му се не види, това ми бяха най-хубавите сини очила.