Черната призма

41.

Лив едва успя да види новата си квартира в жълтата кула, преди да излезе. Не за да празнува, не защото беше импулсивна, а защото куражът ѝ се изпаряваше с всяка секунда. Наложи ѝ се да обиколи половината лихвари на островите, преди да открие някой, който е склонен да работи с нея.

Щом се върна в новата си стая, откри, че робите на кулата са донесли всичките ѝ скромни притежания от килера, който бе наричала дом през последните три години. А на леглото ѝ седеше жена.

— Привет, Лив, ходи да празнуваш ли? — попита Аглая Красос.

— Какво правиш в квартирата ми? — попита Лив. — Как влезе?

— Не е хубаво да забравяш приятелите си, Аливиана. — Аглая стана и се приближи, лицето ѝ бе само на педя от лицето на Лив.

— Какво? Дошла си да ме заплашваш ли? Направо се разтреперих.

Нещо грозно премина по лицето на Аглая, но после бе сменено пак от гладката ѝ маска и неискрения ѝ смях.

— Внимавай с този остър език, момиче. Може да си прережеш гърлото.

— Приключих с теб — каза Лив. — Гавин Гайл…

— Те купи, за да му топлиш леглото. Чух вече.

— Да гориш в ада дано! — отвърна Лив.

— Май ти си тази, която ще гори в ада, като те гледам как се хвърляш в обятията на мъжа, който уби майка ти и унищожи страната ти.

Това беше страшна плесница. Лив направи крачка назад.

Аглая бе споменавала за опожаряването на Гаристън и преди, но Лив никога не я бе чувала да говори така. Всъщност Лив нямаше представа какво е станало, но като се имаше предвид източникът на информацията, бе готова да се обзаложи, че е лъжа.

— Призмата няма нищо общо с това.

— Откъде знаеш? Той ли ти го каза? Майка ти умря в онези огньове. Баща ти водеше борбата срещу Гавин Гайл.

— Какво те интересува теб Гаристън? Рутгар се е бил на страната на Призмата. Баща ти се е сражавал редом с Гавин.

— А брат ми е губернатор на Гаристън, така че имам възможност да узнавам някои неща — рече Аглая. Понижи глас и се приведе към Лив още повече. — А сега може би и ти имаш такава възможност.

Значи заради това беше цялата работа.

— Не — каза Лив. — Приключих с теб, с Рутгар и с лъжите ви. — „Вярност към един.“ Това бе девизът на рода Данавис. А Лив не смяташе да служи на тази жена пред себе си.

— Добре дошла в новия си живот, Лив. Сега си важна клечка. Влизаш в голямата игра и държиш нелоша ръка. Виждаш ли, ти може да си тирейка, но вече никой няма да го смята за твой недостатък. Това само ще те прави по-забележителна, защото си преодоляла такава пречка. Хубавият живот може да е твой.

— Не можеш да ме купиш — каза Лив.

— Вече те купихме.

— Нещата сега са по-различни. По нареждане на самия Призма.

Веждите на Аглая се повдигнаха лекичко и конското ѝ лице се удължи още повече. Това бе отработен жест, но пък, от друга страна, нищо в нея не бе истинско.

— Работя с теб от колко, от три години? Прегледах бележките си. Никога не съм те смятала за крадла, Аливиана Данавис. Но ето че сега зарязваш дълга си след три години обучение. Три години, през които задоволявахме всичките ти нужди…

— И то колко щедро! — подхвърли Лив.

— Ако бяхме по-щедри, сега дългът ти щеше да е много по-голям. Така че ето какво ще те питам, Лив. Що за жена си ти?

Този същият въпрос бе поставил перо в ръката на Лив, за да подпише документ, който щеше да ѝ струва цяло състояние. Сега, при новото си приятелство с Гавин, тя вероятно можеше да каже на рутгарците да ходят да се шибат. Какво можеха да възразят те срещу решението на Призмата? И макар че Лив се бе издигнала от едно нищо — монохром с талант в най-малко полезния цвят — до бихром, все още не си струваше да се карат за нея. Голяма част от инвестициите на всяка нация се оказваха несполучливи. Притеглящите умираха или прегаряха, или сменяха верността си в последната година от обучението. Всяка нация се опитваше да краде магове, а рутгарците постигаха най-големи успехи от всички, така че със сигурност нямаше да се борят прекалено усърдно да задържат Лив.

