Черната призма

40.

Гавин смъкна изцапаната риза и изсумтя, когато платът ожули изгарянето му. „Риза за петдесет данара, а аз я съсипах за половин час.“ По-лошо, беше видял някои от момичетата да хвърлят погледи към разширяващото се петно. Това не беше голяма беда. Те нямаше да задават въпроси. Но членовете на Спектъра щяха. Гавин предпочиташе да запази лъжите си за тях.

Изруга под нос.

Знаеше, че Марисия трябва да има някаква система за подреждане на дрехите му, но каквато и да беше, той никога не бе проумял логиката ѝ. Затършува из купчините ризи, панталони, бричове, плащове, хабии, роби, тоби, петасоси и готри, повечето от които едва ли бе носил някога. Оролам, колко дрехи имаше! А това бяха само летните. Предполагаше, че е защото като Призма трябва да принадлежи на всички народи, така че ако има среща с посланик или му се наложи внезапно да посети Аборнея, да разполага с местно облекло, което да му е по мярка.

Все още стоеше гологръд, с намазано с мехлем изгаряне — поне имаше достатъчно ум да държи в стаята си материали за първа помощ, — когато вратата се отвори. Марисия се шмугна тихичко в стаята. Хвърли поглед към изгарянето по ребрата му. Нефритенозелените ѝ очи пламнаха от гняв, макар че Гавин не можеше да каже дали се ядосва на него, или заради него. Може би по малко и от двете. Тя грабна мехлема от масата и размаза още по гърба му. Ох. Явно бе пропуснал някои места. После го превърза с опитна ръка. Не беше нежна.

— Милорд нуждае ли се от помощ в намирането на нова риза?

— Ооох! — изквича той. Прочисти гърло и понижи гласа си с една октава. — Да, моля те.

Тя отиде до една купчина, която Гавин би се заклел, че е преровил най-щателно, и моментално измъкна от дълбините ѝ риза. Той не мислеше, че я е носил преди, но беше в стил, който му допадаше, и достатъчно тъмна, за да не забележи никой, ако мехлемът се просмуче в нея. Марисия притежаваше своя собствена магия. Той би се заклел, че преди малко ризата не беше там.

Тя започна да си свирука тихичко, докато го обличаше и оправяше косата му; беше стара мелодия, хубава. Марисия умееше да свирука.

Аха, мелодията беше „Изгубеното агънце“. Може би коментар за неспособността му да намери собствените си дрехи? Най-вероятно. Но Гавин имаше по-важни неща, за които да се притеснява. Беше успял да се справи с брат си, така че с какво можеше да го затрудни Спектърът?

— Заминавам или утре сутринта, или вдругиден — каза Гавин. — Долу изпитват един младеж. Кип. Той е мой, хм, син. — При Марисия нямаше нужда да използва евфемизма с „племенника“. Тя знаеше, че Гавин държи брат си затворен, но не и че Гавин не е Гавин. Не беше познавала никого от двамата преди войната, така че нямаше нужда да знае. Той ѝ имаше пълно доверие, но колкото по-малко хора знаеха тайната, толкова по-късно всичко щеше да рухне върху главата му. — Той е на шестнайсет… тоест на петнайсет. Намери му подходящи дрехи и приготви багаж за двама ни за две седмици.

— Предимно за битка или предимно за впечатление?

— И за двете.

— Разбрано — каза тя безизразно.

На излизане Гавин грабна меча си в инкрустираната със скъпоценности ножница. Фехтоваческите му умения бяха много по-слаби и от тези на най-неумелия черногвардеец. Едно време беше доста добър, но след като осъзна, че може да притегля всякаква комбинация от цветове и моментално да си осигури всяко оръжие, което му потрябва, не се бе упражнявал с проста стомана достатъчно често, за да се мери с професионални войници като черногвардейците.

Разбира се, това предполагаше честна битка, а при притеглящите нямаше такова нещо. Самите черногвардейци щяха да се бият с каквото имат подръка: остриета, магия, бокал вино или шепа пясък в лицето.

Затъкна в колана си и илитийските пищови. Просто за да се прави на гъзар.

