Черната призма

3.

Три тупвания. Три изсъсквания. Три порти между него и свободата. Шахтата изплю разчупеното хлебче в лицето му. Той го улови, почти без да гледа. Знаеше, че е син, с неподвижната синева на дълбоко езеро рано сутрин, когато нощта още властва в небето, а въздухът не смее да погали кожата на водата. Притеглянето на това пречистено от всякакъв друг цвят синьо беше трудно. И което е по-зле, караше го да се чувства отегчен, безстрастен, спокоен, в хармония със затвора си. А днес имаше нужда от огъня на омразата. Днес щеше да избяга.

След всичките години тук понякога дори не можеше да види цвета — сякаш се е събудил в свят, обагрен в оттенъци на сивото. Първата година беше най-тежка. Очите му, толкова привикнали към нюанси, толкова умели в разлагането на всеки светлинен спектър, бяха започнали да го лъжат. Беше халюцинирал цветове. Беше се опитал да ги притегли в инструменти, с които да разбие затвора си. Но само въображение не стигаше, за да твориш магия — беше нужна и светлина. Истинска светлина. Някога той бе Призма, така че всеки цвят би свършил работа — от тези над виолетовото до тези под червеното. Той събираше топлината на собственото си тяло, изпълваше очите си с това подчервено и го запращаше срещу еднообразните сини стени.

Разбира се, стените бяха направени да издържат на такова жалко количество топлина. Бе притеглил син кинжал и си бе срязал китката. Щом капнеше върху каменния под, кръвта моментално се обезцветяваше. Следващия път той я събра в шепи, за да се опита да притегли червено, но не можеше да улови достатъчно цвят при положение, че единствената светлина в килията бе синя. Накапването на хляба с кръв също не бе помогнало. Естественият му кафяв цвят вече бе оцапан в синьо, така че добавянето на червено само го правеше по-тъмен лилаво-кафяв. Невъзможен за притегляне. Разбира се. Брат му бе помислил за всичко. Но пък той открай време си беше такъв.

Затворникът седна до отходния канал и започна да яде. Тъмницата му имаше формата на присплеснато кълбо: стените и таванът образуваха идеална сфера, а подът не бе толкова стръмен, но все пак бе наклонен към средата. Стените бяха осветени и всяка повърхност излъчваше светлина с един и същ цвят. Единствената сянка в този затвор бе самият затворник. Имаше само две дупки: шахтата горе, която пропускаше храната му, заедно с една постоянна струйка вода, която бе принуден да ближе, и отходния канал.

Не разполагаше с никакви принадлежности и инструменти освен ръцете и волята си — неизменно своята воля. С нейна помощ можеше да притегли от синьото каквото си пожелае, макар че то щеше да се разпадне веднага щом волята му го пусне и да остави само прах и лек мирис на минерали и смола.

Днес обаче щеше да е денят, в който да започне отмъщението си, първият ден на свободата му. Този опит нямаше да се провали — той дори отказваше да мисли за него като за „опит“. Предстоеше му много работа. Всичко трябваше да бъде направено в определен ред.

Вече не можеше да си спомни дали винаги е бил такъв, или е киснал в синьото толкова дълго, че цветът го е променил из основи.

Коленичи до единственото нещо в килията, което не бе създадено от брат му — плитка вдлъбнатина с формата на купа в пода. Започна да я търка с голи ръце, втривайки разяждащите мазнини от върховете на пръстите си в камъка. Разранената плът не изпускаше мазнини, затова трябваше да спре, преди да си е протрил кожата. Застърга с нокти покрай носа си и зад ушите си, събирайки още мазнини. Събираше мазнини от всички възможни места по тялото си и ги втриваше във вдлъбнатината. Не че имаше някаква забележима промяна, но с годините ямичката бе станала достатъчно дълбока, та пръстът му да влезе до втората става. Тъмничарят му бе вградил в пода мрежа от поглъщащи цвета адски камъни. Всичко, което се разстелеше достатъчно, за да прекоси някоя от линиите, почти моментално губеше всякакъв цвят. Само че адският камък беше безумно скъп. Колко надълбоко би могъл да стига?

Ако мрежата се простираше само на няколко пръста в камъка, би могъл да премине границата всеки момент. Тогава и свободата нямаше да е далеч. Но ако тъмничарят му бе използвал толкова адски камък, че пресичащите се линии да стигат на цяла стъпка дълбочина, значи вече близо шест хиляди дни си протриваше пръстите за нищо. Щеше да умре тук. Някой ден брат му щеше да слезе в килията, да види малката вдлъбнатина — единствения белег, оставен от него върху света — и да се изсмее. Докато въображаемият смях ехтеше в ушите му, той усети в гърдите си искрица омраза. Раздуха я, потопи се в топлината ѝ. Този огън бе достатъчен, за да го накара да се раздвижи, да преодолее успокояващата, обезсилваща синева тук долу.

Когато свърши, се изпика във вдлъбнатината. И загледа.

За миг филтрирана през жълтата урина, проклетата синя светлина изглеждаше нашарена със зелено. Дъхът му секна. Времето се точеше и зеленото си оставаше зелено… оставаше зелено. В името на Оролам, беше успял! Бе стигнал достатъчно дълбоко. Бе пробил адския камък!

А после зеленото изчезна. Точно след две секунди, както всеки ден. Той изкрещя от безсилие, но дори тази емоция бе слаба, а крясъкът му бе по-скоро за да се увери, че все още може да чува, отколкото от истинска ярост.

Следващата част все още го побъркваше. Той коленичи до вдлъбнатината. Брат му го бе превърнал в животно. Куче, което си играе със собствените си изпражнения. Но тази емоция бе твърде стара и твърде често използвана, за да го развълнува. Сега, след шест хиляди дни, вече бе прекалено унизен, за да негодува срещу унижението си. Натопи ръце в урината и започна да я втрива във вдлъбнатината, както бе правил с мазнините си. Макар и напълно обезцветена, тя си беше урина. Би трябвало да е киселинна. Би трябвало да разяжда адския камък по-бързо от кожните мазнини.

Или пък може би неутрализираше мазнините? Може би само отдалечаваше деня на бягството му. Нямаше представа. Точно това го побъркваше, а не потапянето на пръстите му в топлата течност. Вече не.

Изгреба урината и подсуши вдлъбнатината с топка сини парцали: дрехите му, възглавницата му, които отдавна смърдяха. Толкова отдавна, че миризмата бе престанала да го дразни. Нямаше значение. Важното бе, че вдлъбнатината утре трябваше да е суха, за да опита отново.

Още един ден, още един неуспех. Утре щеше да пробва пак с подчервеното. Беше минало известно време. Беше се възстановил достатъчно от последния си опит. Би трябвало да е достатъчно силен за това. Ако не друго, брат му му беше показал колко силен е в действителност. И може би точно това го караше да мрази Гавин повече от всичко. Но тази омраза бе студена също като килията му.