Черната призма

91.

Слизането на Карис от коня извади Кип от ступора му и той се огледа, присвил очи. Главата му туптеше. Допреди миг бе яздил, вкопчен в Карис, притеснявайки се повече от това, че докато я държи, докосва гърдите ѝ и тя може да си помисли, че я опипва, отколкото от гърмящите оръжия и проблясващата магия.

Според всякакви разумни представи беше идиот.

А после внезапно се озоваха на пристанището. Кип не успяваше да следи добре ставащото. Отначало мъжете се опълчиха на Корван, после го приветстваха и Корван започна да раздава заповеди.

Кип се чувстваше едновременно замаян и силен като мечок. Карис ругаеше на висок глас, но той не разбираше защо. Тя дръпна ръцете му, все още увити около кръста ѝ. Кип я пусна и едва не падна, когато тя се плъзна от седлото.

— Ще дойда след малко. — Карис го потупа по ръката. Изведнъж лицето ѝ се фокусира. Той имаше чувството, че вижда през нея, че я разбира. Изглеждаше… уязвима.

Уязвима ли? Карис Белодъб? По друго време би се изсмял на тази мисъл. Но сега бе твърде съсредоточен. Очите ѝ бяха присвити. Отчасти поради загриженост за него, но потупването по ръката му означаваше „Скоро ще се оправиш.“ Тя не се тревожеше за него. Причината за нервността ѝ бе друга.

Карис се обърна и Кип я видя как изправя рамене. Пое си дълбоко дъх и закрачи по пристанището, наглед уверена както винаги, между войници, притеглящи, моряци и уплашени цивилни. Въпреки суматохата, нервите и не толкова далечната битка, тълпата се разтваряше пред това въплъщение на войната и красотата: възлести мускули и женственост, с все още димящ луксинов меч на гърба, със сажди по голите рамене и деколтето, с бич’хва в ръка, боса, с развяна от вятъра черна коса, безстрашна.

Карис спря зад някакъв меднокос притеглящ, който работеше върху голяма баржа. Заговори. Главата на мъжа се извъртя рязко, сякаш бе окачена на шарнир. Не беше кой да е мъж. Беше Призмата.

Гавин грабна Карис в обятията си и я притисна силно. Изглеждаше облекчен.

Карис стоеше сковано, с ръце все още отпуснати покрай тялото — или от шок, или от отвращение, Кип не можеше да познае кое точно. А после постепенно тази скованост донякъде се стопи. Ръцете ѝ се раздвижиха и се вдигнаха към гърба на Гавин, за да отвърнат на прегръдката.

В този момент Гавин видя Кип. На лицето му се изписа изненада. Пусна Карис и каза нещо.

И ръката на Карис изплющя по бузата му.

Гавин вдигна объркано ръце. „Какво толкова казах?“

Но Карис вече се отдалечаваше бясна, без да му отговори.

Гавин премести поглед от нея към Кип, а после към недовършената баржа зад себе си. Отпусна ръце. Кип би се заклел, че чу ругатнята дори оттук. Искаше му се да се свие в себе си. Все едно току-що бе видял родителите си да се карат. Искаше само да изчезне.

Обърна се към града. Зрението му продължаваше да се съсредоточава върху нещата едно по едно и цялостната картина му се губеше. Светлинна болест. Знаеше, че там пред него има армия, но виждаше само как един мъж проверява фитила на мускета си; друг, с наполовина изгорял мустак, си играеше с шомпола, като го въртеше в държача му; трети бе свалил щика и го използваше, за да си чеше гърба, като в същото време се шегуваше с приятелите си, сякаш изобщо не го беше страх, но присвитите му мъртви очи говореха обратното; четвърти бъбреше непрестанно, макар че никой не му обръщаше внимание.

Кип погледна към празните кейове. В пристанището не бе останал нито един кораб. Дори и най-малката лодка бе отплавала. Видя в близост до съседния кей едър мургав мъж, който бе догонен и заобиколен от дузина Огледалци. В позата му имаше нещо предизвикателно, но Огледалците бяха насочили мускети към него от всички страни.

Железни.

— Полудял ли съм, или онова там е командир Железни? — попита Кип.

— Господине? — рече един мъж, който стоеше до коня му.

— Махнете се! — изкрещя Кип.