Излезе. Отвън го чакаха двама черногвардейци. Ескортът му. Това беше неговият компромис с Бялата. Можеше да пътува без тях, когато смяташе, че е крайно наложително — тоест през повечето време, — стига да е съгласен да го придружават на местата, където имаше по-голяма вероятност от покушение. Бялата не бе доволна от начина, по който Гавин тълкуваше договорката им, но той се бе вкопчил яростно в малкото останала му свобода.

Закрачи бързо по коридора, който делеше този етаж наполовина. Едната половина принадлежеше на него, а другата — на Бялата. Поради въртенето на Хромария половината на Гавин винаги бе обърната към слънцето. Това, че Бялата трябваше винаги да обитава в сянка, представляваше странна ирония, макар че в късните си години точно тази Бяла бе започнала да го оценява. Това намаляваше до минимум изкушението да притегля и да ускори смъртта си. Гавин отново ѝ се зачуди как успява. Без притегляне той самият щеше да се чувства празен, слаб. Без хроматургия нямаше да си струва да живее. Притеглянето го определяше като личност. Със сигурност същото бе важало и за Бялата, и все пак тя продължаваше да живее, с все така желязна воля и непревит гръб.

Той мина покрай черногвардейците, охраняващи стаята ѝ, и почука на вратата.

— Няма я — каза мъжът отляво. — Бялата отиде на събранието на Хромария. Мислеше, че би било грубо да остави целия Спектър да чака заради туткането на един човек.

Ето как черногвардейците изразяваха недоволството си. Собствената му охрана бе разбрала къде отива още щом сви към стаята на Бялата вместо към асансьора, но не му бяха казали. Черногвардейците на Бялата също бяха разбрали къде отива веднага щом го зърнаха, но не му бяха казали, че Бялата я няма, докато не почука, като по този начин го накараха да загуби още време и да закъснее още повече. „Туткането на един човек? Че за какво ще си говори Спектърът без мен? Аз свиках събранието.“

Както обикновено, черногвардейците бяха предпазливи в показването на раздразнението си. Известно време нямаше да има повече неприятности от тяхна страна, Железни щеше да се погрижи за това. Ако дразнеха Гавин прекалено често, той щеше да ги избягва повече и те нямаше да могат да си вършат работата и да го пазят. Все пак те искаха да ги уважава. И той ги уважаваше, в известен смисъл.

Странен е онзи човек, който доброволно поема задължението да се изпречи на пътя на стрелата, без дори да знае дали ще харесва Призмата или Бялата, които ще бъде назначен да пази. Но той нямаше да позволи да бъде окован. Властта беше свобода. Властта трябваше да бъде запазена.

— Ако не можете да ми служите добре — каза Гавин на своите двама черногвардейци, — не можете да ми служите изобщо. — Врътна се кръгом и закрачи към асансьора.

Те, разбира се, не казаха нищо. Просто го придружиха, от лявата и дясната му страна. Командир Железни ги обучаваше да пренебрегват заповеди, които поставят подопечните им в опасност.

Гавин замахна с ръце надолу и притегли от двете си страни решетки от син луксин, подсилен с жълт. Черногвардейците му се поколебаха за миг, докато той продължаваше да крачи бързо напред, и Гавин запълни пролуката по средата. Без дори да поглежда назад, издигна стени от здраво синьо, червено, зелено, жълто и надвиолетово.

Това достави удовлетворение на някаква малка част от него. Брат му наистина му беше влязъл под кожата. Копеле!

Но в същото време беше необходимо. Черногвардейците трябваше да знаят, че не могат да го контролират. Така действаха умните телохранители: ограничават свободата ти мъничко, после още мъничко, и скоро вече всичко става както те искат. Гавин не смяташе да допусне това. Ако черногвардейците се мотаеха постоянно около него — каквото бе желанието им, — скоро щяха да открият не само за плъзгуна и кондора, а и най-голямата му тайна. Какво ли щяха да направят, ако разберяха, че Гавин изобщо не е Гавин? Може би щяха да решат, че е де факто Призмата и това е достатъчно. Или пък щяха да решат, че е заплаха за истинския Призма. Или пък можеше заради него да се разделят на враждуващи лагери. Приятна мисъл: куп елитни магове-воини, които се опитват да се унищожат взаимно. Ето защо се налагаше да действа така. Черногвардейците трябваше отново и отново да бъдат учени да приемат трохите, които им подхвърля: „Можете да ме пазите, ако ми служите с цялото си сърце, и аз ще отменя тази привилегия, когато ми се прииска, по каквато и да е причина или изобщо без причина.“

