Черната призма

11.

Кип не се сдържа и извика. Майка му седеше облегната на стената на пещерата, синята ѝ рокля бе обагрена в черно и червено от засъхнала и прясна кръв. Тъмната ѝ коса бе сплъстена, по-тъмна от нормалното, просмукана с кръв. Дясната половина на лицето ѝ бе неопетнена, съвършена. Всичката кръв бликаше от лявата страна, стичаше се по косата като по фитили и оцапваше роклята ѝ. Сансон седеше до нея със затворени очи, отметнал глава, а дрехите му бяха почти толкова окървавени като нейните.

Очите на майка му трепнаха и се отвориха. Отстрани на главата ѝ имаше голяма вдлъбнатина. Милостиви Оролам, черепът ѝ бе строшен. Тя се взира в него няколко мига, преди да го забележи. Очите ѝ изглеждаха ужасно: зеницата на лявото бе разширена, а на дясното — мъничка като точица. И двете бяха силно кървясали.

— Кип — промълви тя. — Никога не съм мислила, че толкова ще се радвам да те видя.

— И аз те обичам, мамо — отвърна той, като се мъчеше да говори небрежно.

— Вината е моя — каза тя. Очите ѝ трепнаха и се затвориха.

Сърцето на Кип спря да бие. Мъртва ли беше? До днес не беше виждал никого да умира. Оролам, та това бе майка му! Той погледна Сансон, който въпреки многото кръв по дрехите си изглеждаше здрав.

— Опитах се, Кип. Алкалдесата не щя да ме изслуша. Казах ѝ, че…

— Дори собственото му семейство не му повярва — обади се майката на Кип, все така със затворени очи. — Даже когато войниците прегазиха с конете си майка му и изкормиха брат му, Адан Марта стоеше и викаше, че нашият сатрап никога не би постъпил така със собствения си народ. Само Сансон побягна. Кой да си помиели, че точно той ще се окаже умният в семейството?

— Мамо! Стига! — Гласът на Кип прозвуча хленчещо, детински.

— Ти обаче се върна, нали, Сансон? Опита се да ме спасиш, за разлика от собствения ми син. Жалко, че той не се опита да ми помогне, както ти се опита да помогнеш на семейството си. Тогава можеше да имам шанс.

Думите ѝ докоснаха някакъв дълбок кладенец от ярост. Мощна, но неконтролируема. Кип я потисна, потисна и сълзите си.

— Мамо. Престани. Ти умираш.

— Сансон казва, че сега си притеглящ. Забавно — рече тя с горчивина. — Цял живот си бил нищо, а се научаваш да притегляш именно днес. Твърде късно за всички ни. — Вдиша дълбоко, с усилие, отвори очи и впери поглед в Кип, макар че ѝ бе нужно малко време да го фокусира. — Убий го, Кип. Убий онзи копелдак. — И вдигна от земята до себе си дълга филигранна кутия от палисандър. Кип никога не я бе виждал.

Кип взе кутията и я отвори. В нея имаше кинжал от някакъв странен материал, бял като слонова кост, с черна нишка, виеща се през средата му към върха, и никаква друга украса освен седем диаманта, инкрустирани в самото острие. Бе най-красивата вещ, която бе виждал, но не му пукаше. Нямаше представа колко струва оръжието, но само кутията би могла да плати запоите и ганджата на майка му за цял месец.

— Мамо, какво е това?

— А пък аз си мислех, че Сансон е тъпият — рече тя сурово и присмехулно. Умираше и я беше страх. — Забий го в черното му сърце. Накарай онова копеле да страда. Накарай го да си плати.

— Мамо, какви ги приказваш? — попита отчаяно Кип. „Аз да убия крал Гарадул?“

Тя се засмя и от движението по главата ѝ потече прясна кръв.

— Ти си глупаво, глупаво момче, Кип. Но може би един тъп меч ще се справи там, където не биха допуснали остър. — Главата ѝ се люшна. Ставаше ѝ трудно да диша. Тя клюмна и Кип си помисли, че е мъртва, но после очите ѝ се отвориха отново и само едното се фокусира и го прикова. Ноктите ѝ се впиха болезнено в ръката му.

