Черната призма

27.

Карис пропадна само на няколко стъпки през пода, преди да стъпи в нещо меко. Левият ѝ крак затъна до коляното и тя залитна и се блъсна в нещо, което приличаше на голямо червено яйце — тънка кора върху лепкава вътрешност. Проби го и хлътна в червения луксин. После силата на тежестта я накара да се изхлузи и да тупне на каменния под.

Както я бяха обучили, замахна силно надолу с дясната си ръка. От удара по пода я заболя — винаги болеше, — но това отслаби натиска върху по-уязвими части на тялото ѝ и ѝ позволи да направлява последния етап от падането, така че тя се претърколи, вместо да се стовари върху главата си.

Само след миг скочи на крака и измъкна ятагана от раницата. В помещението нямаше светлина освен онази, която се лееше през дупката в тавана. Оттам продължаваха да се сипят парчета дърво. Голямото червено яйце, внезапно огряно, блестеше. Слягащият се дим бе раздвижен от падането на Карис и се издигна в колоната от светлина, заобикаляща яйцето. Цялата стая, може би двайсет на трийсет крачки, вонеше на дим и изгорял червен луксин, което бе странно, защото червеният луксин обикновено гореше напълно чисто. Като стана дума, всяка повърхност, озарена от слабия светлик, също изглеждаше направена от почернял луксин.

Но цялото внимание на Карис бе привлечено от голямото яйце. Поне седем стъпки високо, то бе опърлено до съвсем черно, освен там, където Карис го бе пробила. Сега от раната бавно като катран се процеждаше червен луксин. Няколко тръбички се виеха от яйцето във всички посоки и изчезваха в тавана, всички те също почернели. Из стаята лежаха обгорените тела на десетина войници на крал Гарадул.

— Какво, по дяволите…? — промърмори Карис и вдигна ятагана да разцепи яйцето.

То избухна още преди да го е докоснала. Голямо парче почерняла черупка полетя към нея и се пръсна при удара в едва надигнатата ѝ лява ръка, гърдите, корема и краката. Тя загуби равновесие, залитна и по-скоро усети, отколкото видя една фигура, която излетя заднишком от яйцето.

Вместо да се опитва да възстанови равновесието си, Карис падна и се претърколи, прибирайки ятагана към тялото си така, че да не се намушка, а после атакува. Нямаше колебание. Железни бе набивал този урок в главата ѝ в продължение на години: когато те нападнат, контраатакуваш на мига. Бързината на ответния удар често е единственото ти предимство. Особено ако си дребен. Особено ако не носиш очилата си, а другият притеглящ носи своите.

Нападателят на Карис бе отстъпил чак до стената. Стоеше там и живи намотки червен луксин покриваха ръцете му като гигантски възли. Карис познаваше тази конструкция. Ако знаеш какво правиш, можеш да държиш суров луксин извън тялото си. Тези възли можеха да бъдат оформени в каквото пожелаеш, а като ги държиш в ръце, можеш и да ги метнеш при нужда. Освен това мъжът стоеше като обучен боец: обърнал лявата си страна към Карис, с вдигната за блок лява ръка, в която обаче се таеше и някаква гъвкавост, така че да може и да атакува; дясната — по-високо и изнесена назад, дясното коляно силно присвито, така че да крепи по-голямата част от тежестта му. Въпреки бързината на Карис в притеглянето и изобилието от червен луксин, който отразяваше червената светлина към очите ѝ, пак ѝ бе нужно малко време да подготви атака, така че мъжът имаше предимство. Единствената ѝ надежда беше да скъси разстоянието помежду им, преди да я е убил.

Лявата му ръка замахна напред, отдясно наляво, ниско долу. Червен луксин полепна по пода, за да я забави. Тя го очакваше и прескочи лепкавите петна. Дясната му ръка се стрелна три пъти напред в бърза последователност. Към нея полетяха три топки, всяка с големина на юмрук. Карис избегна първата и втората, но третата я улучи, когато ѝ се наложи да спре рязко, за да не стъпи в друго лепкаво петно на пода. Заби се силно в ребрата ѝ отляво и се пръсна. Тя се претърколи, хвърли се към мъжа и когато той се озова в обсега на ятагана ѝ, замахна.