В началото, преди години, командир Копиеметни бе наказвал черногвардейците, които позволяваха Гавин да им се изплъзне. Когато това не помогна, беше направил наказанията публични, посрамвайки хората си за нещо, което не бе тяхна вина. Гавин се чувстваше ужасно, но не промени поведението си. Командир Копиеметни увеличи наказанията, бичува публично няколко мъже, включително и младия Железни. Гавин бе реагирал с прозевки и в продължение на месец не допускаше до себе си черногвардеец. После бе минал през претъпкания пазар, оставяйки пратените от командир Копиеметни черногвардейци вързани и със запушени усти, и то непосредствено след войната, когато имаше немалко хора, които с удоволствие биха го убили.

Когато най-сетне бе станало покушение, без охраната да присъства, командир Копиеметни бе уволнил шестимата черногвардейци, които трябваше да го пазят. Тогава се намеси Бялата и уволни вместо това командир Копиеметни. Гавин не го съжаляваше. След като бе разбрал, че не може да използва чувството за вина на Гавин срещу него, той трябваше да опита нещо друго. Човек, който не умее да сменя тактиката си, изобщо не би трябвало да е начело на Черната гвардия.

Този ход не му бе спечелил никакви приятели, но го беше направил господар на положението. Впрочем, той нямаше и нужда от приятели. Двамата черногвардейци до асансьора се спогледаха, когато Гавин се приближи. Жената отляво беше ниска и набита и приличаше на бик.

— Върховен лорд Призма — каза тя, — забелязвам, че нямате ескорт. Може ли да ви придружа?

Гавин се ухили.

— След като ме молиш толкова мило.

Те му отвориха асансьора и след броени секунди той вече бе на долния етаж. Стоящите на пост черногвардейци премигнаха, щом видяха едночленния му ескорт. Без съмнение знаеха нарядите на стражата и знаеха, че не тази жена трябва да охранява Призмата, нито пък той трябва да бъде пазен само от един черногвардеец.

— Върховен лорд Призма — каза единият, висок червено-оранжев бихром, само на двайсет години и следователно много талантлив. — Може ли да ви придружа?

— Не, благодаря — отвърна Гавин. — Не можеш да ме опазиш от онова, което ме чака тук.

Беше казал на Кип, че Бялата се опитва да уравновесява силата на Призмата, но не му харесваше особено, когато го прави.

Влезе в съвещателната зала. Цветовете бяха пръснати безразборно около масата. За официални събития щяха да седят подредени: Подчервен, Червен, Оранжев, Жълт, Зелен, Син, Надвиолетов, Черен, Призма, Бяла. За срещи като тази обаче желанието да седнеш до приятел или изкушението да заемеш някой от по-удобните столове надделяваше над естествената склонност всеки път да седиш на едно и също място. Гавин намери последното свободно място, между Надвиолетовата — висока мършава парийка, казваше се Сада — и изнежения светлокож рутгарец с мъниста в брадата Клитос Сини.

Гавин беше казал на Кип, че всеки Цвят представлява страна, и това в по-голямата си част бе вярно. Всеки сатрап назначаваше по един Цвят. За повечето властници това бе най-важното решение, което взимаха през живота си. Но системата бе започнала да се руши още преди Войната на Лъжепризмата, когато Андрос Гайл с подкупи и изнудване си бе пробил път до мястото на Червен, макар че Кървавите горяни вече имаха един Цвят. Беше толкова безочлив, че открадна мястото от Рутгар, твърдейки, че ивицата блатисти рутгарски земи, които притежаваше родът Гайл, го прави валиден кандидат за рутгарското място.

Разбира се, след войната бе използвана подобна логика, за да лишат от място и Тирея.

