Черната призма

60.

Гавин се постара да запази неутрално изражение. След шестнайсет години Корван Данавис още изглеждаше във форма, здрав и явно с все така буден ум. Кожата му бе силно загоряла, без съмнение в опит да прикрие луничките си и да прилича колкото се може повече на тиреец, и нямаше и помен от мустаците му с мъниста. Сините му очи бяха изпълнени с червено хало само до половината, не много повече от последния път, когато Гавин го бе виждал. Бръчките му обаче — както от усмивки, така и по-дълбоките бръчки на тревога — бяха нови. Очите му се стрелнаха към Железни. Изглеждаше слисан.

Голям артист беше този Корван Данавис.

— Командир Железни, вземете оръжията на този човек и смъмрете стражите. Обаче внимателно, нали? — Железни щеше да го разбере. Не биваше да се отнасят прекалено сурово с рутгарските стражи, иначе това можеше да предизвика всеобщо негодувание срещу новия шеф. Но пък ако Гавин оставеше такава небрежност — или може би нахалство — без последствия, рутгарските войници нямаше да го уважават. Железни щеше да вдъхне у войниците боязън от Оролам, без да ги накара да намразят Гавин.

— Искате да ви оставя с този предател ли, лорд Призма? — Железни знаеше не по-зле от Гавин, че стражите, които бяха пуснали Корван в двореца, са побързали да се ометат, което означаваше, че ще му се наложи да ги издирва и няма да е наблизо, ако нещата излязат от контрол.

Гавин кимна отсечено.

Железни свали ударника на единия пищов и го затъкна в колана си, без да отмества очите си и другия пищов от Корван. Пристъпи напред и му взе меча, като му хвърли одобрителен поглед. Прибра го заедно с торбата на Корван в един килер, свали другия пищов и обискира чевръсто бившия генерал.

Преди да се обърне, за да излезе, погледна за последен път към Гавин. „Сигурен ли си? Знаеш, че е глупаво, нали?“

Гавин кимна. „Знам. Върви.“

Железни излезе.

Гавин огледа стаята. Не бе прекарал тук достатъчно време, за да знае дали няма шпионки или тунели за подслушване зад стените. Корван стоеше със скръстени ръце и чакаше търпеливо.

— Да излезем на балкона, генерале.

— Моля ви, вече от много години не съм генерал — каза Корван, но все пак го последва навън. Гавин затвори двукрилата врата зад тях.

Балконът бе просторен, с множество столове и маси, разположени така, че губернаторът и неговите гости да могат да се наслаждават на гледката към залива. Това караше Гавин да се радва, че бе хвърлил губернатора надалеч. Да го стовари върху този балкон нямаше да е толкова хумористично — а той не помнеше балконът да е бил издаден толкова навън.

„Късметлия си, Гавин.

Странно, че винаги го мисля за късмет вместо за Провидение.“

Корван погледна през ръба и каза:

— Заливът изглежда достатъчно дълбок. — Ъгълчето на устата му се изкриви в насилена усмивка.

Гавин се облегна на парапета. Слънцето тъкмо докосваше хоризонта и караше морето да запламти. Рехавите облаци бяха нашарени с розово и оранжево. Изведнъж загубените години се затъркаляха по бузите му и той се вкопчи в парапета като пиян, просто за да остане изправен.

— Цената е прекалено голяма, Корван.

Корван се огледа за шпиони — огледа пристанището, хвърли поглед назад към съвещателната зала и нагоре към покрива. Накрая каза:

— Аз също се радвам да те видя. А сега престани, че иначе и аз ще се разрева.

Гавин го погледна. На лицето на Корван бе изписана същата крива усмивка, но очите му го издаваха. Усмивката беше просто за да може лицето му да прави нещо, така че да не бъде надвит от силата на емоциите.

Изведнъж преструвките вече нямаха значение. Гавин прегърна стария си приятел.

— Радвам се да те видя… Дазен — прошепна Корван.

Това отприщи бентовете и двамата заплакаха.

