Черната призма

56.

— Сигурно се шегувате — каза Железни. — Милорд Призма — добави със закъснение и без особен ентусиазъм.

— Хайде на лов — рече Гавин.

— Милорд! — възкликна Железни. — Не мога да ви позволя да се излагате на такава опасност. Можем да надбягаме тази илитийска паплач. Те не застрашават нито нашата мисия, нито нас.

— Знаеш ли какво е това лято, командире? — попита Гавин.

— Не съм сигурен какво точно ме питате.

— Времето, когато рутгарците ще предадат властта над Гаристън — каза Лив така, сякаш думите ѝ горчаха.

— Знаеш ли защо тя изглежда толкова щастлива от това? — попита Гавин командира.

— Никога не съм служил от тази страна на Лазурното море — отвърна Железни.

— Сигурен съм, знаеш, че всички страни, които се съюзиха с мен по време на Войната на Лъжепризмата, се редуват да управляват Гаристън.

— По две години за всяка страна, или нещо такова, за да не си съставят дългосрочни планове за Тирея. Може ли да водим този разговор на по-безопасно разстояние от тях? — Той хвърли поглед към пиратите, които напредваха бързо благодарение на следобедния вятър.

— Така трябваше да стане — каза Гавин. — Вместо това обаче всеки губернатор го прие като личен шанс да забогатее. Парийците получиха първия мандат и опоскаха Гаристън от всичко, което бе оцеляло при пожара. Оттогава всеки губернатор следва примера им.

— През първата година от управлението си — обади се Лив — повечето губернатори се опитват да пазят Кафявата река от разбойници, така че реколтата да може да минава. Но през втората година голяма част от реколтата закъснява. Губернаторите не искат да губят хора само за да обогатят следващия губернатор от някоя друга сатрапия, затова се оттеглят в Гаристън. Напоследък само най-оптимистичните фермери си правят труда да садят през втората година.

— Макар че многократното плячкосване на Гаристън и околните земи е трагично, то няма много общо с тези пирати — каза Гавин. — Предаването на властта става след Слънцеднев, тоест след две седмици. Рутгарските търговци и занаятчии, жените им и курвите им усърдно товарят корабите с каквато плячка са успели да отмъкнат този път. Или просто каквото са донесли със себе си. Предполагам, фактът, че всеки губернатор досега е бил корумпиран, не означава, че ковачите, които подковават конете им, също са.

— Това е много интересно — рече Железни, — но някои оръдия не могат ли да стрелят на почти две хиляди крачки?

— Те са по-далеч — отвърна Гавин. — Мисълта ми е, че…

— Най-после, слава на Оролам — промърмори Железни.

— Кхъм. Мисълта ми е, че след две седмици към Рутгар ще потегли цяла армада. Пиратите ги нападат като вълци и превземат всеки кораб, който се отдели от главната флота.

— Така им се пада — подхвърли Лив.

Гавин се втренчи в нея и тя се намръщи непокорно, но не можа да издържи на погледа му, затова се извърна да се мръщи на вълните.

— Някои търговци се опитват да изпреварят суматохата и потеглят преди останалата част от флотата с надеждата, че ще избегнат пиратите.

— Но те са тук — възрази Лив.

— Точно така — каза Гавин. — И ако това лято има война, особено пък — да не дава Оролам — ако загубим, ще настъпи хаос. Десетки, може би стотици кораби, всеки побягнал в различна посока. Много от хората на тези кораби ще са тирейци, Аливиана.

Тя изглеждаше засрамена.

— Дим — обади се Кип.

Всички разговори в малкия скул секнаха на мига. Всеки се обърна да погледне.

— От това разстояние ще е нужен изключително умел артилерист, за да насочи гюлето на по-малко от сто крачки от нас — каза Гавин, но Кип забеляза, че той също не откъсва очи от корветата.

— Може да е бил само пушечен заряд, колкото да ни…

Водата на двайсет крачки от скула изригна. Едва след това до тях се донесе гърмът на оръдието.

— Забележителен изстрел — рече Гавин. — Добрата новина е, че много малко корвети имат повече от едно оръдие на носа, така че би трябвало да разполагаме поне с трийсет секунди, докато те…

— Дим! — обади се пак Кип.

— Мразя я тази част — промърмори Гавин и двамата с Железни пак хванаха греблата.

Този път гюлето цопна на петдесет крачки пред тях.

— Хубаво е да знаем, че първия път е било просто късмет — рече Лив.

— Освен ако втория път не е било просто лош късмет — отбеляза Кип.

Гавин погледна Железни и за миг между веждите му се появи тревожна бръчка.

— Да потегляме.