Тук имаше толкова много преплетени и застъпващи се слоеве на лоялност, че на човек му се завиваше свят. Червения и Зеления бяха рутгарци и следователно имаше голяма вероятност да се обединят по всеки въпрос, засягащ Рутгар. Но Зеления също така бе братовчед на Джия Толвер, аборнейката, която бе Жълта. Аборнейците задушаваха търговията на Пария и Рутгар през Теснините, така че всеки търговски въпрос би ги накарал да се хванат за гушите, но за всичко друго можеше да се опитат да сформират блок. Подчервената бе Кървава горянка и съотечествениците ѝ в момента бяха в съюз с по-силните си рутгарски съседи, само че родителите ѝ бяха убити във войната от братята на Зеления. И така нататък. Всяка благородна фамилия в Седемте сатрапии правеше каквото ѝ е по силите да вмъкне поне един син или дъщеря в Хромария, ако не за друго, то поне за да се опитва да им пази гърбовете.

А всички в Спектъра на свой ред правеха каквото могат, за да пазят себе си. Семейни връзки, кланови връзки, връзки по нация или по цвят и идеологически връзки ги оплитаха отвсякъде. Цветовете бяха не по-малко политици, отколкото магове. За да те обявят за Цвят, трябваше да притежаваш определени хроматургични способности — Бялата се грижеше за това, — но след като това условие бъдеше изпълнено, немалко от местата намираха своите обитатели вследствие на движението на мулешки кервани със злато между знатните домове. Гавин знаеше, че е така от времето, когато собственият му баща бе влязъл в Спектъра.

Бялата заговори от инвалидната си количка:

— Моля за тишина. Нека в протокола бъде отбелязано, че всички Цветове, освен Червения, присъстват. — Те мразеха това. Мразеха, че не могат да се отърват от Андрос Гайл. Мразеха, че напук на всички обичаи той не бе присъствал на събрание от пет години и въпреки това настояваше гласът му да се брои. Мразеха, че праща гласа си по куриер, показвайки по този начин колко малко го интересува мнението им. Никакво красноречие не можеше да промени позицията на Андрос Гайл. Той разглеждаше и преценяваше всеки въпрос сам и взимаше решение, неповлияно от този цирк със събранията на Спектъра. Но освен че го мразеха, се и бояха от него.

Бялата каза:

— Лорд Призма, вие свикахте това събрание, затова оставям на вас да го ръководите.

Мислеше, че така ще му разстрои плановете. Че е станал прекалено независим. Че може да стане опасен, ако не му подръпне каишката.

„Внимавай, Орея. Когато ги душат, кучетата стават кротки… но вълците побесняват.“

Отношенията на Гавин със Спектъра винаги бяха трънливи. Разбира се, докато се възстановяваше след Разцепената скала, те го бяха лишили от титлата промахос и му бяха отнели контрола на армиите, както диктуваше обичаят. Само че не бяха сигурни дали той ще го позволи. Беше го позволил, тъй като още усвояваше новата си маскировка, но не изпитваше добри чувства към никой от Цветовете лично. Нито пък те изпитваха добри чувства към него. Беше живял прекалено дълго, беше станал прекалено могъщ. Нямаше нужда от тях и това ги плашеше.

Те мразеха баща му. Мразеха рода Гайл и създаваха пречки на Гавин при всяка възможност.

„Търпение, Гавин. Имаш още предостатъчно време за цел номер шест. Предостатъчно пространство за маневриране. Ти си син на Андрос Гайл.“

— Трябва незабавно да освободим град Гаристън, да изтеглим всичките си хора и да го върнем на крал Гарадул — каза Гавин. — За предпочитане, с извинение, че не сме го направили по-рано.

Тишина. Последвана от неловка тишина.

Клитос Сини се изкикоти неуверено. След като никой не се присъедини към него, притихна.

— Крал ли? — попита Бялата.

— Така се нарича той. — Гавин не навлезе в подробности.

Сада Надвиолетова каза:

— Със сигурност не говорите сериозно, лорд Призма. Управлението трябва да премине у Пария след няколко седмици. Това е наше право. Хората са си съставили планове. Корабите вече пътуват. Ако се налага да водим този разговор, нека го водим след две години.

— И дума да не става — намеси се Делара Оранжева. Тя беше четирийсетгодишна и бихром, с големи провиснали гърди, а червено-оранжевата ивица в очите ѝ стигаше до самия край на ирисите. Беше аташийка. Аташ трябваше да поеме управлението след Пария. — Пария получи първия мандат, когато в града все още бяха останали някакви ценности. И оплячкосахте всичко.