Червеният притеглящ посрещна спускащото се острие със слой подир слой червен луксин. Суровият луксин, дори и червеният, можеше да придобие известна твърдост благодарение на волята на притеглящия и още по-голяма от заплитането, но специално червеният луксин никога не би могъл да спре стомана. Все едно да се опитваш да спреш меч с вода.

Само че това не бе просто малко суров червен луксин. Не беше като да удряш с меч по неподвижна вода. Беше като да стоиш под бент, когато отворят шлюзовете. Дори да става дума само за вода, скоростта и количеството ѝ могат да пометат човек. По същия начин и червеният луксин, който връхлиташе Карис, я забавяше все повече и повече, докато не я спря напълно.

Лицето на червения притеглящ пребледня, когато луксинът се оттече от него. После шията и гърдите му също си върнаха нормалния оттенък, докато пороят продължаваше. След тях и мускулестите му плещи. Луксинът постепенно напускаше тялото му от очите към крайниците. И двамата едновременно осъзнаха, че луксинът му свършва.

Карис започна следващата си атака едновременно с него. Направи финт надясно, очаквайки да срещне още червен луксин, и се приготви за смъртоносен удар. Вместо това ятаганът ѝ издрънча в нещо твърдо. Тя обаче не виждаше никакъв меч. Мъжът не би могъл да притегли оръжие, без тя да го види, дори и в този мрак.

Без да се поколебае нито за миг, тя вдигна ятагана и замахна към главата му. Острието издрънча и спря, когато той вдигна ръце, отблъсна я силно назад и я последва. Лъчът светлина, прорязващ сумрака на стаята, озари ръцете му и онова, което държеше в тях, точно когато той извика:

— Стига! Проклета да си, спри само за секунда!

Държеше два пистолета. Беше ги кръстосал и бе приклещил с дулата им ятагана на Карис. Десният пистолет сочеше дясното ѝ око, а левият — лявото. Естествено, Карис разполагаше с другите си ножове и бич’хвата, но нямаше начин да извади някой от тях, преди мъжът да дръпне спусъка.

Насочените срещу нея пистолети бяха илитийска изработка. Отхвърлянето на магията от страна на илитийците по правило означаваше, че обикновените им инструменти са най-добрите. При пистолетите обаче нещата бяха рисковани. Този притеглящ имаше пистолети с колесен механизъм. Това премахваше нуждата от горящ фитил, но пък кремъците не успяваха да възпламенят барута поне в един от четири случая.

За нещастие и двата пистолета бяха двуцевни и всичките четири ударника бяха вдигнати. Карис се опита да пресметне какъв е, шансът да засекат и четирите изстрела — дали беше едно на шестнайсет или едно на двеста петдесет и шест? Отчая се. При такива вероятности нямаше да рискува, та дори да беше едно на шестнайсет.

Значи… оставаше да поговорят.

— Какво притегляш? — попита мъжът с напрегнат глас.

— Не разбирам за какво гово…

— Какво притегляш?! — изкрещя той. Отхвърли ятагана ѝ настрани и опря единия пистолет в челото ѝ. Беше прекалено тъмно да види ирисите ѝ, но така или иначе скоро щеше да разбере, затова Карис каза:

— Зелено. Зелено и червено.

— Тогава притегли стълба и се махай. Веднага!

При други обстоятелства Карис може би щеше да се подразни колко бързо се подчини, но само след миг очилата бяха на лицето ѝ и тя се обърна към светлината. Всичко в стаята бе покрито или със суров червен луксин, или с почернял и обгорял червен. Накрая тя откри една греда горе в църквата, която отразяваше достатъчно чиста бяла светлина, за да може да притегли хубаво, здраво зелено.