Голямата измама беше идея на Корван още от самото начало, преди шестнайсет години. Когато я предложи, тя бе само едно смахнато хрумване. Никой от двамата не вярваше, че Дазен би могъл да надвие Гавин. В една нощ на кратък отдих между битките, след като бяха пили твърде много, Корван каза:

— Би могъл да победиш и просто да заемеш мястото на Гавин.

— Ами, общо взето, това е смисълът на Войната на Призмите, нали? Който остане жив, печели — каза Дазен. — Която Призма остане, грее, нали?

— Не. Искам да кажа, че ти можеш да бъдеш Гавин. Двамата сте почти еднакви. От години единственият начин някой да ви различи бяха призматичните му очи. Сега и ти имаш такива.

— Гавин е конте. А и аз съм по-висок.

— Дрехите се сменят. А и той носи обувки с дебели подметки, за да изглежда висок колкото теб. Което всъщност ще улесни нещата.

— Той има белег. Оставен му от теб, ако си забравил — рече Дазен.

— Мога да направя и на теб. Хубава симетрия има в това, а?

Сега вече Дазен започна да го приема на сериозно.

— Доста време не съм се подстригвал. Белегът му е точно под косата. Бих могъл да скрия раната, докато заздравява.

— Само да успея да си спомня от коя страна го резнах — промърмори Корван. — Я ми подай онзи мях, че ми пресъхна устата.

Няколко дни по-късно Дазен помоли Корван да остане след поредния военен съвет. Отпрати всички други от палатката и му подаде един лист. На него имаше точно описание на белега на Гавин.

— Но аз се шегувах — каза Корван и се взря в сериозните очи на Дазен.

— Аз обаче не се шегувам. Пред палатката чака лекар, който да ме закърпи. Ако някой забележи, тренирали сме с мечовете и си ме порязал. Аз съм смутен от своята непохватност, затова съм те помолил да не казваш на никого.

Дълго време Корван не продума.

— Дазен — каза накрая. — Наясно ли си какво би означавало това? Ще ти се наложи да поддържаш тази игра с години, може би до края на живота си. Всеки, който те обича сега, ще те мисли за мъртъв. Карис…

— Загубих Карис в момента, когато убих подлите ѝ братя…

— Готов ли си да бъдеш Гавин в нейните очи? — попита Корван.

— Корван, виж нашите съюзници — каза напрегнато Дазен. — Аз практически обещах по едно пристанище във всяка сатрапия на илитийците. Обещах аташийския трон на Фарид Фарджад. Култистите се присъединиха към нас с надеждата, че силата им ще ни помогне да унищожим Хромария. Спечелим ли, ще се обърнат срещу нас. А Синеоките демони са прекалено ценни за нас, за да се задоволят с наемническа плата. Очаквам Хорас Далнозорки да дойде при мен в навечерието на битката с някакви безбожни искания: земи, титли, постоянни бази. И ще съм принуден да се съглася. След като победим, бих могъл да пренебрегна обещанията си към една група, но не и към всичките. Не знам как се стигна дотук, но както и да са започнали нещата, сега ние сме лошите.

— Ние сме лошите? След онова, което те направиха с Гаристън? — рече горчиво Корван.

— Ако преценяваме според това, какво ще се случи със Седемте сатрапии, ако спечелим — да.

Настъпи дълга тишина.

— Рано или късно ще те разкрият — каза Корван. — Трябва да си наясно с това. Не може да трае вечно.

— Не е нужно да ги заблуждаваме задълго. Няколко месеца. Достатъчно, за да затвърдим победата. Дори Спектърът да разбере, няма да ме изобличат, преди враговете ни да са смазани. После една сутрин просто няма да се събудя. Мога да приема това.

— Не е като да сме останали без варианти — рече Корван. — Искам да кажа, в случай че спечелим. Бихме могли да се справим с тези проблеми. Не знаем какво ще стане, след като победим. Ако успеем да запазим армията на Гавин сравнително непокътната и накараме Хромария да капитулира бързо, бихме могли да се противопоставим…

— Представяш ли си Бялата да капитулира бързо?

Корван отвори уста. Затвори я.