— Също така трябваше да възстановим един град, опожарен до основи, и да се погрижим за ранените и болните. Взехме само полагащата ни се компенсация.

— Стига — намеси се Гавин, преди кавгата да се разрасне. — Карате се по погрешна причина. Тук не става дума кой държи управлението, в какъв ред или за колко дълго. Минаха шестнайсет години, откакто смазахме Тирея. Те все още нямат представител в тази зала. С всяка година в Хромария идват все по-малко тирейци. Защо? Да не би случайно там да са престанали да се раждат притеглящи? Или пък е защото им наложихме толкова тежки репарации, че не могат да издържат маговете си, което на свой ред води до още по-голямо обедняване на земята им? Освен това държим Гаристън, тяхното главно пристанище и най-голям град, а вашият губернатор облага с данък всеки портокал, нар и пъпеш. Бил съм в Гаристън и сега той е само сянка на някогашното си величие. Големите напоителни канали са пълни с пясък. Нивите се обработват от жени и деца, или пък изобщо не се обработват, и не можеш да намериш никакъв притеглящ.

— Съжалявате ли ги? — попита Делара Оранжева. — Когато братята ми възкръснат и замъкът Ру бъде издигнат наново, тогава ще изпитам жал към Гаристън. Те се присъединиха към Дазен. Точно тяхната война погуби десетки хиляди. Видях ги как хвърлят двегодишното синче на Нахийд по Голямото стълбище. Видях ги как разпорват бременния ѝ корем, изваждат бебето и се обзалагат колко надалеч по стълбите може да го метне един от тях. После отрязаха носа на сатрапата, ушите ѝ, гърдите ѝ, ръцете ѝ и краката ѝ и я хвърлиха след него. На части. Докато ние гледахме. Впрочем, ако сте любопитен, бебето стигна до последното стъпало. Мозъкът му опръска роклята ми. Искаше ми се да се опитам да го уловя, но не помръднах. Никой не помръдна. Към тези хора ли искате да сме милосърдни? Или може би към хората, които потопиха цялата флотилия с бежанци, сред които нямаше нито един въоръжен човек или притеглящ?

Това беше грешка на Гавин. Като Дазен. Беше пратил един млад новоназначен генерал, Гад Делмарта, който винаги действаше ефикасно и решително. Беше му казал да му осигури Ру. Генерал Делмарта бе разбрал това като нареждане да се погрижи градът никога повече да не оказва съпротива. Беше изтребил кралското семейство — всичките петдесет и шест члена и десетки от мъжете придворни — публично, един по един, по реда на наследственото право, и бе опожарил големия им замък, гордостта на Аташ. Когато хората побягнаха, бе пратил огнени притеглящи след флотилията. Гавин бе разбрал за това чак по-късно, а и какво можеше да направи? Водеше се война и неговият генерал бе изпълнявал заповедите му. Затова пък после, когато Делмарта тръгна срещу славния град Идос, той се предаде без бой точно заради страха си от този човек, заради неговата жестокост.

— А може би — каза Гавин — трябва да преброим колко деца са умрели, когато вие опожарихте Гаристън за отмъщение и залостихте портите, така че никой да не се измъкне? Доколкото си спомням, в онзи момент всички тирейски притеглящи и всички освен двеста тирейски войници се намираха на стотици левги оттам. Колко време бе нужно, за да се изчисти реката от трупове? Толкова много мънички трупчета се полюшваха във водата. Въпреки стотиците акули, които превърнаха залива в кървава пяна с мятането си, минаха цели седмици, нали?

Гавин никога не бе разбрал чия е идеята, но при опожаряването на Гаристън някой бе разположил около стените червени магове. Войниците ги засланяха с щитовете си, докато те засипваха града с червен луксин. Червеният луксин се използваше като гориво за лампи. Пръснат из града, го беше превърнал в истински ад за жителите му. Десетки хиляди бяха скочили в реката, а хиляди други бяха скочили върху тях. Самите им тела почти стигаха, за да я затлачат на някои места. А после някои от по-умните притеглящи на големия му брат бяха пуснали червен луксин по течението в малки лодки от зелен и син луксин, или пък смесваха червения с оранжев, за да получат толкова възпламенимо вещество, че да гори даже под вода, или с надвиолетов, за да се носи горящ по повърхността. От огъня, дима, водата, блъскащите се тълпи, рухването на цели сгради в претъпканата река и огъня, плаващ по течението, хората бяха умирали в мащаби, невъобразими за никого преди това.