С няколко ругатни мъжете пред него се разделиха.

— Кип! Какво правиш? — извика Корван Данавис. От мястото си не можеше да види Железни.

Кип почти не го чу. Пришпори коня и се вкопчи в него, сякаш животът му зависеше от това. Конят изскочи от тълпата изнервени мъже и се втурна напред. Кип се друсаше върху него като чувал с нарове, които някой е решил да смачка на сок. Конят препускаше по края на пристанището общо взето в правилната посока — но не забавяше ход. Кип дръпна силно юздите, само че животното бе захапало мундщука и не пускаше.

Огледалците видяха приближаващия се Кип и закрещяха. Неколцина имаха време да стрелят. Кип би се заклел, че един куршум облиза ухото му с горещия си език.

„Аз съм най-тъпият човек, когото познавам.“

Докато конят се носеше към Железни и заобиколилите го мъже, все още без да забавя ход, Кип измъкна крака от стремената и се метна от седлото към Огледалците.

Каквото и да бе правил преди, когато зеленият луксин омекотяваше всичко, този път не успя. Не улучи Огледалците и се стовари тежко на земята, затъркаля се и цапардоса в нещо смазаната си изгорена лява ръка. Сякаш огън изпълни всяка нейна става. Той си тресна главата, плъзна се по гръб, при което дрехите му се омотаха около него, и се опита да стане.

Беше с лице към града. В тази посока нямаше никой. Обърна се към командир Железни, краката му се оплетоха, падна. Подпря се на лявата си ръка. Сълзи изскочиха в очите му. Каква агония!

— Не! — изкрещя Железни.

Кип се олюляваше, застанал на едно коляно, замаян, подпираше се на пищящата си от болка лява ръка. Искаше му се да падне по гръб, да покаже на тези хора, че не представлява заплаха, да ги помоли да не го нараняват.

„Прекарвам по гръб повече време и от проститутка. Стига!“

Един от мъжете бе сложил щика на мускета си. Приближаваше се към Кип. Кип се оттласна нагоре — с лявата си ръка. Прониза го огнена болка.

Той просто насочи ръката си към Огледалеца и изстреля огъня обратно, докато се подпираше на здравата си длан. Пламъците излетяха с рев и погълнаха мъжа. Той се изпече — в случая огледалната му броня бе безполезна.

Кип се изправи с олюляване и продължи да мята огън по Огледалците. А после откри защо Корван бе казал, че когато те хване светлинната болест, цял месец няма да ти се иска да притегляш. Стомахът му се надигна и той повърна.

Не можеше да се задържи на крака. Световъртежът и гаденето го накараха да рухне като подкосен. Такива спазми свиваха стомаха му, че той се сви в зародишна поза, като продължаваше да повръща, и опръска собствените си панталони с бълвоч.

„И ето че Кип, Щурмуващия бял рицар, отново успява да не свърши нищо.“

Беше мъртъв. Знаеше, че трябва да е мъртъв. Мъжете се бяха втурнали към него и той бе убил поне един от тях. Досега вече трябваше да са му видели сметката.

— Пусни луксина. Пак ще ти прилошее, но така е по-добре, повярвай ми. Веднага, момко! Не мога едновременно да те нося и да притеглям!

— Железни?

Кип отвори очи, видя разпилените наоколо трупове и застаналия над него Железни, с шипове от окървавен син луксин по юмруците. Командирът бе покрит с драскотини, засъхнала кръв и барутен нагар. Носеше сини очила, прилепнали към очите му и вързани здраво зад тила му. Готрата бе съборена от главата му, а косата му — опърлена от едната страна. Как бе успял да се измъкне, след като бе завзел онова оръдие? Сигурно цялата армия на крал Гарадул го бе връхлетяла.

И въпреки това ето го тук. Поочукан, изтощен, ранен, но не толкова тежко, че да не може да спаси Кип още веднъж.

— Веднага! — настоя Железни. — Аз самият имам светлинна болест. Знам какво говоря!

Кип пусна останалия луксин и пак повърна. Вътрешностите му се надигаха, сякаш се опитваха да излязат през устата му.

Но после, като по чудо, се почувства по-добре. Почти успя да се изправи. Железни го сграбчи за ризата и го вдигна на крака.