Още докато то изпълваше тялото ѝ, тя видя защо притеглящият е толкова припрян. Цялата стая бе пълна с червен луксин. Не биваше да схваща толкова бавно. Имаше два входа, а мъртвите войници бяха опърлени, но не и изпечени — червеният луксин бе останал и покриваше всичко, вместо да изгори, както би трябвало.

Сега стаята бе пълна с червен луксин, стар и нов. Намираха се в барутен погреб.

Горе някаква горяща скамейка се катурна и разпиля тлеещи главни към дупката. Една от тях се заклати на ръба, обещавайки смърт.

Карис се втурна напред, като изстрелваше от пръстите си зелен луксин, достатъчно гъст, за да стъпи на него. Притегли невъзможно тясно стълбище, със стъпала, широки само колкото да поберат краката ѝ и здрави само колкото да издържат тежестта ѝ, и то ако напрегне воля. Но стълбището трябваше да просъществува само две секунди, докато тя изхвръкне навън — и успя. Карис се втурна нагоре, бърза като кошута, преметна се и се приземи на пода на църквата. Усети как той леко поддава, заплашвайки да се продъни пак, затова се претърколи и продължи да тича към отворената врата. Толкова червен луксин в мазето означаваше, че всичко това може да…

Бууум!

От експлозията подът под нозете на Карис подскочи. Това стана точно докато се оттласкваше от едно стъпало и я отхвърли като пружина. Зейналите врати на църквата зейнаха още по-широко и тя бе вдигната и запокитена напред. За миг ѝ се стори, че ще успее да мине през тях и ще се приземи невредима отвън, но експлозията я бе изхвърлила нависоко — прекалено нависоко. Големият дървен трегер над портата връхлетя насреща ѝ, горната част на тялото ѝ се удари в него и го проби. Обгорялото отслабено дърво поддаде само след миг, но този миг бе достатъчен, за да я завърти с такава скорост, че дори не знаеше колко пъти се е преметнала.

После усети, че се пързаля по павета и чакъл. Не беше сигурна дали не е загубила съзнание за момент, нито пък знаеше как точно се е озовала на земята.

Обърна се, пренебрегвайки стоновете на цялото си тяло, и погледна към вратата на църквата.

А през нея се подаде гигантска алена змия, обвита в пламъци. Не, не змия, тръба от горящ чист червен луксин, широка колкото човешки рамене. После змията повърна и точно преди огънят да сгърчи горливото червено вещество, притеглящият бе изстрелян от църквата, огъня и луксина.

Приземи се недалеч от Карис, при това много по-ловко — претърколи се да убие скоростта и веднага се изправи. Огледа улиците във всички посоки и едва след като не видя никого, си позволи да се поотпусне. Но щом го направи, Карис забеляза налегналото го изтощение. Притеглянето на такова количество магия го бе оставило кажи-речи толкова пребит, колкото се чувстваше тя, смъртно блед и олюляващ се.

— Хайде — каза мъжът. — Мисля, че войниците на Гарадул са си отишли, но ако не са, ще се появят скоро, след това, което направи току-що. Трябва да се махаме.

Карис се изправи, залитна и щеше да падне, ако той не я беше хванал.

— Кой си ти?

— Корван Данавис — отвърна притеглящият. — А ти, ако си спомням правилно, си Карис Белодъб, нали?

— Данавис ли? — попита тя. Оролам, колко я болеше. — Ти беше на страната на Дазен. Бунтовник. Мога да се оправя и сама, благодаря. — Отърси се от ръката му, люшна се на едната страна, после на другата и накрая се строполи. Той я гледаше със скръстени ръце и не я подхвана. Рамото ѝ се удари в земята и светът се завъртя.

Карис видя как ботушите на Корван се приближават. Вероятно щеше да я остави тук за войниците. Заслужаваше си го. Проклето вироглаво момиче!