Но да бъдеш Данавис означаваше да се държиш с чест. Винаги.

— Какво искаш? — попита Лив.

— Ти беше срам за мен, Лив. Дъщеря на бунтовен генерал с мизерен талант. Но сега ще бъдеш перлата в короната ми. Ще бъдеш моето отмъщение срещу онези, които се опитваха да ме обидят. Затова искам да преуспееш. Вече ще получаваш солидна издръжка от стипендиантския фонд на Хромария. Запази си я, а ние ще ти плащаме още два пъти по толкова. Ще ти опростим дълговете и годините на служба, които вече ни дължиш. Дявол да го вземе, ако си разиграеш картите правилно, можеш да получаваш издръжка от три-четири нации, преди да си тръгнеш от Ясписите. Всъщност, ако ни служиш добре, изобщо не е нужно да напускаш Хромария. Помисли си само: можеш да имаш хубав живот тук, в центъра на света, където се случва всичко важно. Да лягаш с когото си искаш, да се омъжиш за когото си искаш, да дадеш на децата си всяко предимство, от което си била лишена. Или пък можеш да отидеш да служиш на някое дребно лордче някъде си, да пишеш писма и да изследваш леглото му, за да провериш дали жена му му е била вярна, с надеждата той да ти разреши да се омъжиш за някой, когото можеш да понасяш. От всички нации Рутгар е най-добрата, на която да служиш. И най-лошата, която да обидиш.

— Но защо искате да шпионирам Призмата? Той никога с нищо не е обидил Рутгар.

— Обичаме да държим приятелите си под око. Това ни помага да си останем приятели…

— И все пак току-що ми обясняваше как бих могла да направя това, за да нараня човека, който е убил майка ми. Кое от двете е вярно, Аглая? Искаш да го предам, за да го нараниш, или това всъщност не е предателство, защото няма да го нараниш?

— Добре казано — рече Аглая. После продължи невъзмутимо: — Смисълът е, че би могла да навредиш лично на човека, който е отговорен за хаоса в страната ти, но намесата ти, предателството ти — ама че опърничаво момиче, защо настояваш да наричаш службата на своята страна предателство? — „предателството“ ти няма да доведе до война. Тези земи вече изтърпяха достатъчно войни.

На Лив ѝ трябваха няколко секунди, за да осмисли това. Изглеждаше логично. В известен смисъл.

— Но това е невъзможно. Аз не познавам Призмата. Той говори с мен веднъж. Веднъж.

— И те хареса.

— Не знам дали бих дръзнала да твърдя подобно нещо.

— Имаш ли някаква представа колко трудно е да внедриш някого в близост до този човек? Ние ще ти дадем всичко това само за да се опиташ. Освен това знаем, че има слабост към тирейките. — Едно бързо, леко повдигане на веждите ѝ показа, че е искрено изненадана от лошия вкус на Призмата. — Може би ще успееш да използваш този негов син, за да се сближиш с него. Не ни интересува.

Беше достатъчно лошо да искат от нея да предаде Призмата, но да използва Кип, за да се добере до него? Не. Кип беше добро момче. Лив нямаше да направи това. Имаше само един изход от положението и тя го бе знаела през цялото време.

Извади три рула монети.

— Това е сумата, която рутгарското правителство е похарчило за издръжката ми през последните три години. С лихвите. Ето, вземи ги. Приключих с вас. Свободна съм. Не ви дължа нищо.

Аглая Красос дори не погледна монетите. Не попита откъде Лив е взела толкова пари. Всъщност ѝ се беше наложило да подпише договор с аборнейски лихвар, според който издръжката ѝ щеше да се изплаща директно на него, с безбожна лихва. Лив отново бе просякиня. Щеше да ѝ се наложи да продаде някои от прекрасните рокли, които ѝ бяха дали, само за да преживява.

— Лив, Лив, Лив. Не искам да бъда твой враг. Но сега, когато най-после струваш нещо, по-скоро бих се чукала с кон, отколкото да те оставя да се измъкнеш. Ти имаше братовчедка в Хромария, когато пристигна. Тя ти показа как стоят нещата тук, нали?