— Идиотче, направих всичко това, за да те спася, а ти за малко да провалиш усилията ми. Къде ти беше умът?

Но Кип не бе в състояние да отговори.

Взираше се в армията на другия кей.

В името на топките на Оролам!

Само на двеста крачки от него се вихреше битка. Може би стотина войници и притеглящи удържаха кея срещу хиляди войници и десетки притеглящи. Единствено тясното пространство пречеше хората на Гавин да бъдат смазани бързо. Предните редици представляваха хаос от щикове и мечове, няколко копия, мотики и сърпове, ножици за кастрене на портокалови дръвчета с дълги дръжки и магия, мятана и блокирана и от двете посоки. В тила Гавин и още няколко притеглящи тъкмо довършваха последната баржа, без да могат да се включат в битката, тъй като уменията им бяха нужни за корабостроене.

Нападателите изтласкваха неотклонно хората на Гавин назад, самата им тежест бе неудържима. На Кип му се струваше, че вече са закъснели. А все още му се гадеше, беше замаян и се чувстваше по-силен отвсякога. Разкъсваше се между желанието да полегне и чувството, че трябва да се втурне да тича, иначе ще изгори.

— След мен — каза Железни. — Стой колкото се може по-близо. Той не се задържа дълго върху водата.

Без повече обяснения — да се задържа върху водата ли? кое? — Железни се втурна към ръба на кея, а едната му ръка изстрелваше широка струя син луксин.

Кип го последва надолу по хлъзгавата повърхност, стиснал здраво панталоните си с лявата ръка, като се молеше да не падне. Синята пътека се спускаше стръмно от края на кея, а после продължаваше хоризонтално по водата, полюшвайки се върху нея като много нестабилна лодка.

— Не спирай да тичаш! — извика Железни.

Пред тях защитата започна да се огъва точно когато голямата луксинова баржа се отдели от кея. Последните останки от бранителите се опитваха едновременно да се бият и да отстъпват. Някои се обърнаха и бяха посечени, докато се опитваха да се затичат и да скочат на баржата. Други се отказаха от мисълта да се доберат до кораба и останаха на местата си.

Но армията на лорд Всецветни бе толкова многобройна и бе насъбрала такъв устрем, че без стотина войници, които да я отблъскват, се понесе по кея като вихрушка. Мъжете отзад тласкаха предните толкова силно и неумолимо, че както защитниците, така и предните редици от хората на Всецветни се оказаха избутани през ръба на кея. Десетки, а може би и стотици мъже и жени паднаха с плясък в залива.

„Няма да успеем. Няма къде да отидем!“

Но Железни просто изви синята пътека към открито море. В името на Оролам, нима щяха да тичат по целия път до баржата?

Кип не можеше да го направи. Беше прекалено замаян. Разстоянието бе прекалено голямо.

— По-бързо, Кип! Проклет да си! По-бързо! — извика Железни.

Водата от дясната им страна изригна. Кип хвърли поглед натам, не видя нищо, откри, че тича по самия ръб на синята пътека и аха-аха ще падне във водата, и кривна обратно. Още вода изригна и от двете им страни.

Те стрелят по нас!

С пухтящи дробове и размътена глава, Кип видя как някъде пред тях магия озари въздуха между баржата и пристанището. Гавин стоеше на кърмата и мяташе големи ивици пламък, стрели, светлинни гранати — истински артилерийски бараж от хроматургия. На палубата около него се образува празно пространство, когато всички се дръпнаха назад, зашеметени, смаяни, уплашени от човека, който можеше да борави с толкова магия. Гавин се сражаваше с всички притеглящи на кея — сам-самичък. И печелеше.

„Ето какъв е баща ми. Не мога да го разочаровам. Вече оплесках всичко останало. Трябва да стигна до тази проклета баржа.“

— Не мога да го поддържам — извика Железни с напрегнат глас. — Трябва да го стесня, Кип, иначе няма да успеем!

— Давай! — изкрещя Кип.

Пътеката внезапно се сви до широчина около три педи. И докато Кип тичаше по нея, тя потъваше, така че краката му цапаха във вода.

Но им оставаха само трийсетина крачки. Пътеката започна да се извива нагоре, да се издига над водата, за да се свърже с палубата на баржата встрани от всичката размятана напред-назад магия.

