Черната призма

66.

Едва когато доближи Портата на Любовницата, Кип разбра защо Гавин се опитваше да построи нова стена. Старата бе осеяна с къщи, магазини и ханове, полепнали по нея като миди по дъното на кораб, само че тук покриваха стената и отвън, и отвътре. На някои места покривите стигаха почти до върха ѝ. Ако Гавин искаше да я направи отбраняема, щеше да му се наложи да сравни със земята стотици домове. Самото им разрушаване щеше да отнеме четири дена.

Беше ясно, че събарянето на домовете на може би една пета от населението на града ще окаже опустошителен ефект върху хорското мнение. Гавин разполагаше само с няколко дни, за да вдъхне у останалите тук хора желание да се бият за него, вместо за врага му. Беше притиснат между два невъзможни избора: да остави домовете, долепени до вътрешната стена, което я правеше незащитима, или да ги разруши и да рискува да настрои вече раздвоеното население срещу себе си. Затова бе решил да построи собствена стена.

Невероятно. А как ли е било по време на Войната на Призмите, когато хората е трябвало да избират за кого от братята да се бият? Сигурно е било като да се биеш редом с великани — знаеш, че и най-малкото им движение може да те смачка, но още по-лошо е да стоиш в ничията земя между тях.

Кип се върна в стаята си и започна да си приготвя багажа. Наметало, храна, още храна, къс меч и руло калаени данари в колан на кръста. Бяха повече, отколкото мислеше, че ще са му нужни — надяваше се да му простят за това, но можеше да му потрябват пари за подкупи. После реши, че трябва да остави бележка, за да не губят ценно време да го търсят.

На бюрото в стаята му имаше перо и пергамент и той надраска с труд думите:

Подписа се, а след като мастилото изсъхна, сгъна бележката и я пъхна под завивките на леглото на Лив.

После надраска още една.

Тази бележка остави на бюрото. Щяха да намерят първо нея и това щеше да му даде преднина. Нямаше да разберат, че наистина е изчезнал, преди стъмване. А тогава щяха да знаят, че вече е прекалено далеч, за да го настигнат.

Понесъл дисагите — имаше чувството, че изглеждат подозрително тежки, Кип мина покрай стражите на портата и отиде в конюшнята.

— Трябва ми кон — каза с повелителен тон на коняря.

Мъжът отвърна на погледа му, но изобщо не помръдна, а продължи да се подпира на стената.

— Уцелил си мястото — рече.

Кип усети, че сърцето му се свива. Мъжът не се хващаше на номера му и не го приемаше за някой, който може да раздава заповеди. Ако не успееше да се сдобие с кон, не би могъл да направи нищо. Това щеше да е най-краткият опит за бягство в историята. Дори не беше излязъл от къщата.

— Хм, трябва ми нещо не много впечатляващо на вид и не прекалено… буйно.

— Не си кой знае какъв ездач, а? — Тонът на мъжа казваше: „Сигурно не си и кой знае какъв мъж.“

„Признай си неумението и се остави на милостта му, Кип.“

— Как се казваш, риначо на лайна? — попита вместо това. „Опа!“

Конярят премигна и несъзнателно се изпъна.

— Галос… господине — добави неуверено.

— Не яздя много тези смърдящи топки месо, но ми трябва някой надежден, който може да издържи дебелия ми задник и няма да се паникьоса, като използвам магия, ясно ли е? И нямам време да търпя твоята свръхнадутост. — Имаше ли изобщо такава дума? Кип бързо продължи нататък. Конярят вероятно също не знаеше. — Води се война. Доведи ми скапания кон и си запази ебавките за конярчетата.

Конярят се разшета живо и оседла един стар впрегатен кон.

— Този е най-добрият за онова, което искате, господине.

„Впрегатен кон? Не съм чак толкова дебел.“

— Съжалявам, господине, само с това разполагам.

— Ще свърши работа — рече Кип. — Благодаря. — Нямаше нужда да насилва късмета си. Стремето обаче изглеждаше невъзможно високо. Вместо да се унижава, като се опитва да яхне коня и най-вероятно да падне, той хвана юздите и поведе животното към градските порти, като не пропусна да даде бакшиш на коняря.

„Оролам, държах се като истински задник.“ Кип не знаеше кое го смущава повече — че с това поведение бързо бе постигнал своето или че му бе харесало да упражнява господство над друг човек. У дома биха го напердашили за такова нещо, и то заслужено.

На улицата очите му се заеха да шарят насам-натам, докато не откри мъж горе-долу с неговите размери, който носеше палто въпреки жегата. То изглеждаше старо, протрито и струваше вероятно колкото джоба на палтото на Кип. Кип размени своето срещу неговото. После купи вино и вода в една от уличките около водния пазар и тъкмо убеждаваше един магазинер, че наистина иска да размени финия си плащ за прост вълнен, когато чу високи гласове. Обърна се.