— Не.

— Планът не е добър — каза Дазен. — Знам го. Но може би е най-малко лошият.

— Е, предполагам, че може и да загубим — рече Корван.

— Винаги си бил голям оптимист — отвърна Дазен.

Сега, шестнайсет години по-късно, Корван оттласна Гавин назад и избърса сълзите си с опакото на ръката си.

— Липсваше ми, приятелю.

— И ти на мен. Какво правиш тук, по дяволите? — попита Гавин.

Радостта от срещата се оттече от лицето на Корван.

— Дойдох да предупредя губернатора, че крал Гарадул идва насам. Войската му ще пристигне до пет дни, най-много седмица. И са пленили Карис Белодъб.

Гавин си пое рязко дъх. Карис пленена?

В момента обаче не можеше да направи нищо по въпроса, макар че това го гризеше отвътре.

— Знаех за крал Гарадул — каза той. — Но не и за… другото.

— Така и предположих. Иначе защо ще си тук.

— Мислиш, че ще нападне непосредствено след Слънцеднев?

— На другия ден — отвърна Корван. — Рутгарците ще са се изтеглили, но парийските части още няма да са слезли на брега.

Точно както предполагаше и Гавин. Това не му оставяше почти никакво време.

— Не мога да повярвам, че губернатор Красос не е чул нищо за армията на Гарадул.

— Хич и не вярвай. Знаел е — рече Корван. — Рутгарците са започнали изтеглянето си отрано. Сега са останали само малцина и ще се погрижат да се махнат от града, преди Гарадул да атакува. Защо им е да се бият, за да запазят града за парийците?

— Мръсници — изсумтя Гавин.

— А също така и страхливци и предатели. — Корван сви рамене. — Какво смяташ да правиш?

— Да задържа града.

— И как се надяваш да го постигнеш?

— Като възложа командването на някой, който има опит в загубени каузи.

Настъпи тишина, после Корван вдигна ръце.

— А, не. Не можеш да го направиш. Изключено е. Лорд Призма, аз съм вражески генерал!

— И откога победените са престанали да се присъединяват към армията на победителите?

— Не и като генерали. Не и веднага.

— Минаха шестнайсет години. А и ти си особен случай — рече Гавин. — Корван Данавис, високо уважаван и от двете страни във Войната на Лъжепризмата. Мъжът, който сложи край на войната с чест. Човек с безукорна почтеност и интелигентност. Изтече много време. Защо хората да не повярват, че сме загърбили миналото?

— Защото аз съм този, който ти остави белега на слепоочието, и ти не беше особено доволен от това. А хората на Гавин убиха жена ми.

Гавин сбърчи чело.

— Тук си прав.

— Нямаш нужда от мен — каза Корван. — Ти също не си некадърен командир, лорд Призма.

Вярно беше. Гавин наистина бе добър водач и беше наясно със способностите си. А също и със слабите си места.

— При еднакви армии и терен, и ако аз не разполагам с магия, кой от нас ще победи, Корван?

Корван сви рамене.

— Ако имаш добър помощен състав и полевите ти командири ти казват истината, мисля, че…

— Корван, аз съм Призмата. Хората не ми казват истината. Питам ги: можеш ли да направиш това и това? И те винаги отговарят с „да“. Иска им се да мислят, че като са достатъчно праведни да се подчиняват на Призмата, ще могат по някакъв магически начин да преодолеят всяко препятствие. Когато ги питам дали имат възражения срещу най-нескопосаните ми планове, мълчат. По време на войната ми трябваха месеци и няколко катастрофални провала, докато отуча армията ни от това поне донякъде. Сега не разполагаме с толкова време. — Беше нужна определена умствена нагласа, за да разбереш как точно ще реагира всяко подразделение, с какви ситуации биха могли да се справят и в какви ще се огънат. Гавин го биваше в тази работа. Беше добър в преценката си на вражеските командири, особено онези, които бе срещал, и отгатването какво биха могли да предприемат.