Кип вдигна очи към Гавин и видя, че някой е излязъл на празното пространство зад Призмата. Макар че младежът носеше дрехи на селянин, Кип моментално го позна. Зимун! Зимун се бе промъкнал на баржата заедно с другите бежанци и държеше в ръцете си кутия. Кутията на Кип. Последното, което му бе дала майка му. Единственото, което някога му бе дала.

Гавин все още мяташе и отразяваше магии. Всички или го гледаха, или се бяха скупчили в края на баржата и наблюдаваха приближаването на Железни и Кип. Железни се взираше надолу към пътеката, която притегляше, съсредоточен върху магията. Кип единствен видя как Зимун извади от кутията блестящия нож.

Следващата му крачка не улучи тясната луксинова платформа и той бухна във водата. Непохватен Кип. Глупав Кип. Пльосването му щеше да причини още по-голямо разсейване, от което да се възползва Зимун.

Лорд Всецветни бе пратил Зимун да убие Гавин. Кип го беше видял със собствените си очи — и бе решил да иде другаде. Имаше десетки възможности да постъпи правилно — и ги бе пропилял всичките. Даже преди пет минути, ако не бе тръгнал да спасява Железни, сега щеше да е на баржата. И да спре Зимун.

Нямаше да се провали отново. Отказваше да се провали. Насочи ръце надолу, отвори очи въпреки водата и започна да засмуква светлина. Болеше адски. Но не го интересуваше. Засмука я, сякаш бе дюзата на един от големите плъзгунови двигатели на Гавин. И я запрати надолу.

Изхвръкна от водата. Дали ръката на Оролам се бе намесила, или пък късметът, който цял живот работеше срещу него, внезапно се бе обърнал, но откри, че лети в правилната посока. Скочи върху палубата на баржата, помете няколко души, събрали се край перилата, за да го гледат — и дори успя да се задържи на крака, макар че бе наклонен под странен ъгъл и му се налагаше да тича с всички сили само и само да не падне.

Стигна до двамата точно когато Зимун пристъпи към Призмата. Младежът заби големия бял кинжал в гърба на Гавин миг преди Кип да се блъсне в него и да му разбие носа с глава. Инерцията отнесе и двамата през срещуположния борд на баржата.

Паднаха във водата сред фонтан от пръски. Кип успя да си поеме дъх, преди да потънат, и моментално се нахвърли върху Зимун — дереше го, млатеше го, дърпаше кинжала от едната му ръка и канията от другата. Зимун не бе успял да вдиша. Пусна и кинжала, и кутията и размаха панически ръце и крака в опит да се отдалечи от Кип. Кип замахна с кинжала към него, но под водата не улучи.

Изскочи на повърхността и вдиша жадно. Зимун се подаде на пет крачки от него. Кръв се лееше от счупения му нос и обагряше водата в червено.

Кип чу писъци зад Зимун. Акулите бяха пристигнали и превръщаха водата между тях и пристанището в кипнала бяла пяна.

— Кип! Хвани въжето! Хвани въжето! — извика някой и една намотка въже цопна във водата до него.

Зимун го изгледа с омраза и заплува към брега. Беше добър плувец. По-бърз от Кип. Щеше да е лудост да го гони.

— Кип!

Кип почувства първите тръпки на светлинната болест. Мамка му!

Само че вече бе губил този кинжал веднъж. Той представляваше всичко за него. Нямаше да го изгуби пак. Докато се полюшваше върху вълните и се опитваше да не обръща внимание на триъгълните перки, прорязващи водата на път към кея, прибра ножа в канията и я затъкна в панталоните си. Чак след това сграбчи въжето.

Добре, че на края му имаше примка. Кип успя да си я нахлузи през главата и раменете, преди да повърне. Стомахът му бе празен, затова той само се напъваше сухо. Баржата го влачи известно време, докато хората на палубата го изтеглят.

— Пусни останалия луксин, Кип — говореше му някой.

— Не мога, не мога. — Знаеше, че ще е зле. Не би могъл да понесе повече болка. Не можеше дори да си отвори очите.

— Хайде, Кип, направи го заради мен — каза нежно Гавин.

Кип пусна остатъците от луксина. Последното, което усети, бе болката, пронизала главата му, копия от светлина, които озариха мрака само за да бъдат погълнати от още по-дълбок мрак.