Някакъв старец бе застанал върху една каруца и призоваваше тълпата, отправила се към водния пазар, макар повечето хора да го пренебрегваха.

— … да имаме отново собствена нация. Със собствен крал! Нима всички искате да се гърчите пак под ботуша на парийците? Спомняте ли си какво направиха те последния път? Да не би да сте си загубили паметта?!

— Избиха стотици, задето слушаха глупости като твоите! — извика някой.

— Аз пък казвам да не им позволяваме да го направят пак — сопна се старецът. Думите му спечелиха някое и друго одобрително мърморене.

— Всички, които искаха да слушат възхвалите ти за крал Гарадул, вече заминаха! — извика някакъв магазинер.

— Кралят не иска никой от вас да умира. Елате и се бийте за него!

— Не искаме да се бием. Не искаме да убиваме. Не искаме да ни убиват. Искаме да живеем.

— Страхливци! — извика старецът. После се отдалечи да потърси по-отзивчива публика.

Кип се канеше да се отправи към изхода от града, когато нещо привлече погледа му. В залива имаше нов кораб — галеон, на който се вееше бял флаг със седем кули. Флагът на Хромария. Почти веднага щом разпозна флага, той видя колона от мъже и жени: крачеха по улиците, предвождани от поне дузина черногвардейци. Замръзна. Гузно съзнание. Те не го познаваха, а и той не забеляза сред тях единствените двама черногвардейци, които бе виждал досега — Късака и другия, както и да му беше името.

Но хората зад черногвардейците бяха може би още по-интересни и Кип ги огледа, докато минаваха на половин пресечка от него и свиха по улица, водеща към Травертиновия дворец. Бяха около двеста и Кип бе сигурен, че до един са притеглящи. Някои имаха достатъчно светли очи, за да може да види, че ирисите им са изцяло сини, зелени или червени, но при някои от по-светлокожите се забелязваше цветен оттенък и по кожата. Някои го прикриваха с дълги ръкави. На други сякаш не им пукаше.

— … вярно, но изглежда по-добре от миналия път, когато бяхме тук, Самила — каза един синкав мъж. Кожата му бе достатъчно светла, за да си личи цветът, а косата му, сплетена на малки плитчици, се спускаше почти до кръста му. Жената бе поразително красива, може би около четирийсетгодишна, с изцяло сини ириси, високи скули и маслинената кожа на западноаташийската висша класа. И двамата бяха богато облечени.

Самила Сайех и Изем Сини? Не, разбира се, че не. Тези имена бяха само от легендите. Със сигурност имаше множество притеглящи на тяхната възраст, които са сини и червени и имат специална връзка.

Отзад идеха още черногвардейци, които помагаха на по-немощните притеглящи или ги бутаха в инвалидни колички. Кип реши да не чака да види дали Късака е с тях.

Обърна се да се промуши през тълпата — и се озова лице в лице с Лив. Тя стоеше с ръце на кръста, стиснала зъби. Очите ѝ се стрелнаха към коня, а после обратно към Кип. Опа!

— Мога да обясня — рече Кип.

— Вече обясни. Два пъти. — В тона ѝ нямаше веселие.

Значи беше намерила и двете бележки. Мамка му!

— Не ме спирай, Лив, моля те.

— Какво си си въобразил? — Тя понижи глас. — Че ще шпионираш? Че ще намериш Карис? И после какво?

Той стисна зъби.

— Ще я спася.

Тя дори не се опита да скрие скептицизма си.

— Това е едно от най-абсурдните неща, които съм чувала през живота си, Кип. Ако искаш да избягаш оттук, защото е прекалено опасно, няма нужда да се преструваш…

— Върви по дяволите! — сопна се той, с което изненада и самия себе си. Тя се опули. Кип не можеше да повярва, че е казал това на Лив — на Лив, в името на Оролам! — Извинявай! — Каза го прекалено високо и няколко души се обърнаха да го погледнат. Той понижи смутено глас. — Наистина съжалявам, това беше глупаво и гадно. Не го мислех. Аз… Лив. — Той млъкна, а после продължи бързо. — Аз съм едно нищо. Цял живот съм бил нищо. И изведнъж се оказвам в такова положение, че хората се отнасят към мен различно заради нещо, над което нямам власт. Заради баща ми. — Виждаше по лицето ѝ, че тя разбира. Знаеше точно за какво говори. — Лив, аз дължа на Гавин всичко, а той не е поискал нищо от мен.

— Ще поиска — рече мрачно Лив.

— Някога искал ли е от теб да правиш нещо неправилно?

— Още не — призна тя. — Просто казвам, че трябва да се пазиш, когато става дума за хора от Хромария.

— И какво? Ти да не би да не си от тях? Ако ме накараш да се върна, значи ме принуждаваш да наруша думата си.

— Какво? — Лив изглеждаше така, сякаш току-що я е зашлевил.

