Черната призма

76.

Ако се съдеше по студения въздух, беше доста след полунощ, когато го изведоха през някаква порта. Налагаше му се да съди по температурата, защото на очите му имаше превръзка, на главата му — торба, около шията му — примка, а ръцете му бяха вързани зад гърба.

Един от придружаващите го стражи ругаеше тихо, но неспирно, смаян от нещо, което явно се наричаше „стената Ярка вода“. Минаха оттам бавно, като спираха и тръгваха пак, а някакъв глас лаеше по военному:

— Стига сте стояли там и сте си бъркали в задниците! Влизайте навътре в лагера. Пречите на всички останали.

Кип чу плющене на камшик, рязко като пистолетен изстрел, и опашката потегли отново.

Последните два дни беше все така. Кип се бе събудил в мрак — мрак, който се оказа, че се дължи на превръзка върху очите му, — и с ръце вързани към тялото. Когато се помъчи да я свали, дойдоха някакви мъже. Свалиха превръзката и единият се взря в очите му, разтваряйки ги грубо с пръсти, после ги вързаха отново. Лявата ръка го болеше адски. През първия ден — ако беше само един — му бяха сложили във виното нещо гадно, което притъпяваше болката и сетивата му.

Бяха го завели да види лорд Всецветни, като му спряха упойващото вино, за да е с ясен разсъдък, но така и не му махнаха превръзката. Седяха часове в една палатка, изпълнена с множество гласове, докато Кип тънеше в страдания, а после си тръгнаха. Явно лордът бе прекалено зает, за да го приеме.

След известно време Кип чу пазачите му да спорят. Един умен човек би измислил начин да се възползва от разногласията им. Кип просто стоеше кротко и се чудеше кога ще му дадат следващата упойка. Ръката му пулсираше.

Предадоха го на някой друг — буквално прехвърлиха в негови ръце примката около шията му.

— Няма ли да му дадеш от маковото вино? — попита единият пазач.

— Защо да хабим хубавото вино за един лош шишко? — рече другият. — Предпочитам да си го пия сам.

— Уф, вкусът му е отвратителен — промърмори първият. Кип беше напълно съгласен с него.

— Не го пия заради вкуса — отвърна със смях пазачът. Кип беше съгласен и с това. — Да вървим. Видях някакви жени там по-назад. С твоя чар и моето маково вино… — И се засмя пак.

Дръпнаха Кип в някакъв фургон. Той се препъна по стъпалата и примката едва не го удуши, но все пак успя да седне. Вратата се затръшна.

Някой охлаби примката му, свали я, смъкна качулката му, а после и превръзката на очите.

— Кип? — попита жената.

Кип премигна. Макар че светлината във виолетовата стая бе мъждива, след два дни в пълен мрак очите му се насълзиха. Но през сълзите си успя да различи лицето на Карис Белодъб.

— Карис? — попита той. Глупав въпрос. „Разбира се, че е тя, нали ти е пред очите, идиот такъв?“

— Кип, какво правиш тук?

— Дойдох да те спася — каза той. После се засмя.

— Кип, колко маково вино ти дадоха?

Бяха минали часове, откакто бе получил последното вино, но той само се засмя още по-силно.

Карис отведе Кип до сламеника си. Той заспа моментално. Тя се взираше в него. Една сурова, гадна част от нея искаше да го мрази.

„Синът ми трябва да е на неговите години. По дяволите, Кип би могъл да е моят син. Има сини очи, а баба ми беше парийка.

Какво, да не мислиш, че кафявата кожа и къдравата коса се предават през поколение? Като близнаците?“

Разтърка лицето си. Това беше празна фантазия и тя го знаеше. Синът, когото бе изоставила, беше брат на Кип, но всякакви прилики помежду им щяха да се дължат на общия им баща, Гавин. Той пък им беше един баща — и на двамата!

Трябваше да се измъкне оттук. Мислеше прекалено много.

Гледаше спящия Кип, виждаше чертите на Гайл във формата на челото и носа му и не можеше дори да назове чувствата, които изпитваше.

Накрая го зави с одеялото си.