— Еретана — потвърди Лив.

— Тя е зелена и работи за граф Насос в Западен Рутгар. Току-що подаде молба да се омъжи за някакъв ковач. Графът забави отговора си… по моя молба.

— Ах, ти… — промълви разтреперана Лив.

— Явно са прекрасна двойка. Толкова са щастливи заедно. Ще е трагично, ако графът реши, че в интерес на владението му Еретана трябва да се омъжи за друг притеглящ, за да се увеличи шансът да имат надарени деца.

— Върви по дяволите!

— Твоите собствени изследвания също могат да бъдат възпрепятствани. От десетки места могат да плъзнат слухове за всякакви отвратителни неща, които си правила. Когато завършиш и тръгнеш да си търсиш работа, можем да отровим всеки кладенец. Не можеш да останеш вечно под покровителството на Призмата. В секундата, когато очите му се отклонят на друга страна…

— Аз не съм чак толкова ценна за Рутгар — каза Лив. Неподправен страх стягаше гърлото ѝ.

— Да, за Рутгар не си. Но за мен си. Чрез отношението си ти заслужи цялото ми внимание. И ако ме злепоставиш, ще те накарам да се каеш за деня, в който си ме срещнала.

— Вече се кая. — Лив се намръщи ядосано, макар сърцето ѝ да се беше свило. — Вън. Махай се, преди да съм те убила с голи ръце.

Аглая стана, взе монетите и каза:

— Ще ги взема заради труда си. Когато размислиш, знаеш къде да ме намериш.

— Вън!

Аглая излезе.

Лив се разтрепери.

След няма и трийсет секунди на вратата се почука. Край! Вече щеше да я убие! Закрачи решително към вратата и я отвори рязко.

Не беше Аглая. Пред нея стоеше красива жена. Кървава горянка с бледа луничава кожа, която дори след годините в Хромария се струваше на Лив странна, и червена като пламък коса. Жената носеше рокля на робиня, но бе ушита по мярка на слабичката ѝ фигура и от по-фин памук, отколкото Лив бе виждала да носи роб. Може би беше робиня на благородник?

Жената ѝ подаде бележка и каза:

— От върховния лорд Призма, господарке.

Лив Данавис се взря в бележката. Чувстваше се тъпо. Пишеше: „Моля, ела да се видим при първи удобен случай.“ Сърцето ѝ подскочи. Призмата я викаше. Ето го значи началото на изплащането на дълга ѝ към Гавин Гайл. Не се залъгваше с надеждите, че това ще е и краят. Когато си задължен на някой лукслорд, си му задължен вечно.

Просто не очакваше да я повика толкова скоро.

Странно, но първото, което си помисли, беше: „Какво носи човек на аудиенция с Призмата?“ Лив обикновено не обръщаше голямо внимание на дрехите си. Може би защото когато разполагаш само с няколко премени, обличаш каквото е чисто и загърбваш надеждата да носиш каквото е модно. Това, разбира се, се беше променило в един миг. Гавин бе наредил да ѝ осигурят стил, достоен за рутгарски бихром, а това означаваше много дрехи, бижута и този огромен апартамент — буквално пет пъти по-голям от онзи, в който живееше през последните три години. И макар да нямаше никакви пари, сега имаше грим! Не че можеше да избира и не беше сигурна дали това ѝ харесва. От мисълта да се превърне във фръцла като Ана ѝ се гадеше.

Робинята още стоеше на вратата и чакаше да я освободят, с любезното неутрално изражение на жена, която пренебрегва незнанието на висшестоящите.

— Прощавай, калийн — каза Лив, — но ще ми помогнеш ли? — Винаги се чувстваше неудобно да общува с роби. Никой в Ректън не бе достатъчно богат, за да си позволи такива, а към малкото роби, които минаваха оттам с керваните, се отнасяха като с останалите слуги. В Хромария нещата бяха по-официални, а и повечето от другите ученици или бяха притежавали роби у дома, или бяха отраснали в близост с тях, затова Лив винаги имаше чувството, че всички знаят какво да правят, докато тя е съвсем недодялана. Все още ѝ изглеждаше странно да нарича десет години по-възрастна жена с умалителното „калийн“.