Но да прави мигновени преценки за разположението на вражеските сили по откъслечни разузнавателни данни и да придвижи на позиция хиляди мъже от различни части бе съвсем друга работа. Да разделиш силите си и да ги прекараш по различни пътища до една цел, под ръководството на различни командири, и да направиш така, че да пристигнат едновременно — това бе умение, което малцина притежаваха. Да насадиш в мъжете такава дисциплина, че да продължат да маневрират по време на самата битка, да прекъснат схватката на мига, макар че само с още един удар биха могли да убият противника си, и да комуникират по такъв начин, че строят да може да се разтвори само секунда преди кавалерийската атака да се вреже в редиците му — това бе почти невъзможно. Гавин умееше да се оправя с хората и магията. Корван разбираше от численост, време и тактика. И преди шестнайсет години несъмнено превъзхождаше Гавин в изкуството на заблудата. Заедно бяха неудържими.

— Разбира се, Раск изкла селото ми. — Корван го каза безизразно. Не се опитваше да се справи с яростта си от загубата на всички, които бе познавал; стъкмяваше историята, която щяха да разправят хората: „Мислех, че Призмата и генерал Данавис се мразят!“ „Така е, но Призмата имаше нужда от генерал, а селото на Данавис току-що е било изклано от крал Гарадул и той иска да си отмъсти.“

Вършеше работа. Щеше да звучи странно, но не и невероятно. Все пак бяха минали шестнайсет години.

— Значи се използваме взаимно — каза Гавин. — Аз имам нужда от тактическия ти гений, а ти — от армията ми, за да си отмъстиш. Мога да те проверявам открито, за да стане ясно, че не ти вярвам напълно.

— А аз мога да мърморя пред мъжете за неуважителното ти отношение. Не толкова, че да подкопая увереността им, но достатъчно, за да разберат, че не съм във възторг от теб.

— Би могло да свърши работа.

— Би могло — съгласи се Корван. Откъсна очи от залива. — Напоследък заблудите ти идват отръки.

— Натрупал съм много практика — рече Гавин, отрезвен след първоначалната радост от възможността да работи отново с приятеля си. — Знаеш ли, ако се получи, след година-две можем пак да сме приятели. Дори и пред хората.

— Освен ако не съм ти по-полезен като враг, лорд Призма.

— Врагове си имам достатъчно. Но признавам, че си прав. А сега аз имам изненада за теб.

— Изненада ли? — попита със съмнение Корван.

— Не бива да ме виждат как ти давам нещо, което ще те зарадва, така че ще се наложи да слезеш на долния етаж без мен. В стаята точно под тази. — Направиха няколко крачки към съвещателната зала, но Гавин спря. — Как е тя?

Корван знаеше за кого говори и какво точно има предвид.

— Едно време приличаше на клюмнало цвете, подчиняваше се на всяка заповед на баща си. А после стана черногвардейка и лява ръка на Бялата. Ако някой може да се справи, това е тя.

Гавин си пое дълбоко дъх и си наложи отново маската на сериозност и недоверчивост. След това влязоха в съвещателната зала. Командир Железни вече се бе върнал. Стоеше до входната врата в поза свободно, с небрежната готовност на човек, който е прекарал голяма част от живота си в охраняване, чакане и бдение. Беше привикнал на бездействие и готов за насилие.

— Командире — каза Гавин. — Двамата с Корван Данавис открихме, че имаме общ враг. Той се съгласи да ни помогне в организирането на защитата на Гаристън. Моля, уведомете мъжете, че ще са подчинени на генерал Данавис, като заповедта влиза в сила веднага. Генералът ще отговаря единствено пред мен. Генерале, можете ли да поемете нещата оттук нататък?

Корван изглеждаше като човек, който е глътнал вкиснато вино и не се справя добре с прикриването на този факт.

— Да, милорд Призма.

Гавин го освободи с махване на ръка. Рязък жест, малко надменен. Нека командир Железни изтълкува това като опит да установи господството си. Челюстта на Корван се стегна, но той се поклони и излезе.

„Върви, приятелю, и дано намирането на дъщеря ти компенсира някаква мъничка част от несгодите, които си изтърпял заради мен.“