— Заклех се, че ще спася Карис. Не разбираш ли, Лив? Аз съм идеалният човек за тази работа точно защото съм нищо. Погледни ме в очите! — Все още объркана, тя погледна в очите му. — Нямам цвят, нямам хало — каза Кип. — Но мога да притеглям. Лив, за първи път в живота си знам какво точно трябва да направя. Никой не ме принуждава. Правя го, защото така е редно. В това има нещо невероятно… — Той стисна ръце, опитвайки се да изцеди от себе си думите. — Освобождаващо. Могъщо. Не знам какво, но чувството е хубаво.

— Дори ако отиваш към смъртта си? — попита Лив.

Той се изкиска невесело.

— Не се правя на герой, Лив. Просто не се харесвам чак толкова. Голяма работа, ако умра.

— Това е най-ужасното нещо, което съм чувала — рече Лив.

— Извинявай — отвърна Кип. — Не се опитвам да будя съжаление. Просто казвам… че нямам нищо. Аз съм сирак, или в най-добрия случай копеле. Повод за срам. Просто нямам какво толкова да губя. Ако имам възможност да направя нещо добро с живота си — или дори със смъртта си, — как да не се опитам?

Видя я как се поколеба. За първи път изпита надежда, че би могло да му се размине.

— Моля те, Лив. Ако се проваля в това… ако не успея да се измъкна дори от града… значи наистина съм нищо. Моля те. Не ме карай да се провалям в най-важното нещо, което някога съм се опитвал да направя.

Тя премигна, а после се ухили.

— Никога не съм мислила какво може да стане, ако обърнеш този твой лукав език срещу мен. Би трябвало да си оранжев.

А, значи беше като хлъзгавите притеглящи.

— Това означава ли, че няма да ме спреш? — попита Кип.

— По-лошо — отвърна тя.

— Ъ?

— Ти трябва да постъпваш както е редно; и аз трябва да постъпвам както е редно. Нося отговорност за теб, Кип.

— А, не, няма да стане.

— Напротив. Идвам с теб — или пък не отиваш никъде.

— Лив, ти не разбираш… — „Какво не разбира? Че си хлътнал до уши по нея? Че е красива, умна, прелестна и удивителна и че копнееш с цялата си душа да бъдете заедно, но не можеш да си представиш да я изложиш на опасност?“

— Не разбирам какво? — попита тя. Мамка му!

— Ти си моята светлина. — Думите му се изплъзнаха сами. Не можеше да повярва, че го е изрекъл на глас. Очите му се разшириха още преди нейните.

Беше стоял почти гол пред нея, когато онази убийца се опита да го погуби. Но това сега беше по-лошо. Чувстваше се парализиран. Устните не му се подчиняваха.

— Много смешно, Кип, но няма да ме метнеш и да се измъкнеш, докато не гледам или нещо такова. Може да си хитър, но и аз не съм вчерашна.

О, слава на Оролам! Тя бе решила, че се шегува! Заля го вълна от облекчение, която го остави с омекнали колене.

— Идвам с теб, и точка — заяви Лив. — Прав си: това, което се опитваш да направиш, е хубаво. Знам, че си струва Карис да бъде спасена, а онова, което е научила, може да обърне цялата война. Ако искаш да успееш, ще имаш нужда от моята помощ, пък и ако не ми позволиш да дойда, ще ме накараш аз да наруша клетвата си да бдя над теб.

Той бе използвал довода „не ме карай да нарушавам клетвата си“ като основа за цялата си аргументация. Не му харесваше особено да го обръщат срещу него, но тъй като умът му още тънеше в мъгла — сърцето му продължаваше да бие учестено, — не можеше да се сети за свястно възражение.

— Освен това — каза Лив по-тихо, — дори ти да не бягаш от нещо, може би един от нас бяга.

— Ъ? — рече Кип. „«Ъ» ли е най-хубавото, което успях да измисля? Браво на мен.“

— Идвам с теб. Да вървим — каза Лив.

Откриха стареца, който бе крещял на тълпата, и получиха от него указания как да намерят армията на крал Гарадул: „Тръгнете на юг и следвайте коловозите. Хиляди вече заминаха. Ако искате да се присъедините към войската, вместо да сте само безполезни придружители, кажете на сержанта, който набира доброволците, че ви праща Герайн.“

Стражите при Портата на Старицата дори не ги погледнаха втори път. Извън града Кип намери един голям камък, стъпи на него и успя да се намести върху седлото, Лив го хвана за ръката и се качи зад него. Едрият впрегатен кон, изглежда, нямаше проблеми с тежестта. Кип се насили да се отпусне, когато Лив уви ръце около кръста му.

И все пак се поколеба, поглеждайки ту на север, ту към Гаристън. „Хайде, Кип, правил си и по-тъпи неща и още си жив.

А бе не съм много сигурен.“

Въпреки това той смушка коня и двамата с Лив поеха на дългото си пътуване.