Преди войната Гаристън бе дом за над сто хиляди души. Военната повинност бе намалила броя им до около осемдесет хиляди. След пожара останаха само десет хиляди, а след първата зима — само пет хиляди.

— Стига — каза Черни. Карвър не беше притеглящ, така че в някои отношения бе най-слабият член на Спектъра. Като Черен, той отговаряше за по-баналните дела в управлението на Малки Яспис: вноса на храна, контрола на търговията, възлагането на договори, набора и плащането на войниците, поддръжката на сградите и пристанището, строежа на кораби и всичко друго, което Бялата му отстъпваше, за да може самата тя да се съсредоточи върху контрола на самия Хромарий. Но все пак Черни беше забележителен човек и Гавин го уважаваше. — Можем да изброяваме ужаси цял ден, лорд Призма. Какъв е смисълът?

„Смисълът е, че от останалите ми пет велики цели единствената напълно безкористна е да освободя Гаристън. Онези хора страдат заради мен, а вие, копелета, пресичате всеки мой опит да им помогна.“

— Смисълът е — каза Гавин, — че тирейците имат също толкова причини да ни мразят, колкото и ние да мразим тях. Наказваме ги за войната от шестнайсет години. Повечето от хората, които плащат цената сега, са били деца, когато тя започна. И не виждат защо трябва да продължават да плащат заради нещо, което бащите им са сторили или не са сторили. Те ни мразят, а фактът е, че никой от нас — никоя от Седемте сатрапии — не иска да се върне там с армия.

— Какво говорите? — попита лукслорд Черни. — Разполагате ли с конкретни данни за заплаха?

— Казвам, че ако не се изтеглим от Гаристън и не сложим край на репарациите, крал Гарадул ще го превземе със сила и просто ще спре да ги плаща. — Ето какво имаше предвид Гарадул, когато каза на Гавин: „Ще си върнем онова, което ни откраднахте.“ Само че Гавин не можеше да им го каже, без да разкрие и други тайни, пък и те така или иначе нямаше да повярват.

— Нещо пропускам хумора тук — обади се нервно Клитос Сини. Той беше страхливец в много отношения, но Рутгар не смяташе да се отказва лесно от Гаристън и Гавин го знаеше. — Ние имаме хиляда войници и петдесет притеглящи в града. Само притеглящите могат да отблъснат всяка армия, събрана от крал Гарадул.

— Да отстъпим пред бунтовник, пред човек, който се обявява за крал — това е немислимо — заяви Оранжевата. — Той заслужава смърт.

„О, татко, жалко, че не идваш вече тук. Това щеше да ти хареса. Аз мога да направя нещо, което ти никога не си могъл.“

— Първо — каза Гавин, — да си тръгнем от Гаристън е правилната постъпка. Наказваме хора, които вече са страдали прекалено много, и те ни мразят заради това. Сеем семената на нова война от шестнайсет години. Вярно, че те започнаха войната. Вярно, че генерал Делмарта е родом от Гаристън. Но това не ни извинява за стореното, което е не само неправилно, но и глупаво.

— Моля? — попита Делара Оранжева. Нейната предшественичка на поста — майка ѝ — бе създала ротационната окупаторска схема.

— Чухте ме — каза Гавин. — При нас почти не идват тирейски притеглящи. Да не мислите, че е защото там вече не се раждат такива? Ха! Ами ако вместо да се обучават тук, където живеят в бедност, хулени и подозирани в шпионаж, някой реши да ги обучава по-близо до дома им? Нова школа — Хромарий, посветен на отмъщението, който е бил основан поради нашата дребнавост и глупост.

— Нелепици — изсумтя Делара. — Щяхме да чуем, ако имаше такова нещо.