— Върви, върви да се изучиш за притеглящ, върви в… — Изглежда, търсеше думата „Хромария“, но не можеше да я намери. Усети се и на лицето ѝ се изписа гняв и страх. Значи наистина умираше. — Научи каквото е нужно, но не ме забравяй. Не забравяй този момент. Не слушай какво ти разправя, чуваш ли? Той е лъжец. Няма да ме провалиш в това, Кип. Изучи се и после го убий, разбра ли?

— Да, мамо. — Тя говореше така, сякаш познаваше крал Гарадул. Как би могла да го познава?

— Кип, ако някога си ме обичал, отмъсти за мен. Закълни се в безполезната си душа! Закълни се или Оролам ми е свидетел, духът ми ще те преследва. Няма да… позволя… — Тя загуби нишката на мисълта си.

Кип се обърна към Сансон и той му отвърна с мълчалив поглед, в който се четеше ужас. Ноктите на майка му се впиха още по-дълбоко. Виждащото ѝ око сякаш почти гореше, настояваше за неговото внимание, за неговото обещание. Той каза:

— Ще отмъстя за теб, мамо, кълна се в душата си.

Нещо като покой се разля по лицето ѝ и смекчи твърдите ѝ черти. Тя се засмя тихичко, доволно и малко жестоко — а после смехът ѝ секна. Ръката ѝ пусна Кип и се свлече на пода, оставяйки кървави дири.

— Няма да те разочаровам, мамо. Ще отида право…

„Тя е мъртва.“

Кип се взря в нея вцепенен, необяснимо безчувствен. Склопи ужасните ѝ кървясали очи. После попита:

— Как си?

— Ъ? — рече Сансон. — Мен ли питаш?

Кип се втренчи в него.

— Не, умнико, говоря на мъртвата.

Беше жестоко и необмислено. Очите на Сансон се наляха със сълзи.

— Съжалявам, Кип. Опитах се да я измъкна. Но закъснях. — Беше на ръба да се разреве. Кип осъзна, че се държи като гадняр.

— Не, Сансон. Не, аз съжалявам. Не говори така. Вината не е твоя. Слушай ме. Трябва да действаме веднага, не да мислим. Намираме се в опасност. Ранен ли си?

Очите на Сансон се избистриха, брадичката му се вдигна и той погледна Кип.

— Не, тази кръв не е… Добре съм.

— Тогава трябва да тръгваме веднага, докато е тъмно и вали. Те имат кучета. Могат да ни проследят. Това е единственият ни шанс.

— Но, Кип, къде ще отидем? — Странно. Ей така, изведнъж, Кип се бе оказал водачът. Дали бе намерил някакъв нов извор на сила, или просто Сансон бе толкова слаб? „Не, дори не си го помисляй, Кип. Той ти вярва. Това не е ли достатъчно?

Ами ако не заслужавам доверие?“

— Аз ще стана притеглящ — рече Кип. — Предполагам. Така че трябва да стигнем до морето. В Гаристън сигурно ще успеем да намерим кораб за Хромария.

Очите на Сансон се разшириха. Явно си мислеше за онова, което майката на Кип го бе заклела да направи, но каза само:

— Как ще смигнем до Гаристън?

— Първо ще плаваме по реката. — В този миг Кип осъзна, че е загубил кесията, дадена му от майстор Данавис. Изобщо не бе разбрал кога е станало. Така че дори да стигнеха дотам, нямаше да могат да си платят пътуването до Хромария.

— Кип, войниците се бяха наредили в кръг около цялото село. Ако още са там, ще ни се наложи да минем през редиците им два пъти. А и селото още гори. Реката може да е блокирана.

Сансон беше прав и по някаква причина това изведнъж вбеси Кип. Той потисна гнева си. Вината не бе на Сансон. Усети парене в очите си. Всичко бе толкова безнадеждно. Замига трескаво.

— Знам, че е глупаво, Сансон. — Не можеше да погледне приятеля си в очите. — Но нямам никакви други идеи. А ти?

Сансон помълча известно време.

— Видях по брега сухи клони, които могат да свършат работа — рече накрая и Кип разбра, че това е неговият начин да каже, че му вярва.

— Тогава да вървим.

— Кип, не искаш ли да… знам ли, да се сбогуваш? — Сансон кимна към майка му.

Кип преглътна и стисна кутията с ножа още по-силно. Какво можеше да каже? Съжалявам, че бях неудачник, разочарование? Че те обичах, макар ти никога да не си ме обичала?

— Не — каза той. — Да вървим.