Кип и Лив спряха пред охраняващите асансьора черногвардейци и Лив каза:
— Трябва да видим Призмата.
— Кои сте вие? — попита единият. Беше нисък, разбира се, париец, и набит. Погледна Кип. — Аха, ти си копе… — Изкашля се. — Племенникът на Призмата.
— Да, аз съм копелето му — рече ядосано Кип. — Трябва да го видим веднага.
Черногвардеецът погледна към своя съотечественик, който бе също толкова мускулест като него, но се извисяваше като кула.
— Не сме получили заповеди как Призмата иска да се отнасяме с… племенника му — каза той.
— Той си легна преди няма и двайсет минути — обади се другият. — След като будува цяла нощ.
— Въпросът е спешен — каза Лив.
Те не се трогнаха, само на лицата им се прокрадна някаква досада, сякаш си мислеха: „Кое, по дяволите, е това момиче?“
— Някой току-що се опита да ме убие — каза Кип.
— Късак, извикай командира — рече високият. „Късак“ ли? Дали името на ниския страж наистина бе Късак? Тъй като и двамата черногвардейци бяха парийци, които традиционно имаха описателни имена като Железни, Кип нямаше представа дали това е прякор, или истинското му име.
— Той пое третата смяна снощи — рече Късака и присви устни.
— Късак! — Мъжът прибегна към старшинството си.
— Добре де, добре. Отивам.
Късака тръгна, а по-високият черногвардеец се обърна и почука на вратата — три пъти, пауза, два пъти. След пет секунди го повтори.
Една робиня отвори кажи-речи още преди да е довършил чукането. Беше хубава жена със смущаващо бледата кожа и червената коса на Кървава горянка. Въпреки ранния час и тъмнината в стаята зад нея бе напълно облечена и бдителна.
— Марисия — каза Лив. — Така се радвам да те видя пак. — Гласът ѝ не прозвуча съвсем искрено.
Робинята също не изглеждаше особено доволна да види Лив. Кип се зачуди защо тогава Лив я нарича по име. Мислеше, че това следва да се прави само с роби, с които си в приятелски отношения.
От дълбините на стаята се разнесе гласът на Гавин, дълбок и дрезгав, сънен.
— Ъммм, само момент да… — Каквото и друго да каза, то бе заглушено от възглавниците. Миг по-късно прозорците се отвориха с трясък и от всички страни бликна светлина, която почти ги заслепи и предизвика гръмкото стенание на седящия в леглото си лорд Призма.
— Гениална магия! — възкликна Лив. — Виж това, Кип! — И посочи една тъмна лилаво-черна ивица стъкло покрай стъклените стени, които ограждаха цялата стая.
— Какво… Забрави ли защо сме тук? — попита Кип.
— О, извинявай.
Гавин се взираше в тях с присвити очи.
— Марисия, кафе, ако обичаш.
Жената кимна и каза:
— Първият гардероб, третият рафт отляво. — После излезе.
— Кафето е в гардероба? — попита Гавин. — Кой слага кафето… и защо не ми сервираш? — Вратата се затвори след нея. — И къде е любимата ми риза… ох, в гардероба. Проклета жена.
— Явно сутрин е истинско слънчице — промърмори под нос Лив.
Кип прихна, преди да успее да се сдържи.
Гавин бе свел поглед, сякаш се чувстваше в безизходица, но сега го стрелна с очи и каза:
— Дано да е нещо важно.
Отметна завивките и тръгна към гардероба. Беше съвсем гол.
Кип бе виждал мускулестите ръце на Гавин и знаеше, че баща му е атлетичен, но гледката на цялото му тяло предизвика у него истинско благоговение и в същото време му подейства като плесница в лицето. Раменете на Кип бяха широки колкото тези на Гавин, а и обиколката на ръцете му вероятно бе същата, но дори сега — не след физическо натоварване, не издути от тежък труд, а сега, след сън — тялото на Гавин бе само гъвкави мускули, преливащи един в друг, без нито помен от мекота където и да било.
Явно пътуването със скулове и плъзгуни из целите Седем сатрапии се отразяваше така на човек.
„Как съм успял аз да се пръкна от него?“
Изведнъж осъзна, че Лив е зяпнала Призмата с отворена уста. Не извръщаше очи дори когато на Гавин му се наложи да потършува из гардероба.
— Лив — изсъска Кип.
— Какво? — попита тя и отклони поглед с пламнали бузи. — Той е Призмата. Всъщност мой религиозен дълг е да му отдавам цялото си внимание.
Гавин, който сякаш изобщо не забелязваше присъствието им, грабна някакви дрехи и без да поглежда към тях, каза:
— Ана, грубо е да зяпаш хората.
Лив се изчерви още повече и се присви ужасено.
— Тя се казва Лив — обади се Кип.
— Знам. А сега, какво има? — попита Гавин, докато навличаше ослепително бяла копринена риза със златист кант.
Вратата се отвори и влязоха Марисия и командир Железни. Железни спря на прага, а Марисия се приближи с поднос, на който имаше сребърен сервиз и три чаши. Наля от тъмната гъста димяща течност в една и я подаде на Гавин, чиито панталони и ръкави още не бяха вързани.
— Командире? Кип? — попита Гавин и посочи другите две чаши. — Мисля, че Лив вече е достатъчно будна.