— Ами ако не сте? — попита Гавин. — Качеството на обучението може и да не е толкова добро като при нас. Надявам се да не е. Но дори с няколко елементарни огнени магии, колко дълго могат да издържат вашите петдесет притеглящи в Гаристън срещу няколкостотин? Колко дълго могат да издържат войниците ви срещу хиляди бунтовници, криещи се под носа им, смесени с местните жители? Фактът е, че крал Гарадул ще превземе Гаристън. Ще поиска да му го върнем при условия, които знае, че са неприемливи за нас, а после ще го превземе. Единственият въпрос е дали ще загубим, ще се посрамим, ще накараме крал Гарадул да изглежда като победител и накрая ще бъдем въвлечени във война, която вашите сатрапии нямат куража да водят, или ще се откажем от репарации, които след като бъдат разделени на шест, стават незначителни, и ще изоставим нещо, което не можем да задържим? Ако предадем Гаристън на крал Гарадул, преди той да го е поискал, ще изглеждаме великодушни. Ако му поднесем извинение, ще изглеждаме морални, а ако направим тези две неща, преди да ги поиска от нас, ще го лишим от победа и от кауза.

— Имате ли доказателства за всичко това? — попита Делара. Беше хлъзгава, типично за оранжевите, но притеглянето на червен луксин правеше един маг също така по-агресивен и безразсъден с времето. — Защото иначе ми се струва, че искате да се откажем от един град без сериозна причина. Не познаваме този нов „крал“ Гарадул. Той едва наскоро е взел властта. Не ни е пратил дори един емисар, камо ли да отправя искания.

— Да не би да ми казвате, че никой от вас няма шпиони близо до Гарадул? — контрира Гавин.

Отговориха му няколко язвителни усмивки и тишина. Разбира се, никой нямаше да си признае. Не се доверяваха един на друг. През последните шестнайсет години нямаше войни, но това не означаваше, че интересите на всички са еднакви. Хромарият и всички столици бяха пълни с шпиони, както винаги.

— Ако нямате — каза Гавин с надменен тон, който със сигурност щеше да ги жегне, — намерете си.

— Върховни лукслорде, ние, разбира се, приемаме съвета ви към сатрапиите много сериозно… — започна Клитос Сини. Рутгарците мразеха Гавин още откакто бе сложил край на войната им с Кървавата гора.

Гавин го прекъсна. Беше време да изиграе образа на кибритлия.

— Слушайте, тъпаци. Не знам как не сте предвидили това. А може би някои от вас са. Лоялността ви е отчетена. Но си остава фактът, че това е бунт и ерес. Крал Гарадул говори за сваляне на сатрапиите и вярата в самия Оролам. Бих си помислил, че Оролам ще изисква по-добра служба от своите Цветове.

— Стига! Стига, лорд Призма! — викна Бялата и изгледа Гавин така, сякаш не можеше да повярва какво е казал току-що.

Няма нищо по-ефектно от това да наречеш могъщи мъже и жени идиоти, неблагодарници, предатели и нечестивци едновременно. Гавин огледа стаята и видя потрес върху някои лица и омраза върху други.

Клитос Сини пръв наруши тишината. Той беше Син. Бе напълно естествено да обмисли нещата по-бързо от всеки друг.

— Смятам, че трябва да приемем думите на лорд Призма съвсем сериозно. Най-благоразумно е да служим на сатрапиите и Оролам със същия плам, с който го прави той всеки ден. — Думите бяха поднесени открито, но злобата не можеше да е по-очевидна. — Аз предлагам да пратим в Гаристън делегация, която да оцени опасността от предполагаемия бунтовник Гарадул и да докладва директно на нас.

— Делегация ли? Вие слепи ли сте, глупави ли сте, или сте просто корумпирани? — попита Гавин. — Докато те…

— Гавин! — обади се Бялата. — Стига!

Тя подложи на гласуване пращането на делегация, която да им докладва след два месеца. Предложението мина с пет на нула гласа, с двама въздържали се.

Гавин се облегна в стола си, все едно бе зашеметен, сразен. Поклати глава в тишината, преди някой да е станал да си тръгне. Рече мрачно:

— Аз отстъпих властта след войната, отказах се от промахията. Станах съветник, макар че мнозина искаха да бъда истински император. А сега вие ме пренебрегвате. Добре тогава. Но кажете на своите сатрапи следното: гответе се за война. Крал Гарадул няма да спре след превземането на Гаристън. Гарантирам ви го.

„Виждаш ли татко, това е единственото, което аз мога да направя, а ти никога не си могъл: аз мога да понасям да изглеждам губещ.“