— Разбрано!

Започнаха да гребат и бързо набраха скорост.

— Мога ли да направя нещо? — попита Кип. Мразеше да се чувства безполезен.

— Мисли! — каза Гавин.

„Да мисля ли?“ Кип погледна Лив, за да види дали тя има някаква представа за какво говори Гавин. Момичето сви рамене и каза:

— Дим!

Последваха няколко мъчителни секунди, после Кип чу странно свистене. Водата изригна на петдесет крачки зад скула.

— Не са очаквали да се насочим право към тях! — извика Гавин. — Следващият изстрел ще е по-близо! — И се изкикоти.

Този човек съвсем се беше побъркал.

Дим. Този път Кип започна да брои. Едно. Две. Три. Напрегна очи. Със сигурност би трябвало да види нещо толкова голямо като гюле. Пет. Ше… Бууум! Водата изригна на по-малко от петнайсет крачки вляво от скула — тази страна бакборд ли се наричаше? Кип буквално почувства пръските.

— Виждате ли? — рече Гавин. — Талантлив артилерист си имат!

Луд човек. Напълно луд.

— Преброих до шест между дима и цопването — обяви Кип.

— Добре! — извика Гавин. — Железни, завиваме рязко надясно веднага щом…

— Дим! — обади се Лив.

Мъжете натиснаха силно греблата и насочиха лодката надясно. Следващото гюле цопна на безопасно разстояние от тях, макар и вероятно застрашително близко до мястото, където щяха да се намират, ако не бяха завили.

Още един изстрел и те завиха още по-надясно. Изстрелът пак беше поне на трийсет крачки от целта. Кип провери посоката на вятъра и погледна платната на илитийския кораб. Пиратите захождаха под остър ъгъл, с издути платна, при постоянен вятър. Изглеждаше, че условията са подходящи за стрелба, но Кип нямаше представа как да използва видяното, за да им помогне да оцелеят. Просто не знаеше нищо за корабоплаването. Обаче се приближаваха. Сега забавянето между дима и цопването беше по-малко от пет секунди.

Скулът криволичеше насам-натам, от време на време дори спираше и макар че страхът на Кип така и не се стопи, той видя, че Гавин е прав. Скулът им бе прекалено бърз, прекалено малък, прекалено маневрен, за да го улучат — освен ако артилеристът не направеше някой хем майсторски, хем щастлив изстрел. И макар че с приближаването си към илитийския кораб имаха все по-малко време да реагират между изстрела и падането на гюлето, артилеристите също трябваше все повече да променят ъгъла.

Накрая между изстрелите настъпи дълга пауза.

— Какво става? — попита Кип.

— Може би им е омръзнало да си хабят барута? — попита с надежда Лив.

След десет секунди получиха отговора — от оръдията изригнаха едновременно два стълба дим.

— Наляво! — извика Гавин.

Беше отгатнал. Вода изригна там, където щяха да са, ако бяха продължили направо, и там, където щяха да са, ако бяха свили надясно. Макар че така им бе нужно повече време между залповете, сега пиратите можеха да правят две предположения накъде се е насочил скулът, вместо едно.

— Умно копеле! — рече Гавин. — Време е да почнем да мамим! Кип, смени ме. — Той стана от греблата и Кип зае негово място.

— Направо — каза Гавин. Кожата му се изпълни със синьо и той притегли двигателна тръба във водата. Както и предишния път, се устремиха рязко напред. Кип и Железни едва не паднаха, когато Гавин преряза гладко греблата им. Но Кип осъзна, че ако не го бе направил, щяха да бъдат разкъсани от неумолимото въртене на зъбните колела.

Гавин заскърца със зъби от напрежението, нужно, за да тласка сам цялата лодка. Мускулите му бяха стегнати на възли, вените по шията му се издуваха. Но след малко, когато набраха скорост, работата му стана по-лесна и той каза:

— Железни, прати гранати във всички амбразури и на платната. Лив, срежи такелажа. Кип, ти… — Млъкна за миг, сякаш не можеше да измисли нищо подходящо за Кип Некадърника. — Ти обявявай на глас всичко, което мислиш, че не забелязвам. Вземи пистолетите ми. — Гавин отдели ръка от едната тръба, притегли леген и за броени секунди го напълни с червен луксин. Железни моментално започна да създава сини гранати и да ги пълни с горливото вещество.

Изминаха последните петстотин крачки, преди тичащите по палубата мъже да успеят да презаредят предните оръдия. Изглежда, само един от тях приемаше невъзмутимо невъзможната им скорост.