Лив изглеждаше така, сякаш ѝ се иска да се провали вдън земя. Кип се ухили.
Железни си наля кафе, а Марисия се зае с обличането на Гавин. Кип също взе една чаша. Но ръцете му трепереха толкова силно, че изобщо не бе в състояние да си налее.
— Някой се опита да ме хвърли от балкона — каза той.
Думите придадоха реалност на случилото се. Само преди миг той се шегуваше с Лив, мислеше си колко не прилича на баща си и се хилеше, когато той я засрами. Сега осъзнаването колко близо е бил до смъртта се стовари върху него с цялата си тежест. Можеше да се види как пада, безпомощен като в някакъв кошмар, а после тялото му се пръсва като сочно гроздово зърно.
И кой би заподозрял нещо? Жената можеше да се промъкне в стаята му, да го хвърли от балкона и после просто да си тръгне. Дори да разберяха кой е бил на същия етаж по това време, кой би очаквал убийцата да е някаква едра жена? Щяха да решат, че Кип се е прекършил след изпитанието и е скочил. Никой нямаше да разбере.
А и кого го интересуваше?
Почувства мъчителна празнота в гърдите си.
Открай време беше самичък. Дори когато живееше в Ректън не се чувстваше на мястото си. Беше прекалено дебел и недодялан за Иза, прекалено умен, за да изпитва някаква близост със Сансон, който бе доста простоват и обект на безмилостните подигравки на Овен, прекалено млад за Лив. Беше смятал, че като стане част от Хромария, за първи път в живота си ще принадлежи към нещо. Но и тук пак щеше да е различен. Щеше да е различен и сам, където и да отидеше.
Оролам, защо не бе оставил онази жена да го хвърли? Щеше да изпита няколко секунди ужас, преди тялото му да се разбие в скалите. Но после ужасът щеше да свърши, всичко щеше да свърши и вълните щяха да отмият кървавата каша.
Някой го зашлеви. Кип се олюля. Потърка челюстта си.
— Говори, Кип — каза Гавин.
И Кип разказа всичко. Лив заби очи в пода, когато стигна до момента как е излязла, след като ѝ бе казал, че баща ѝ е мъртъв.
— Значи през цялото това време генерал Данавис е живял в някакво затънтено селце? — обади се командир Железни. Хвърли поглед към Лив. — Съжалявам. Знаех, че имаме Данавис в Хромария, но не мислех, че сте роднини. — Прокашля се и млъкна.
— Не бих се изненадал, ако се е спасил — каза Гавин. — Генералът винаги е бил лукаво копеле, и го казвам в най-добрия смисъл.
Лив се усмихна немощно и кратко. После Кип им разказа и останалото.
Когато свърши, Гавин и Железни се спогледаха.
— Разбитото око? — попита Железни.
Гавин сви рамене.
— Няма как да знаем. Разбира се, точно това е целта.
— Кое? — попита Кип.
— Магистрите казват, че било мит — възрази Лив. Призмата и командирът на Черната гвардия се обърнаха да я изгледат. Тя преглътна тежко и заби очи в пода.
— Магистрите са отчасти прави — каза Железни. — Орденът на Разбитото око е прочута гилдия от убийци. Специализират се в убийството на притеглящи. Били са изкоренявани и унищожавани поне на три пъти, ако не и повече. На никой сатрап или сатрапа не им е приятно да губят магове, които струват толкова скъпо, преди края на естествения им живот. Смятаме, че всеки път, когато орденът е бил възстановяван, това не е имало връзка с който да било от предишните ордени.
— Ако се изразим простичко — каза Гавин, — някакъв главорез събира около себе си още главорези с надеждата да изкара много пари, като забие нож в гърба на няколко притеглящи, и се наричат Ордена на Разбитото око, за да могат да искат тлъсти възнаграждения. Това си е чиста проба измама.
— Откъде знаете? — попита Кип.
— Защото ако бяха истински, щяха да са по-добри в работата си.
Кип се намръщи. Неговата убийца беше доста добра.
— Не искам да кажа, че всички са еднакво некадърни, Кип — рече Гавин. — Точно там е работата. Всъщност изобщо не трябваше да го споменаваме. Това не ни доближава ни най-малко до истинския проблем. Независимо дали орденът е истински, или не, някой е пратил убиец да те премахне. Не си бил тук достатъчно дълго, за да си създадеш врагове, така че явно става дума за мой враг. Можем да направим само едно.
Кип налапа стръвта.
— Какво? — Не искаше да признае, че вече си е създал враг. Но със сигурност онзи изпитващ, магистър Галден, не би му пратил убиец, нали?
— Ще бягаме. — Гавин се ухили дръзко, по момчешки, и очите му светнаха.
— Какво?! — попитаха едновременно Кип и Лив.
— Ще се видим на пристанището след час. Лив, това включва и теб. Ти ще си наставница на Кип. Отиваме в Гаристън.
— В Гаристън ли? — попита Лив.
— Стягайте си багажа бързо — нареди Гавин. — Никога не знаете къде може да се спотайва орденът. — И се ухили пакостливо.
— О, благодаря много — рече Лив.
— Багаж ли? — попита Кип, докато Гавин изхвръкваше от стаята. — Че аз нямам нищо!