Разбира се, сега, когато беше бихром, щеше да ѝ се наложи бързо да свикне с това, иначе щеше да изглежда като идиотка още по-често от обикновено.

Робинята повдигна вежда, както би направила всяка двайсет и осем годишна срещу седемнайсетгодишна, която се държи глупаво.

— Не знам какво да облека — побърза да каже Лив. — Дори не знам какво означава „при първи удобен случай“. Дали наистина означава при първи удобен случай, или на секундата, дори да съм само по хавлия?

— Можете да отделите няколко минути, за да се облечете подходящо — отвърна робинята.

Лив стоеше като парализирана. Дали това, което носеше сега, бе „подходящо“?

— Повечето жени, повикани в стаята на Призмата, носят нещо по-… елегантно — каза робинята, поглеждайки към простата пола и блуза на Лив.

Тогава може би вталената синя рокля? Или пък онази странна илитийска прилепнала рокля от черна коприна. Но тя бе по-скоро вечерна рокля, нали? Или пък трябваше да носи шокиращо късата… Лив сбърчи нос. Нещо в думите на робинята я изнервяше. Можеше да си представи процесия от красиви жени, редящи се на опашка пред покоите на Призмата. Никога не бе чувала сплетни кого вкарва Призмата в леглото си, но пък и не се намираше точно в кръговете, занимаващи се със сочни клюки, и със сигурност можеше да си представи, че немалко момичета са готови да се обличат или събличат както Призмата пожелае. Освен че беше на практика център на вселената, той бе красив, властен, остроумен, интелигентен, млад, богат и неженен.

Който и да бе напълнил чекмеджетата ѝ с козметика, бе накупил предимно кремове за изсветляване и потъмняване на кожата. Но с кафеникавата си кожа Лив нямаше шанс да изглежда светла като западноаташийка. Пък и без това очите ѝ бяха прекалено тъмни. А заради вълнистата си коса, дори да потъмнеше кожата си, пак нямаше да прилича на парийка. Нямаше начин да скрие тирейския си произход.

Всички други момичета и жени биха изглеждали фантастично с изтънчените си рокли и идеалния си грим. Щяха да се чувстват красиви. Лив щеше да се чувства като глупачка и да изглежда като скитница.

Колко ли от жените, повикани в стаята на Призмата, отиваха там с подмолни мотиви? Колко ли от тях работеха за интересите на една или друга държава? Колко ли от останалите отиваха там със собствени кроежи? Всичките? Тя не смяташе да се качва там, за да прелъстява Гавин Гайл — да върви по дяволите Аглая и цялата ѝ пасмина, — така че защо да изглежда, сякаш намеренията ѝ са такива?

— Майната му — каза Лив. Не ругаеше често, но този път това я накара да се почувства добре. Захвърли една рокля, която вероятно струваше колкото бе похарчила през цялата минала година. — Удобно ми е да тръгна веднага.

Робинята сякаш понечи да каже нещо, но се спря.

— Насам, господарке.

След като се качиха с асансьора на лукслордовете, робинята я отведе до стоящите на пост черногвардейци. Единият в двойката бе жена, която претърси Лив за оръжия. Щателно.

Лив нямаше как да не се почувства малко оскърбена.

— Те приемат работата си сериозно, нали? — каза, когато най-после я поведоха към вратата, която Лив предположи, че е към покоите на Призмата.

— Имате ли някаква представа какво би означавало за света, ако Призмата умре? Не винаги е лесно да се оправяш с него, но е много по-добър от повечето Призми. Сред нас има мнозина, които биха направили всичко за него. Всичко. Запомнете това… Господарке.

В името на бодливата брада на Оролам, тази робиня се държеше закрилнически!

Жената спря пред вратата, почука три пъти и я отвори. Лив пристъпи в покоите на Призмата и го завари седнал зад едно бюро да се взира в нея. Очите му бяха запленяващи. В момента приличаха на диаманти, които пръскат светлина навсякъде. Той махна с ръка към един стол срещу себе си и Лив седна.

— Благодаря, Марисия, можеш да си вървиш — каза Гавин на робинята. После обърна диамантените си очи към Лив и каза: — Време е за онази услуга.