— Мускетар! — извика Кип. Един от артилеристите — Кип не знаеше дали е онзи със свръхестествения прицел, или не, — стоеше на носа и спокойно тъпчеше барут в мускета си с шомпола. С плавни, но бързи движения извади парченце плат, бръкна в друг джоб за куршум и натъпка и тях в дулото. Държеше в зъбите си димящ фитил.

Когато се приближиха, Кип видя, че мъжът е илитиец, с черна като барут кожа, аборигенски черги, рядка тъмна брада, къси широки панталони, отрязани под коленете, и нелепо изискан син жакет върху гологърдата му мършава фигура. Черната му коса бе вързана на дебела конска опашка. Беше присвил леко колене, за да компенсира клатушкането на палубата, и това му идваше естествено като дишането. Той прикрепи горящия фитил към мускета.

— Казах, мускетар! — извика Кип.

Пореха водата точно до корветата, когато амбразурите се отвориха и корабът се извъртя рязко.

Гавин просто последва обръщането на по-големия съд. Явно никой нямаше да предприеме нищо по въпроса. Кип запъна петлетата на пищовите, като се опитваше да не се намушка на стърчащите от тях дълги остриета.

Мускетарят се завъртя плавно и се прицели в Гавин. Кип вдигна двата пищова.

Мускетарят стреля пръв. Оръжието избухна в ръцете му и го събори. Кип дръпна и двата спусъка. Пистолетът в дясната му ръка засече — ударът на чукчето по кремъка не даде искра. Пистолетът в лявата му ръка гръмна и блъсна Кип назад по-силно, отколкото очакваше.

Кип се завъртя, спъна се и се търкулна към задния край на плъзгуна. Задращи по палубата в опит да се задържи. Видя как Лив протегна ръце напред, а после се обърна, със зеници свити до мънички точици от притеглянето на надвиолетово. Миг по-късно се хвърли към него.

Кип се претърколи по очи и загуби от поглед Лив, кораба, маговете и битката. Виждаше единствено гладката синя палуба на плъзгуна. Лицето му се подаде през ръба. Челото му отскочи от летящата покрай тях вода и цялата му глава се отметна назад, като едва не се откъсна от шията. При втория удар нямаше този късмет. Носът му се оказа потопен и както се намираше в задния край на плъзгуна, водата нахлу в синусите му с огромна скорост.

Лив сигурно го бе сграбчила, защото трети удар нямаше, но Кип не виждаше нищо, не можеше да мисли за нищо. Само кашляше, давеше се, плачеше заслепен и плюеше солена вода.

Докато се подпре на ръце и се надигне, илитийската корвета вече беше на двеста крачки зад тях. Платната ѝ висяха, нарязани и горящи. Дим бълваше от всички амбразури на щирборда и на палубата се виждаше огън. Освен това целият кораб газеше ниско във водата. Мъже скачаха от всички страни.

Командир Железни, който през цялото това време не беше обелил повече от две думи, каза:

— Щом скачат толкова пъргаво, значи огънят сигурно се е насочил към… — средната част на корветата избухна и във всички посоки се разлетяха дърво, въжета и хора — … барутния погреб — довърши той. — Горките копелета.

— Хора като тези убиват, изнасилват, грабят и поробват. Не заслужават нашата жалост — рече Гавин, като забави плъзгуна. Говореше на Лив и Кип, които седяха ококорени почти еднакво. — Но Железни е прав. Не е лесно да си ръката на правосъдието. — Освободи тръбата и я пусна във водата. — Оттук нататък ще гребем. Между другото, добър изстрел, Кип.

— Улучих ли го?

— Направо отхвърли капитана от руля.

— Рулят е… ъъъ, отзад, нали? — Мускетарят се бе намирал в предната част.

— Май се нарича кърма — подсказа Лив.

Гавин го изгледа със съмнение.

— Не се целеше в капитана, нали?

— Да се целя? — попита ухилено Кип.

— Оролам да ни е на помощ, крушата не пада по-далече от дървото — промърмори Железни. — И все пак късметът е…

— „Късмет“ е да не изпуснеш безценните, единствени по рода си пистолети на своя баща в морето — каза Гавин.

— Изпуснал съм пистолетите ти? — попита Кип и сърцето му се сви.

— Докато „ловък“ е да уловиш споменатите пистолети в последния момент — добави Гавин и извади пищовите иззад гърба си.

— О, слава на Оролам — въздъхна Кип.

— И все пак едва не загуби пистолетите ми — каза Гавин. — Заради това ще трябва да гребеш. Лив, ти също.

— Какво?!

— Ти си негова наставница. Носиш отговорност за него. Всичко, което оплеска той, е на твоята глава.

— О, страхотно — отвърна тя.